В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

СОФИЙСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, ТО, 13 състав, на 07.02.две хиляди и седемнадесета година, в публичното заседание, в следния състав:

секретар Е. С.…………………………………………. ……………,
прокурор.…………………………………………………………………………..........,
като разгледа докладваното от съдия Ц. т.дело № 5412 по описа за 2016год., и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 5811 от 11.07.2016год., постановено по т.д. № 19127/2014 год., СГС, ГО, І- 14 състав е признал за установено по отношение на [фирма], с ЕИК:[ЕИК], със седалище и адрес: [населено място], район О., [улица], по предявените искове с правна квалификация чл.422, ал.1 от ГПК, вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ, вр.чл.92, ал.1 от ЗЗД, срещу И. Г. С., с ЕГН: [ЕГН] и Т. Х. С., с ЕГН: [ЕГН], двамата с адрес: [населено място], [улица], вх.Б, ет.1, ап.З, че И. Г. С. и Т. Х. С. дължат солидарно на [фирма], сума в размер на 61229,09евро.- главница по договор за кредит от 19.05.2008год. и сключени към него допълнително споразумение от 24.03.2010 год. и допълнително споразумение от 06.06.2013год., 8873,34евро- договорна лихва за периода от 19.05.2012год. до 15.05.2014год., 1031,87евро- неустойка за периода от 11.04.2014год. до 15.05.2014год., 274,91 евро- заемни такси, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение- 16.05.2014год., до изплащане на вземането, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл.417 от ГПК на 19.05.2014год. по гр.д. №2348/2014год., PC-П., като е отхвърлил иска за сумата над 1031,87евро до пълния предявен размер от 4965,83евро-наказателна лихва, както и за периода от 23.07.2013 год. до 10.04.2014год., като неоснователна; отхвърлил е предявените от [фирма] срещу П. И. К., с ЕГН: [ЕГН], с адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес] искове с правна квалификация чл.422, ал.1 от ГПК, вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД, чл.138 ЗЗД, вр. чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ, вр. чл.92, ал.1 от ЗЗД за признаване спрямо ищеца, че дължи солидарно с И. Г. С. и Т. Х. С. 61229,09евро.- главница по договор за ипотечен кредит от 19.05.2008год. и допълнително споразумение от 24.03.2010год. и 06.06.2013год. и договор за поръчителство от 24.03.2010год., 8873,34евро- договорна лихва за периода от 19.05.2012год. до 15.05.2014год., 4965,83евро- наказателна лихва, за периода от 23.07.2013год. до 15.05.2014год., 274,92евро- заемни такси, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение - 16.05.2014 г. до изплащане на вземането като неоснователни, отхвърлил е предявените от [фирма] срещу П. И. К. искове с правна квалификация чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.138 ЗЗД, вр.чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ, вр. чл.92, ал.1 от ЗЗД за солидарно осъждане наред с И. Г. С. и Т. Х. С. за сумата от 61229,09евро.- главница по договор за ипотечен кредит от 19.05.2008год. и сключено към него допълнително споразумение от 24.03.2010год. и 06.06.2013год. и договор за поръчителство от 24.03.2010год., 8873,34евро-договорна лихва за периода от 19.05.2012год. до 15.05.2014год., 4965,83евро- наказателна лихва за периода от 23.07.2013год. до 15.05.2014год., 274,92евро- заемни такси, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение - 16.05.2014год. до изплащане на вземането като неоснователни; осъдил е И. Г. С. и Т. Х. С. да заплатят на [фирма] на основание чл.78, ал.1 от ГПК сума в размер на 12828,84лв. /дванадесет хиляди осемстотин двадесет и осем лева и 0,84ст./- разноски; осъдил е И. Г. С. и Т. Х. С. да заплатят на [фирма] на основание чл.78, ал.1 от ГПК, вр. т.12 от TP № 4/2013год. на ВКС сума в размер на 5097,18лв. /пет хиляди деветдесет и седем лева и 0,18ст./- разноски по гр.д. №2348/2014год. по описа на РС-Плевен и е осъдил [фирма], да заплати по бюджетна сметка на СГС на основание чл.77 от ГПК сума в размер на 2947,16лв. /две хиляди деветстотин четиридесет и седем лева и 0,16ст./- държавна такса.

В законноустановения срок по делото е постъпила въззивна жалба от И. С. и Т. С., представлявани от особения си представител адв. Д.- У., с която се обжалва първоинстанционното решение, като се твърди, че изводите на съда относно твърдяната неравноправност по см. на чл.143,т.3, .10 и т.12 З. са неправилни. Иска се съдът да отмени обжалваното решение изцяло и вместо него постанови друго, с което да отхвърли предявените срещу тях иска, с присъждане на разноски.
С писмения си отговор [фирма] оспорва въззивната жалба и иска съдът да потвърди решението в обжалваната му част, с присъждане на разноски.
САС, ТО, 13 състав, след като обсъди оплакванията в жалбата във връзка с атакувания съдебен акт, намира следното:
Жалбата е допустима, подадена е в срока по чл. 259 ГПК от страна в процеса, която има правен интерес от обжалване на подлежащ на въззивен контрол валиден и допустим съдебен акт.
Преценявайки основателността на жалбата, съдът взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл.422 ГПК.
В исковата молба на [фирма] се излага, че на 19.05.2008год. е сключила договор за кредит, с който в качеството си на кредитодател се е задължила да предостави на кредитополучателите -И. и Т. С. сумата от 64000,00 евро кредит за погасяване на ипотечен кредит и два кредита за текущо потребление към други банки, с договорен срок за възстановяване- 360 месеца, като дължимата от банката сума е била усвоена по разплащателна сметка на името на ответника И.С. на 23.05.2008год. На 24.03.2010год. и съответно на 06.06.2013год. са сключени допълнителни споразумения към договора, както и договор за поръчителство от 24.03.2010 год., с който П. К. е поел задължение да обезпечи задълженията на кредитополучателите по процесния договор. Поради неизпълнение на задължението на длъжниците за редовно месечно погасяване на вноските и допусната забава в плащанията над 90 дни на основание чл.20,2 от Общите условия договорът за ипотечен кредит е обявен за предсрочно изискуем на 01.10.2013 год., към която дата не били погасени четири месечни вноски с падежи -01.07.2013год., 01.08.2013год., 01.09.2013год. и 01.10.2013 год. С покани, редовно връчени на длъжниците и поръчителя, банката отправила волеизявление за упражняване на правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем. Депозирано е заявление по реда на чл. 417 и сл. ГПК и издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист за процесиите суми. В срока по чл.414 от ГПК длъжниците са упражнили правото си на възражение, което и обуславяло правен интерес от предявяване на иска по чл.422 ГПК. Иска се съдът да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на [фирма], че И. Г. С., Т. Х. С. и П. И. К. й дължат солидарно сумата от 61229,09евро.- главница по договор за ипотечен кредит от 19.05.2008год. и сключено към него допълнително споразумение от 24.03.2010 год. и 06.06.06.2013год., а по отношение на П. К. и на основание сключен договор за поръчителство от 24.03.2010год., чиято предсрочна изискуемост е настъпила на 01.10.2013год.; 8873,34евро-договорна лихва за периода от 19.05.2012год. до 15.05.2014год.; 4965,83евро- наказателна лихва за периода от 23.07.2013год. до 15.05.2014год.; 274,92евро- заемни такси от които 244,92евро- такса управление и 30 евро- такса за предсрочна изискуемост, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение - 16.05.2014 г. до изплащане на вземането. При условията на евентуалност се претендира осъждане за процесиите суми, чиято изискуемост е настъпила с връчване на препис от исковата молба на ответниците.
Ответниците И. С. и Т. С. оспорват предявените искове. Не оспорват наличието на сключен договор за кредит, но твърдят, че претенцията е основана на неравноправни клаузи. Излагат и че не настъпила изискуемост на процесното задължение към датата на депозиране на заявлението по чл.417 от ГПК. Иска се съдът да отхвърли предявените искове.
Ответникът П. К. с доп. молба поддържа, че вземането- предмет на иска по чл.422 ГПК, не е с настъпила предсрочна изискуемост към датата на депозиране на заявлението по чл.417 ГПК и съобразно тълкуването дадено с TP №4 по т.д.№4/2013год. на ВКС. Дори да се приемело наличието на настъпилата предсрочна изискуемост, то било ирелевантно по отношение на поръчителя. Иска се съдът да отхвърли предявените искове.
САС, ТО, 13 състав приема за установена следната фактическа обстановка:
Не се спори между страните, че на 19.05.2008 год. е сключен договор за банков ипотечен кредит, по силата на който [фирма], в качеството на кредитодател е предоставила на И. Г. С. и Т. Х. С., в качеството на кредитополучатели, кредит в размер на 64000 евро, със срок на издължаване 360 месеца, считано от усвояването му- т.2 от договора, и с падежна дата-23-то число на месеца. Лихвата по кредита е определена като БЛП за този вид кредит, определян периодично от кредитора и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка съгласно условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма „Д. Уют“ като към датата на сключване на договора БЛП е 4,19%, стандартната надбавка е 2,60% или общ лихвен процент 6,79% - чл.7 от договора. Средствата по кредита се предоставят за усвояване по разплащателна сметка на кредитополучателя № [банкова сметка].
Неразделна част от договора са общите условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити на физически лица, които кредитополучателя е получил и е приел с подписването на договора. Съгласно чл.20.2 от ОУ, че при допусната забава в плащанията на главницата и/или лихвата над 90 дни, целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие, като остатъка от кредита се олихвява с договорения лихвен процент с надбавка от 10 пункта, като в т.21.1 са посочени случаите, при които банката може да обяви кредита за предсрочно изискуем.
Не се спори по делото, а видно и от приетото по делото заключение на съдебно- счетоводната експертиза, кредитът е усвоен изцяло на 23.05.2008год.
С допълнително споразумение от 24.03.2010год., страните са договорили гратисен период, както и лихвен процент в размер на 6,79%. В т.4.2 от споразумението е посочено, че при неплащане на две поредни погасителни вноски по новия погасителен план, банката начислява сторнираната по б. „г“ наказателна лихва, която се дължи от клиента.
На 24.03.2010год. е сключен и договор за поръчителство между [фирма] и П. И. К. за обезпечаване изпълнението на задълженията на кредитополучателите по договор за ипотечен кредит от 19.05.2008 год.
С допълнително споразумение от 06.06.2013год. е установен размера на дълга и променения лихвен процент в размер на 7,29%.
Видно от приетото от първоинстанционният съд и неоспорено от страните заключение на съдебно- счетоводна експертиза, към датата на заявлението по чл.417 ГПК- 16.05.2014год., общото задължение по кредита е 61229,09евро - главница, договорна лихва- 8873,34евро, наказателна лихва 4964,83евро и 274,92евро- такси, като последната вноска е направена на 11.06.2013год. Към датата на исковата молба дължимата главница е 61229,09евро, договорна лихва- 11653,25евро, наказателна лихва- 1066,89евро и заемни такси в размер на 539,13евро.
Приложени са два броя покани с изх. №15619985/28.03.2014год. и от 24.03.2014год., известията за които са върнати с отбелязване за връчване на И. С. и Т. С. на 11.04.2014год.
Адресираната до поръчителя П. К. покана е върната с отбелязване "не потърсен".
Пред настоящата съдебна инстанция не са ангажирани нови доказателства.
При така установената фактическа обстановка и с оглед правомощията си по чл.269 ГПК, настоящият съдебен състав прима от правна страна следното:
Предявеният установителен иск е процесуално допустим- исковата молба е предявена в рамките на преклузивния срок по чл.415, ал.1 ГПК вр. с чл.422 ГПК, от лице- заявител по заповедното производство, от където произтича и правния му интерес от установяване съществуването на претендираното от него парично вземане спрямо длъжника по заповедното производство.
По предявеният положителен установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК, ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване съществуването на изискуемо вземане по процесния договор в претендираните размери, възникнало на предявеното основание, а длъжникът - да изчерпи и докаже възраженията си срещу вземането.
При проверка на правилността на обжалваното решение въззивният съд по правило е ограничен от заявените в жалбата оплаквания, но не и при нарушение на императивна материалноправна норма, което нарушение може да бъде констатирано като порок и без да е било изрично заявено.
В случая, кредитополучателите И. и Т. С. попадат под приложното поле на Закона за защита на потребителите /З./, доколкото отговарят на дефиницията за "потребител" по смисъла на § 13, т.1 от ДР на З..
Съгласно чл.143 З.,
неравноправна е всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, при определените примерно изброени от законодателя хипотези в т.1-19 на тази разпоредба. На основание чл.146, ал.1 З. неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, като съгласно чл.146, ал.1 ЗЗД не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, като тежестта за доказване, че дадена клауза е индивидуално уговорена е на банката – чл.146, ал.4 З..
В настоящият случай, както правилно е приел първоинстанционният съд, съдът следи служебно за наличието на фактически и/или правни обстоятелства обуславящи неравноправност на клауза в потребителски договор, като в случая с отговора на исковата молба е направено възражение за неравноправност на клаузите на чл. 7 от договора за ипотечен кредит, чл.4.2. от допълнителното споразумение към договора и т.20.2., раздел VІІ „Отговорности и санкции“ на ОУ за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити.
Относно неравноправност на клаузата на чл.7 от договора за ипотечен кредит:
Съгласно чл.7 от сключения на 19.05.2008год. договор за ипотечен кредит, кредитополучателя заплаща лихва, формирана от базов лихвен процент за този вид кредит определян периодично от кредитора и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка съгласно условията за ползване на преференциален лихвен процент по програма "Д. Уют". Базовия лихвен процент към датата на сключване на договора БЛП е 4,19%, а стандартната надбавка е 2,60% или лихвения процент по кредита е общо 6,79%.
Съгласно т. 24.3 от общи условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити /който са неразделна част от договора, получени от кредитополучателя и приети от него с подписването на договора- чл.11 от договора/, кредиторът има право едностранно да променя базовия лихвен процент и таксите, за което уведомява кредитополучателя по подходящ начин, като промяната може да бъде извършена при наличие на някое от условия, изброени в от б.“а“ до б.“ж“ на този текст, а именно: при изменение от поне 1% за месец на стойностите на LEONIA EURIBOR LIBOR; при изменение от поне 1% за месец на валутен курс евро/лев или евро/щатски долар; при изменение от поне 0,5% за месец на индекса на потребителските цени за България CPI; въвеждане на рестрикции от страна на Централната банка върху банковата система и/или върху банка Д.; промени в нормативните актове, както и в регулациите на Централната банка, засягащи функционирането и изискванията към банките; при изменение от поне 10% за месец на стойностите на средните годишни пазарни лихвени нива по привлечените депозити от нефинансови институции, обявявани в статистиката на Централната банка; съществена промяна в паричната политика на Централната банка като премахване на валутния борд, обезценка на лева, деноминация на лева, смяна на парите.
Не се спори по делото, че спорните клаузи на чл.7 от договора за ипотечен креди, във вр. т.24.3. от ОУ не са индивидуално уговорени /както правилно е приел и първоинстанционният съд/, тъй като същите са били предварително изготвени и потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Клаузите на общите условия за сключване на договора за ипотечен кредит, относими за неопределен период от време и за неопределен кръг правни субекти, като предварителни и едностранно формулирани от банката, не са индивидуално уговорени, която им характеристика не се променя от факта, че по силата на писменото им приемане от кредитополучателя, са станали неразделна част от договора за ипотечен кредит.
С постановени по реда на чл.290 ГПК решения, ВКС на Р.България е приел, че е допустима уговорката в договор за кредит, предвиждаща възможност за увеличаване на първоначално уговорената лихва, само ако тя отговаря на следните кумулативни условия: обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени лихвата, трябва да са изрично уговорени в договора или в ОУ; тези обстоятелства следва да са обективни, т.е. да не зависят от волята на кредитора; методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в договора или ОУ- чл.144, ал. 4 З., т.е. да е ясен начина на формиране на лихвата; при настъпването на тези обстоятелства да е възможно както повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената лихва, като ако е предвидена възможност само за повишаване, това води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора.
С постановено по реда на чл.290 ГПК решение № 95 от 1.09.2016год. на ВКС, ТК, ІІ т.о., по т.д. № 240/2015год., е прието, че „когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация, как кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, за да може на свой ред да реагира по най- уместния начин, както и когато методологията, създадена от Банката- кредитора, като нейни вътрешни правила не са част от кредитния договор, последният не може да се счита за добросъвестен по см. на общата дефиниция за неравноправната клауза по чл.143 З., за да е приложимо правилото на чл.144, ал.3, т.1 З.“, като изрично е прието и че договора за жилищен ипотечен кредит не е сделка имаща за предмет финансови инструменти, поради което и регламентирано в чл.144, ал.3, т.1 З. по отношение на чл.143, т.10 и т.12 З. изключени е неприложимо.
Настоящият въззивен съд счита, че клаузите на чл.7 от договора, вр. т.24.3.от ОУ към него не съдържат ясно и разбираемо за средния потребител описание на начина, по който предвид настъпилите изменения в съответния финансов индекс, респ. валутен курс и др., ще се формира новият базов лихвен процент, като липсата на конкретна методика води до възможност кредиторът произволно да променя размера на лихвите по кредита. Доколкото определянето на базовия лихвен процент е въз основа на методика на банката, като част от вътрешните й правила, която не е публично известна и достъпна, нито е станала достояние на кредитополучателя към момента на подписване на договора, то клаузи на чл.7 от договора за ипотечен кредит, вр. т.24.3. от ОУ към договора са неравноправни по см. на чл.143, ал.1, т.3 и т.10 З., тъй като поставят изпълнението на задълженията на банката в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от нейната воля и позволяват на кредитора да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание. Наред с това, за банката- кредитор не е налице договорно задължение за намаляване на БЛП при намаляване на индексите, посочени в чл.24.3 от ОУ на договора, което води до несъответствие на визираните договорни клаузи с общото изискване за добросъвестност, предвид двустранния възмезден характер на този вид банков кредит.
Налице е и неравноправност на клаузите на чл.7 от договора за кредит, във вр. чл.24.3 от ОУ по смисъла на чл.143, т.12 от З., тъй като начина, по който е формулиран в чл.7 от договора механизма на формиране на дължимата лихва, води до увеличаване цената на услугата при липсата на договорена възможност потребителя да се откаже от договора.

Относно неравноправност на клаузата на т.4.2 от допълнителните споразумения от 24.03.2010год. и 06.06.2013 год.:
С т.4.2 от допълнителните споразумения страните са се съгласили, че при неплащане на две поредни погасителни вноски по новия погасителен план банката да начислява сторнираната по б."г" наказателна лихва, която се дължи от клиента.
Както бе изложено по-горе, на основание чл.146, ал.1 З. неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, като съгласно чл.146, ал.1 ЗЗД не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, като в настоящият случай, клаузата на т.4.2 от доп. споразумения е индивидуално уговорена. Както правилно е приел и първоинстанционният съд, за разлика от изготвените типови договори и общи условия към тях, сключването на допълнително споразумение и /или анекс към договора е обусловено от спецификата в отношенията между страните. В случая с сключените допълнителни споразумения, страните са уговорили условия, съобразени с конкретиката в отношенията им, при съобразяване с издължената от кредитополучателите част от кредита, при договорен гратисен период за издължаване на главницата, заплащане на част от месечната лихва и отказ от вземането на банката за наказателни лихва за 1 месец, което води до извода, че поемането на конкретно установеното задължение за заплащане на наказателна лихва при договорното неизпълнение на задължението на кредитополучателя да не плати две поредни погасителни вноски по новия погасителен план, е индивидуално уговорено, поради което клаузата не е нищожна. В случая не е налице и твърдяното от жалбоподателите признаване от страна на банката, че кредитополучателите не са имали възможност да влияят на съдържанието на сключените допълнителни договори, каквото твърдение банката излага, но само по отношение на общите условия.
Относно неравноправност на клаузата на т.20.2 от ОУ към договора:
Съгласно т.20.2 от ОУ, при допусната забава на плащането на главницата и/или на лихва над 90 дни целия остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие, като до предявяването на молбата за събирането му по съдебен ред, остатъкът от кредита се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка в размер на 10 % пункта. Доколкото, както бе установено по- горе, клаузата на чл.7 от договора за ипотечен кредит, регламентираща дължимата по договора лихва, е неравноправна по см. на чл.143, т.3, т.10 и т.12 от З., а съгласно т.20.2. от ОУ при обявена предсрочна изискуемост остатъкът от кредита до предявяването на молбата за събирането му по съдебен ред се олихвява с договорения лихвен процент /който се определя по начина, определен с чл.7 от договора/, увеличен с наказателна надбавка в размер на 10 % пункта, то настоящият съдебен състав счита, че клаузата на т.20.2 от ОУ, предвиждаща при просрочие остатъкът от кредита да се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка в размер на 10 % пункта, също е неравноправна по смисъла на чл.143, т.3, т.10 и т.12. Неравноправна по см. на чл.143, т.19 З. е и клаузата на т.20.2. от ОУ в частта й, с която се предвижда възможност за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Уговорката, че при допусната забава на плащането на главницата и/или на лихва над 90 дни целия остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие, без да е конкретизиран размера на тази непогасена част от главницата и/или лихвата, дава възможност на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем при забава на плащанията на каквато и да е било, макар и незначителна с оглед на интереса на кредитора част от дължимите главница и/или лихвата. Уговорката е във вреда на потребителя, като води до несъответствие на клаузата с общото изискване за добросъвестност, предвид двустранният възмезден характер на договора, както и до значително неравновесие между правата и задълженията на страните.

Нищожните клаузи не пораждат правни последици, като не обвързват страните по сделката, което води до извода, че извършеното изменение на лихвата по процесния договор за ипотечен кредит, начисляването на наказателна лихва по см. на т.20.2. от ОУ, както и обявяването на кредита за предсрочно изискуем на основание т.20.2 от ОУ към договора, не могат да произведат действие. В случая, при условията на пълно и главно доказване банката не е доказала по делото съществуването на изискуемо вземане по договора за кредит в претендираните размери, възникнало на предявеното основание, поради което и предявените на основание чл.422, ал.1 ГПК срещу И. и Т. С. иска следва да бъдат отхвърлени.
С оглед отхвърлянето на установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, съдът дължи произнасяне по предявените при условията на евентуалност осъдителни искове за претендираните въз основа на договора за кредит суми, с твърдения за обявяване на кредита за предсрочно изискуем с връчване на преписи от исковата молба.
Уведомяването на длъжника, че кредиторът счита кредита за предсрочно изискуем, направено с връчване на препис от исковата молба след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, има за последица настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, ако са налице уговорените в договора за кредит условия за нейното настъпване. В случая, както бе установено по-горе, клаузата на чл.20.2 от ОУ към договора, която дава право на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем при допусната забава в плащанията на главницата и/или лихвата над 90 дни, е обявена от съда за неравноправна, което води до извода, че не поражда правни последици, като обявяването на кредита за предсрочно изискуем с връчване на преписи от исковата молба не може да произведе действие. В тази хипотеза изискуеми биха били по принцип само вземанията, представляващи вноски по кредита и други акцесорни вземания, които са с настъпил падеж към датата на подаване на исковата молба в съда. В настоящият случай обаче по делото липсват ангажирани от банката доказателства за броя на
неплатените месечни погасителни вноски за главница, договорена лихва /клаузата относно изчисляването на която е приета и за неравноправна по см. на 143 З./ и заемни такси с настъпил падеж в периода до датата на исковата молба, поради което и предявените срещу И. С. и Т. С. при условието на евентуалност иска с правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД във вр. чл.430 ТЗ, следва да бъдат отхвърлени.
При несъвпадане изводите на настоящата съдебна инстанция с тези на първоинстанционният съд, решението в обжалваната му част следва да бъде отменено и вместо него бъде постановено друго, с което предявените от [фирма] срещу И. С. и Т. С. главни иска с правно основание чл.422, ал.1 ГПК и евентуално съединени иска с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД във вр. чл.430 ГПК, следва да бъдат отхвърлени.

По съдебните разноски: С оглед изхода на спора, [фирма] следва да бъде осъдена да заплати на адв. Ц. Д.- У.- особен представител на И. С. и Т. С. сумата от 4537,09 лв.- адв. хонорар, определен съгласно Наредба №1/2004год.

Водим от изложеното, САС, ТО, 13 състав,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 5811 от 11.07.2016год. на СГС, ГО, І- 14 състав, постановено по т.д. № 19127/2014 год., в частта, с която е признато за установено по отношение на [фирма], с ЕИК:[ЕИК], със седалище и адрес: [населено място], район О., [улица], по предявените искове с правна квалификация чл.422, ал.1 от ГПК, вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ, вр. чл.92, ал.1 от ЗЗД, срещу И. Г. С., с ЕГН: [ЕГН] и Т. Х. С., с ЕГН: [ЕГН], двамата с адрес: [населено място], [улица], вх.Б, ет.1, ап.3, че И. Г. С. и Т. Х. С. дължат солидарно на [фирма], сумата от 61229,09евро.- главница по договор за кредит от 19.05.2008год. и сключени към него допълнително споразумение от 24.03.2010 год. и допълнително споразумение от 06.06.2013год., сумата от 8873,34евро- договорна лихва за периода от 19.05.2012год. до 15.05.2014год., сумата от 1031,87евро- неустойка за периода от 11.04.2014год. до 15.05.2014год. и сумата от 274,91 евро- заемни такси, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение- 16.05.2014год., до изплащане на вземането, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл.417 от ГПК на 19.05.2014год. по гр.д. №2348/2014год., PC-П., и вместо него постановява:

ОТХВЪРЛЯ предявения от [фирма], с ЕИК:[ЕИК], със седалище и адрес: [населено място], район О., [улица], срещу И. Г. С., с ЕГН: [ЕГН] и Т. Х. С., с ЕГН: [ЕГН], двамата с адрес: [населено място], [улица], вх.Б, ет.1, ап.З, иска с правно основание 422, ал.1 ГПК за приемане за установено, че И. Г. С. и Т. Х. С. дължат солидарно на [фирма] сумата от 61229,09евро.- главница по договор за кредит от 19.05.2008год. и сключени към него допълнително споразумение от 24.03.2010 год. и допълнително споразумение от 06.06.2013год., сумата от 8873,34евро- договорна лихва за периода от 19.05.2012год. до 15.05.2014год., сумата от 1031,87евро- неустойка за периода от 11.04.2014год. до 15.05.2014год. и сумата от 274,91 евро- заемни такси, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение- 16.05.2014год., до изплащане на вземането, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл.417 от ГПК на 19.05.2014год. по гр.д. №2348/2014год., PC-П..

В частта, с която е отхвърлен иска за сумата над 1031,87евро до пълния предявен размер от 4965,83 евро- наказателна лихва, както и за периода от 23.07.2013год. до 10.04.2014год., решението е влязло в сила като необжалвано.

В частта, с която са отхвърлени предявените от [фирма] срещу П. И. К. иска с правно основание чл.422, ал.1 ГПК и чл.79, ал.1 ЗЗД, решението е влязло в сила като необжалвано.

ОТМЕНЯ решение № 5811 от 11.07.2016год. на СГС, ГО, І- 14 състав, постановено по гр.д. № 19127/14год., в частта, с която И. Г. С. и Т. Х. С. са осъдени да заплатят на [фирма] на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 12828,84лв., както и на основание чл.78, ал.1 ГПК във връзка с т.12 от ТР №4/2013год., ВКС сумата от 5097,18лв.- разноски по гр.д. № 2348/14год. по описа на РС- Плевен.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 5811 от 11.07.2016год. на СГС, ГО, І 14 състав, постановено по гр.д. № 19127/14год., в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати по сметката на СГС сумата от 2947,16лв.- държавна такса.

ОТХВЪРЛЯ предявените от [фирма], с ЕИК:[ЕИК], със седалище и адрес: [населено място], район О., [улица] срещу И. Г. С., с ЕГН: [ЕГН] и Т. Х. С., с ЕГН: [ЕГН], двамата с адрес: [населено място], [улица], вх.Б, ет.1, ап.3, иска с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД във вр. чл.430 ТЗ за заплащане на сумата от 61229,09евро.- главница по договор за кредит от 19.05.2008год. и сключени към него допълнително споразумение от 24.03.2010 год. и допълнително споразумение от 06.06.2013год., сумата от 8873,34евро- договорна лихва за периода от 19.05.2012год. до 15.05.2014год. и сумата от 274,91 евро- заемни такси, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба в съда.

ОСЪЖДА [фирма], с ЕИК:[ЕИК], със седалище и адрес: [населено място], район О., [улица] да заплати на адв. Ц. М. Д. У. сумата от 4537,09лв.

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВКС на Р.България в едномесечен срок от съобщението до страните за изготвянето му.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: