СОФИЙСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, НО – 7 състав в открито съдебно заседание на седемнадесети май през две хиляди и седемнадесета година в състав


При секретаря К. Г.
и в присъствието на прокурора В. , К.
като разгледа докладваното от съдия М.
в.н.о.х.д . № 524/14 г. по описа за 2014 г.

ОТМЕНЯВА присъда на Софийски градски съд, НО, 9 състав по н.о.х.д. № С-203/2012 г. в частта, с която подсъдимият А. Г. В. е признат за ВИНОВЕН в извършване на престъпление по чл.316, вр. чл.308, ал.1, вр. чл.26, ал.1, вр. чл.2, ал.2 от НК по пункт ІІ от присъдата относно деянията по т.1, 2 и 3 и му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години и шест месеца и в частта по пункт ІІ б.а, в която е оправдан за престъпление по чл.308, ал.1 от НК, извършено на 07.10.2008 г. и в частта, с която е признат за невиновен по обвинението по чл.309, ал.1 от НК за деянието, извършено на 10.02.2009 г. и ПРЕКРАТЯВА наказателното производство в тази му част, поради изтекла погасителна давност.
ОТМЕНЯВА присъдата и в следните части :
- в частта по п.І, т.1.1, 1.2 и 1.3, с която е признат за ВИНОВЕН относно извършване на престъпление по чл.309, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК и му е наложено наказание от девет месеца лишаване от свобода
- в частта, с която е оправдан относно посочените в п.1 т.3.1 частни документи и в частта по т.3.4 за девет от деянията, за които е оправдан и по п.1 т.3.5 относно съдържанието на продължаваното престъпление и инкриминирания период на извършването му
- в частта с която е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.283 от НК и му е наложено наказание в размер на две години и девет месеца лишаване от свобода
- в частта, с която е признат за невиновен и оправдан по обвинението за престъплениeто по чл. 282, ал.1 от НК
- в частта, с която на подсъдимия В., на осн. чл.23, ал.1 от НК е наложено общо най-тежко наказание измежду определените с присъдата в размер на две години и девет месеца лишаване и свобода и в частта, с която на осн. чл.24 от НК същото е увеличено с девет месеца и определено в размер на три години и шест месеца лишаване от свобода, което на осн. чл.59 ал.1 да се изтърпи при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип, като вместо това


ПРИЗНАВА подсъдимият А. Г. В. , [дата на раждане] в [населено място], българин, български гражданин, с висше образование, женен, неосъждан, ЕГН [ЕГН] за ВИНОВЕН относно това, че за периода от неустановена дата в началото на месец май 2007 г. до 17.02.2011 г. в [населено място] при условията на продължавано престъпление съзнателно се ползвал от неистински частни документи, за съставянето на които не може да му се търси наказателна отговорност, както следва:
- на 04.03.2009 г. в [населено място] съзнателно се ползвал от неистински частен документ – разписка от името на Р. И. В. в уведомление с изх. № 94-18962-02-10-2337/20.02.2009 г. на Службата по геодезия, картография и кадастър, [населено място], като я употребил пред посочената служба , за да докаже , че съществува правно отношение между Р. И. В. като наследник на И. Н. Г. в производство по издаване на Заповед № КД -14-02-17/20.02.2009 г. на Службата по геодезия, картография и кадастър , [населено място], като от него за съставянето и не може да се търси наказателна отговорност
- на 05.03.2009 г. в [населено място] съзнателно се ползвал от неистински частен документ – разписка от името на Д. И. Н. в уведомление с изх. № 94-18962-02-10-2337/20.02.2009 г. на Службата по геодезия, картография и кадастър , [населено място], като я употребил пред посочената служба , за да докаже , че съществува правно отношение между Д. И. Н. като наследник на И. Н. Г. в производство по издаване на Заповед № КД -14-02-17/20.02.2009 г. на Службата по геодезия, картография и кадастър , [населено място], като от него за съставянето и не може да се търси наказателна отговорност
- на 05.03.2009 г. в [населено място] съзнателно се ползвал от неистински частен документ – разписка от името на Б. И. Н. в уведомление с изх. № 94-18962-02-10-2337/20.02.2009 г. на Службата по геодезия, картография и кадастър , [населено място], като я употребил пред посочената служба , за да докаже , че съществува правно отношение между Б. И. Н. като наследник на И. Н. Г. в производство по издаване на Заповед № КД -14-02-17/20.02.2009 г. на Службата по геодезия, картография и кадастър , [населено място], като от него за съставянето и не може да се търси наказателна отговорност
- на неустановена дата от 09.05.2007 г. до 12.05.2007 г. в [населено място] съзнателно се ползвал от неистински частен документ , пълномощно от името на Д. И. Н. с дата от 09.05.2009 г. за упълномощаване на Н. Н. Д. да завежда съдебни дела и да го представлява по тях като ищец и ответник пред съдилища, както и пред държавни и общински власти по повод възстановяване на земя на територията на [община] , като го употребил пред Н. Н. Д. , за да докаже , че съществува правото на последния да представлява Д. И. Н., като от него за съставянето му не може да се търси наказателна отговорност
- на 06.02.2008 г. съзнателно се ползвал от неистински частен документ – молба от името на Д. И. Н. с вх. № 1608/06.02.2008 г. на Окръжен съд –Б. за представяне на писмено доказателство / протокол от 12.02.1955 г. / , като го употребил по гр. д. № 2 / 2008 г. по о писа на Окръжен съд – Б., за да докаже, че съществува право на И. Н. Г. на собственост върху лозе от 12 дка в м. А., като от него за съставянето му не може да се търси наказателна отговорност
- на 07.10.2008 г. съзнателно се ползвал от неистински частен документ – молба от името на Д. И. Н. с вх. № 663/07.10.2008 г. на ОСЗ Н. за изпълнение на съдебно решение № 112/29.07.2008 г. по гр.д. № 544/2007 г. на Районен съд – Н. , като го употребил пред същата служба , за да докаже, че съществува право на Д. И. Н., ЕГН [ЕГН], като наследник на И. Н. Г., да му бъде възстановена собствеността върху лозе от 12 дка в местността А., като от него за съставянето му не може да се търси наказателна отговорност
- на 07.11.2008 г. в [населено място] съзнателно се ползвал от неистински частен документ – заявление от името на Д. Н. с вх. № 94-18962/07.11.2008 г. на Службата по геодезия, картография и кадастър , [населено място], като го употребил пред посочената служба , за да докаже , че съществува правно отношение между Д. И. Н. и Службата по геодезия, картография и кадастър , [населено място], в административно производство за нанасяне на нов обект и определяне на идентификатор в кадастралната карта и кадастралния регистри – за лозе от 12 дка, 4-та категория , находящ се в строителните граници на [населено място] в местността А. при граници / съседи / лозе на П. У., море, талян, път , като от него за съставянето и не може да се търси наказателна отговорност
- на 14.11.2008 г. в [населено място] съзнателно се ползвал от неистински частен документ – заявление от името на Д. Н. с вх. № 94-00-10619/14.11.2008 г. на Община, Н. за издаване на удостоверение по чл.13 ал.5 и ал.6 от ППЗСПЗЗ, като го употребил пред [община], за да докаже, че съществува правно отношение между Д. И. Н. и О. Н. в административно производство за издаване на посоченото удостоверение, като от него за съставянето и не може да се търси наказателна отговорност
- на 31.08.2009 г. в [населено място] съзнателно се ползвал от неистински частен документ – искова молба от името на Я. И. В. , С. И. А., Н. Н. И., Г. И. Н., Б. И. Н., С. И. М., Д. И. Н. против Р. И. В. , на основание чл.19 ал.3 ЗЗД и чл.362 и сл.ГПК за обявяване на предварителен договор с дата от 21.05.2009 г. за покупко-продажба на недвижим имот за окончателен , като го употребил пред Районен съд – Н. , за да докаже , че съществува право на ищците да възбудят производство по Глава 34 за сключване на окончателен договор, като от него за съставянето и не може да се търси наказателна отговорност
- на 26.03.2010 г. в [населено място] съзнателно се ползвал от неистински частен документ – заявление от името на Д. И. Н. с вх. № 94-Д-287/26.03.2010 г. на [община] за отмяна на отчуждаване на недвижими имоти с кадастрални номера № 722 и 723 по плана в кв.С. , [населено място], и възстановяване основание чл.31 ЗОбС, като го употребил чрез посредствен извършител Т. В. К. пред [община], за да докаже, че съществува правно отношение между Д. И. Н. и [община] по административно производство за отмяна на отчуждаване и възстановяване на недвижими имоти като от него за съставянето му не може да се търси наказателна отговорност
- на 23.04.2010 г. съзнателно се ползвал от неистински частен документ – жалба до АС [населено място] с вх. № 3260/23.04.2010 г. от името на Д. И. Н. за отмяна на мълчалив отказ на [община] да отмени отчуждаване на недвижими имоти , като го употребил чрез посредствен извършител Т. В. К. пред АС [населено място], за да докаже, че съществува правно отношение между Д. И. Н. и [община] по оспорване на административен акт пред АС [населено място], като от него за съставянето и не може да се търси наказателна отговорност
- на 17.02.2011 г. съзнателно се ползвал от неистински частен документ – молба от името на Д. И. Н. с вх.№ 1537/17.02.2011 г. до АС [населено място] за представяне на заповед от 1984 г. на председателя на Г. Б. за откриване на производство по отчуждаване на два недвижими имота, като го употребил чрез посредствен извършител Т. В. К. пред АС [населено място], за да докаже, че съществува правно отношение между Д. И. Н. и [община] по административно производство за отмяна на отчуждаване и възстановяване на недвижими имоти, като от него за съставянето и не може да се търси наказателна отговорност,
както и относно това, че съзнателно се ползвал от документите по п.І, т.2 от присъдата, в периода от 13.11.2008 г. до 13.10.2009 г. като част общото продължавано престъпление, поради което и на осн. чл.316 вр. чл.309,ал.1 вр. чл.26, ал.1 от НК и чл.54 от НК го ОСЪЖДА на ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА ЗА СРОК ОТ ЕДНА ГОДИНА .
ПРИЗНАВА подсъдимият А. Г. В. / със снета самоличност / за ВИНОВЕН относно това, че в качеството му на длъжностно лице - съдия в АС-гр.Б., при образуване и разглеждане на административно дело № 866/2010 г. , по описа на същия съд нарушил служебните си задължения по чл. 4 от Закона за съдебната власт , с цел да набави за себе си и за Д. И. Н. облага, изразяваща се в отмяна на мълчалив отказ на Кмета на [община] да отмени отчуждаване на имоти с кадастрален № 722 и № 723 по плана на квартал С., [населено място] и възстановяване на Д. И. Н. на право на собственост върху недвижими имоти с кадастрален номер 722 и 723 по плана на квартал С., [населено място] и от това са могли да настъпят немаловажни вредни последици за [община], изразяващи се в отнемане на възможността на общината да упражнява право на собственост на тези общински имоти с пазарна стойност 108 150 лв.,
поради което и на осн. чл.282, ал.1 от НК и чл.54 от НК го ОСЪЖДА на ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА ЗА СРОК ОТ ДВЕ ГОДИНИ И ШЕСТ МЕСЕЦА и лишаване от право да заема магистратска длъжност в органите на съдебната система за срок от ПЕТ ГОДИНИ И ШЕСТ МЕСЕЦА, като го ОПРАВДАВА за престъплението по чл.283 от НК.
На осн. чл.23, ал.1 от НК ОПРЕДЕЛЯ на подсъдимият А. Г. В. / със снета самоличност / общо най-тежко наказание измежду определените по настоящата присъда, а именно ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА за срок от ДВЕ ГОДИНИ И ШЕСТ МЕСЕЦА .
На осн. чл.23, ал.2 от НК присъединява към общото наказание лишаване от свобода и наказанието лишаване от право да заема магистратска длъжност в органите на съдебната система за срок от ПЕТ ГОДИНИ И ШЕСТ МЕСЕЦА.
На осн. чл. 66, ал.1 от НК ОТЛАГА изтърпяването на общото определено наказание лишаване от свобода от две години и шест месеца с изпитателен срок от ЧЕТИРИ ГОДИНИ, считано от влизане на присъдата в сила.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата част.
ПРИСЪДАТА подлежи на обжалване и протест пред ВКС на РБ в 15-дневен срок от днес.



ПРЕДСЕДАТЕЛ: О.М.


ЧЛЕНОВЕ:
мотиви по в.н.о.х.д. № 524/14 г., САС, НО , 7 с.

С присъда от 06.11.2013 г. по н.о.х.д. № С-203/2012 г., СГС, НО, 9 с. подсъдимият А. Г. В. е признат за ВИНОВЕН относно това, че за периода от 04 март до 05 март 2009 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление, включващо три деяния, сам съставил неистински частни документи / подробно описани в присъдата /, които употребил, за да докаже съществуването на правни отношения, поради което и на осн. чл.309 , ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК и чл.54 от НК е осъден на девет месеца лишаване от свобода.
Със същата присъда подсъдимият В. е признат за ВИНОВЕН относно това, че в периода от 13.11.2008 г. до 13.10.2009 г., при условията на продължавано престъпление, включващо пет деяния, съзнателно се ползвал от неистински частни документи / подробно описани в присъдата /, за които от него за самото им съставяне не може да се търси наказателна отговорност, поради което и на осн. чл.316, вр. чл.309, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК и чл.54 от НК е осъден на една година и шест месеца лишаване от свобода, като е оправдан по обвинението по чл.309, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК относно това сам да е съставил същите неистински частни документи.
На осн. чл.304 от НПК подсъдимият В. е ОПРАВДАН по обвинението по чл.309, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК относно съставянето и ползването на десет неистински частни документи / подробно описани в присъдата /, както и по обвинението деянията, за които е признат за виновен да са извършени в [населено място] и за периода от месец май 2007 г. до 12.11.2008 г. и от 14.10.2009 г. до 17.02.2011 г.
Със същата присъда подсъдимият В. е признат за ВИНОВЕН относно това в периода от 15.11.2007 г. до 06.02.2008 г., при условията на продължавано престъпление съзнателно да се е ползвал от три броя неистински официални документи / подробно описани в присъдата /, като от него за самото им съставяне не може да се търси наказателна отговорност, поради което и на осн. чл.316, вр. чл.308, ал.1 вр. чл.26, ал.1, вр. чл.2, ал.2 от НК и чл.54 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от две години и шест месеца , като на осн. чл.304 от НПК е ОПРАВДАН по обвинението по чл.308, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК относно това сам да е съставял неистинските официални документи, по обвинението по чл.308, ал.2, вр. ал.1 от НК, че един от документите удостоверявал прехвърляне на право на собственост, както и за периода от 18.04.2007 г. до 14.11.2007 г. и след 06.02.2008 г. до 07.10.2008 г.
На осн. чл.304 от НПК подсъдимият В. е признат за НЕВИНОВЕН относно това на 07.10.2008 г. да е преправил съдържанието на официален документ препис от Решение № 112/29.07.2008 г. на РС – Н., поради което е оправдан по същото.
Подсъдимият В. е признат за НЕВИНОВЕН и ОПРАВДАН и по обвинението за престъпление по чл.253, ал.3, т.2, вр. ал.1 от НК относно това, че на 28.04.2010 г. и 31.03.2011 г. в [населено място] и [населено място] като посредствен извършител, чрез Р. И. В., извършил три пъти сделки с имущество, за което знаел, че е придобито чрез документни престъпления, като деянието е извършено повече от два пъти.
С присъдата на СГС подсъдимият В. е признат за ВИНОВЕН относно това, че на 23.04.2010 г. до 17.02.2011 г. като длъжностно лице, съдия в АС-гр. Б., използвал това свое служебно положение, с цел да набави за себе си и за Д. Н. противозаконна облага, изразяваща се в получаване на право на собственост на последния, поради което и на осн. чл.283 от НК и чл.54 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от две години и девет месеца , като на осн. чл.304 от НПК е ОПРАВДАН по обвинението по чл.282 , ал.2, вр. ал.1 от НК относно това, че като лице заемащо отговорно служебно положение е нарушил служебните си задължения по чл.4 от ЗСВ, чл.22, ал.1 и 2 от ГПК и не изпълнил тези по чл.158 АПК, от което са могли да настъпят немаловажни вредни последици за [община], изразяващи се в отнемане на възможността й да упражнява собственическите си правомощия върху два имота.
На осн. чл.23, ал.1 от НК съдът е определил на подсъдимия В. общо най-тежко наказание измежду наложените с присъдата в размер на две години и девет месеца лишаване от свобода, което на осн. чл.24 от НК е увеличил с девет месеца, при което общото наказание е определено в размер на три години и шест месеца лишаване от свобода, за което съдът е постановил да се изтърпи при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип и на осн. чл.59, ал.1 от НК е приспаднал при изтърпяването му времето, през което подсъдимият е бил задържан.
С присъдата СГС се е разпоредил с веществените доказателства по делото и на осн. чл.189, чл.3 от НПК е осъдил подсъдимият В. да заплати направените разноски в размер на 3913,21 лв. и съответните държавни такси.
Срещу присъдата на СГС е постъпил протест от прокурор при СГП. В протеста присъдата се атакува в оправдателната й част за престъплението по чл.253, ал.3, т.2, вр.ал.1 от НК и за десет деяния, включващи се в продължаваното престъпление по чл.309, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК и за едно от деянията, включени в продължаваното престъпление по чл.308, ал.1 от НК , описано в т.5.1 от протеста. Атакува се и в частта, с която съдът е преквалифицирал като престъпление по чл.316, вр. чл.309, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК пет деяния от продължаваното престъпление по чл.309, ал.1, вр.чл.26, ал.1 от НК и с която е преквалифицирал като престъпление по чл.316, вр. чл.308, ал.1 , вр. чл.26, ал.1 от НК три деяния от продължаваното престъпление по чл.308, ал.1, вр.чл.26, ал.1 от НК и е преквалифицирал престъплението по чл.282, ал.2 вр.ал.1 от НК в престъпление по чл.283 от НК.
Прокурорът прави искане за отмяна на присъдата на СГС в оправдателната й част и в частта за преквалифицираните престъпления и за постановяване на нова присъда, с която подсъдимият да бъде признат за виновен по първоначално повдигнатите му обвинения за престъпленията по чл.253 ал.3, т.2, вр.ал.1 от НК , по чл.282, ал.2 вр.ал.1 от НК, по чл.309, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК / включващо общо 18 деяния/ , както и по обвинението за престъпление по чл.308, ал.1, вр. чл.26, ал.1 за всички четири деяния.
В допълнително писмено изложение към протеста се посочват доказателствата, които прокуратурата счита, че първият съд неправилно е оценил като негодни, а именно: иззетите при претърсването на служебния кабинет на подсъдимия и жилището на Р. В. писмени и веществени доказателства. Претърсването на кабинета на подсъдимия се определя като извършено при условията на неотложност на случая, която не се изключва от факта на съставен следствено-оперативен план, съгласно който следствените действия били планирани предварително, поради високата степен на динамичност на досъдебното производство и с оглед неяснотата по въпроса за сключването на предварителен договор между подсъдимия и служител под прикритие на същата дата.
Въпросът за присъствието на служебно лице, представител на съответния съд, при претърсването на кабинета на подсъдимия се счита за неизяснен от фактите по делото, с оглед на което се прави искане за събиране на допълнителна информация чрез изискване на справка от деловодството на съда и допускане до разпит на свидетели, които да изяснят това обстоятелство. Участието на поемните лица се определя като законосъобразно и в съответствие с действителните им функции, а подхода на съда да приеме за доказан факта на приобщаването на преносимия компютър на подсъдимия, захранващия му кабел и флаш памет като веществени доказателства по делото, поради това, че са заведен материален актив на съда, за непоследователен и неправилен.
Оспорва се и становището на съда за негодност на веществените доказателствени средства, събрани чрез използването на специални разузнавателни средства по отношение на адвокат С. Ц., като се прави аналогия със свидетелите Б. и Д., за които съдът е приел противоположни съждения за допустимост на използваните способи за доказване.
Не се споделя и анализът на съда спрямо показанията на свидетелката И. Ч., както и изведените от същите факти по съставянето на инкриминирания неистински официален документ - протокол от 12.02.1955 г. на комисия при Т., за които се моли да бъдат подложени на самостоятелен анализ от въззивния съд и отчетени в подкрепа на обвинението.
Авторството на подсъдимия в престъплението по съставяне на неистински официални документи се намира за доказано и от иззетите при претърсването на кабинета на подсъдимия документи и вещи и от изследвалите ги експертни заключения, а по отношение на неистинския документ препис от решение на РС – Н. и при доказана субективна страна на деянието, изводима от действията на подсъдимия и свидетеля Д. по представянето на скицата и подаването на молба за поправяне на явна фактическа грешка.
В протеста се оспорва и правния анализ на първия съд в частта относно документните престъпления, като се изразява несъгласие с извода, че документите, в които се отправя искане до съответните органи не могат да бъдат обект на престъпление по чл.309 от НК .
Застъпва се и тезата, че липсата на експертен отговор по въпроса с авторството на ръкописния текст върху неистинските частни документи /разписки, пълномощно и др./ не води непременно до извод, че подсъдимият не ги е съставил, при наличието на достатъчно други доказателства за това.
Обвинението по чл.253 от НК с предмет на сделките договорни ипотеки и предварителен договор се намира за доказано от обективна страна, предвид наличната трансформация на имущество /в първия случай чрез бездействие, а във втория чрез препятстване установяването на незаконния му произход / и целта да се прикрие произхода на средствата и действителният им собственик, а авторството на подсъдимия се твърди, че се извежда от показанията на свидетелите Б. и А.. По отношение на правната оценка на предикатната дейност се застъпва тезата, че е разгледана ограничително и не съобразно действителното съдържание на чл.253 от НК, като не е взето предвид, че съдебните решения, с които е възстановено правото на собственост са постановени въз основа на неистински документи, без съдебният състав да е имал знание за това.
Престъплението по чл.282 от НК се намира за напълно доказано от обективна и субективна страна, включително и относно квалифициращото обстоятелство, че деецът е лице, заемащо отговорно служебно положение. Отделно от това се счита, че съдът не разграничава инстанционен контрол и умишлено престъпление от общ характер, като във втория случай е допустима наказателна отговорност на магистрат.
Квалификацията на деянието по чл.283 от НК се сочи, че противоречи на задължителната съдебна практика, инкорпорирана в ППВС № 2/1980 г.
По изложените съображения се поддържа искането, направено в протеста.
Срещу присъдата на Софийски градски съд е подадена и жалба от упълномощеният защитник на подсъдимия В., адвокат А., в осъдителната й част, с искане да се отмени като неправилна и незаконосъобразна и подсъдимият да бъде оправдан изцяло по обвиненията, по които е признат за виновен.
Присъдата е обжалвана и от упълномощеният защитник на подсъдимия В., адв. С. с искане да се отмени и подсъдимият да бъде оправдан изцяло. В писмено допълнение към въззивната жалба на адв. С. се излага тезата, че фактическата обстановка по делото е изяснена и не се налага събиране на нови доказателства, като се поддържа искането за отмяна на присъдата на СГС.
От защитникът на подсъдимия, адв. А., е постъпило възражение срещу протеста на СГП и допълнението към него, с което се моли да се оставят без уважение като неоснователни. Възразява се срещу доводите на прокуратурата за допуснати съществени процесуални нарушения от съда, изразяващи се в оценката на част от доказателствените средства като негодни. В тази връзка претърсването и изземването от служебния кабинет на подсъдимия се оценяват като извършени при липсата на неотложност, без присъствието на представител на АС-Б. и при ненадлежно участие на поемни лица, като се споделят съображенията на съда в тази насока и въпросът с присъствието на служебно лице се намира за изяснен от фактите по делото и исканията за допълнителни доказателства се оценяват като неоснователни.
Възраженията в протеста срещу изключването на В. по отношение на С. Ц. и оценката на свидетелските показания на И. Ч. се оспорват с конкретни доводи относно доказателствената им стойност.
Авторството на подсъдимия в извършването на инкриминираните документни престъпления с предмет официални документи се намира за недоказано, а доводите на прокуратурата в обратна насока, включително и по отношение на документите, които представляват годен обект на престъпление по чл.308 и чл.309 от НК - за неоснователни.
Обвинението по чл.253 от НК и доводите в протеста в подкрепа на тезата за ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимия се оспорват от гледна точка на имуществените разпореждания и посредственото извършителство, както и се твърди липса на предикатно престъпление.
Престъплението по чл.282 от НК също се оспорва относно квалификацията деецът да е заемал отговорно служебно положение, за инкриминираните разпоредби, които се определят като неприложими за магистрати и спрямо изискуемите вредни последици, настъпването на които се изисква да е реална възможност, както и да настъпят в структурата, в която лицето осъществява дейността си.
Защитата поддържа тезата на прокуратурата само по отношение на квалификацията по чл.283 и противоречието й с ППВС № 2/1980 г.
В срока по чл.320, ал.3 от НПК от подсъдимият В. е постъпило допълнително писмено изложение към въззивната жалба на защитата му.
В изложението се застъпва тезата, че авторството му в съставянето на инкриминираните три частни документи е произволно прието, при положение, че не е установено, включително и от заключенията на графологичните експертизи, подписът върху тях да е положен от него, което е необходима предпоставка за обективната страна на деянието. Сочи се, че допълнителен елемент от фактическия състав на престъплението по чл.309 от НК е и употребата на документа за доказване съществуването на определени правни отношения, която СГС е приел за налична без да ги конкретизира в необходимата и достатъчна степен откъм страни, съдържание и обекти, поради което и употребата им като част от обективната страна на деянието е останала недоказана.
По отношение на престъплението по чл.316 от НК, подсъдимият акцентира върху формата на изпълнителното деяние “се ползва” , като сочи, че за да е осъществен фактическият му състав ползата следва да е пряка и реална, а не хипотетична, както и да е за личното ползване от дееца в собствената му работа за собствена полза и изгода и не касае всяка употреба на неистинския документ. В тази връзка намира, че по делото не са налице данни документите / частни и официални / да са ползвани лично от дееца, такива не се съдържат в обвинителния акт и в мотивите на съда, поради което намира, че не е осъществен елемент от фактическия състав на тези престъпления и присъдата в осъдителната й част е неправилна.
Отделно, оспорва тезата на съда, че предварителният договор от 21.05.2009 г., приложен с исковата молба по делото пред РС- Н. е изпратен по пощата от подсъдимия, като я намира за доказателствено необезпечена.
Счита, че показанията на свидетеля И. Б., който е адвокат не могат да бъдат ползвани като доказателство по делото, тъй като не е бил уведомен изрично за разпоредбата на чл.121, ал.2 от НПК и не му е била дадена възможност да откаже да свидетелства в противовес на отказа за прочитане на показанията на С. Ц. от досъдебното производство по същите съображения, както и поради оказаното му психическо въздействие от разследващите органи.
Престъплението по чл.316, вр. чл.308 от НК с предмет копие на документ / Протокол от 12.02.1955 г. / се оценява като несъставомерно, а ползването му от подсъдимия, основано на предположения.
По отношение на престъплението по чл.283 от НК намира, че изпълнителното деяние, което се изразява в използване на служебно положение за целите на извънслужебна дейност, не е реализирано, тъй като разглеждането на съдебни дела е част от служебната дейност на подсъдимия и по тази причина поведението е несъставомерно по този текст от закона. Оспорват се и фактите по делото за осъществено от В. дистанционно наблюдение на компютрите на съдиите от поверения му съд.
Подсъдимият намира за изцяло недоказано и обвинението по чл.308 от НК, поради липса на негов подпис върху инкриминираните документи, като счита, че при неустановено авторство на подписите не може да се носи отговорност и за противозаконната им употреба .
Пред въззивния съд подсъдимият В. заявява, че във връзка с изтеклата погасителна давност за част от престъпленията, за които е предаден на съд, прави искане производството в тази му част да се прекрати.
Пред въззивния съд прокурор В. заявява, че поддържа протеста като допълнителни изложения по него ще направи прокурор К..
В съдебно заседание пред САС вторият представител на прокуратурата, прокурор К. поддържа протеста на прокурора от СГП, като заявява, че независимо от изтеклата погасителна давност за част от документните престъпления е необходимо въззивният съд да ги разгледа по същество като елемент от обвинението по чл.253 от НК, в което са включени като предикатно престъпление. Във връзка с обвинението за документните престъпления изразява становище, че протокола от претърсването и изземването на служебния кабинет на подсъдимия е годно доказателствено средство и следва да бъде ценен.
Акцентира върху несъгласието си с оправдаването на подсъдимия по обвиненията за престъпления по чл.253 и чл.282 от НК, като сочи, че правораздавателната дейност не е изключена от обхвата на престъпленията по чл.282 от НК . Инкриминираната разпоредба на чл.4 от ЗСВ счита, че като основен принцип в съдебната власт намира приложение в текста на чл.22, ал.1, т.6 от ГПК, към която препраща чл.144 АПК, поради което моли, в случай че въззивният съд намери, че основен принцип не може да бъде инкриминиран като нарушение по чл.282 от НК, да приеме, че е допуснато нарушение на чл.22, ал.1, т.6 от ГПК. П. по чл.283 от НК намира за неприложима и в разрез с ППВС № 2 / 1980 г.
За престъплението по чл.253 от НК изразява несъгласие с тезата на първия съд за характера на предикатното престъпление, като сочи, че съдът е стеснил това престъпление до един акт, без да отчете спецификата на конкретните обстоятелства, че се касае до недвижим имот, чието придобиване е осъществено в рамките на съдебно производство, като решението на съда е базирано на представени неистински документи. Счита, че не без значение е и факта, че се касае до реституционно производство, в което правото на собственост не се придобива за пръв път, а се възстановява неговото съществуване, което в конкретния казус е доказано с неистинските документи, два протокола от 1955 г. и 1953 г.
По отношение на прехвърлителния ефект на инкриминираните действия, предлага на съда да обсъди друга форма на изпълнително деяние, по ал.2 на чл.253 от НК.
Поддържа доводите изложени в протеста и моли да се съобразят при постановяването на въззивния акт.
Пред въззивния съд защитникът на подсъдимия В., адв. А. поддържа жалбата и оспорва протеста по изложените в същата и възражението срещу протеста доводи.
Намира, че с оглед изявлението на подсъдимия, че не желае производството по делото да продължи в частта относно документните престъпления, спрямо които е изтекла абсолютната погасителна давност, въззивният съд следва да прекрати наказателното производство в тази му част, като е недопустимо да обсъжда съществото на обвинението.
Счита, че е недопустимо протокола от претърсването на кабинета на подсъдимия да се ползва като доказателствено средство по делото поради съставянето му в нарушение на разпоредбата на чл.162, ал.3 от НПК, която е императивна и по подробно изложените съображения в писменото възражение към протеста.
Обвинението по чл.253 от НК намира за несъставомерно в частта относно предикатните престъпления, като счита, че имуществото е придобито не чрез документни престъпления, а по силата на съдебно решение, както и че не е налице трансформация на имущество чрез ипотека и предварителен договор, в подкрепа на което цитира съдебна практика на ВКС.
По обвинението по чл.282 от НК, поддържано в протеста, коментира бланкетния характер на нормата, за която счита, че не може да бъде запълнена чрез съдържание на етични норми по чл.4 от ЗСВ, а по отношение на инкриминираните процесуални норми на ГПК и АПК намира че е недопустимо да бъдат част от обвинение спрямо магистрат, с което би се обезсмислил инстанционният контрол.
Отделно от това се позовава на висящността на спора по инкриминираното дело, адм.д. № 866/2010 г. на АС-Б., като счита, че при това положение за допуснати процесуални нарушения не би могла да се ангажира и дисциплинарна отговорност .
Позовава се на ППВС № 2/1980 г., в което счита, че под нарушение на служебни задължения не се визират задължения от вида на инкриминираните и на това, че настъпването на вредните последици следва да е реална възможност и в пряка причинна връзка с дейността на дееца .
Подържа жалбата на подсъдимия и моли съда да я уважи, като върне делото за ново разглеждане, поради допуснати съществени процесуални нарушения или да оправдае подсъдимия по чл.283 от НК и прекрати наказателното производство в частта относно документните престъпления с изтекла погасителна давност
Пледира и за нарушение на чл.259 от НПК при постановяване на присъдата на първия съд, което намира, че не се опровергава от представената компютърна справка от СГС.
Навежда довод за превратно тълкуван доказателствен материал, като цитира конкретни доказателства в тази насока и съдебна практика на ВКС.
Защитата пледира за нарушение на материалния закон с осъждането на подсъдимия по чл.283 от НК, както и че недопустимо е допусната преквалификация от престъпление по чл.282 от НК без изменение на обвинението.
Счита, че деянието е несъставомерно по чл.283 от НК и квалифицирането му е в разрез с трайната съдебна практика по въпроса.
Намира порок в индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия, като счита, че наказанието не е съобразено със степента на обществена опасност на деянията и тази на подсъдимия като деец, включително и при прилагането на чл.24 от НК.
Защитата на подсъдимия адв. С., поддържа въззивната жалба и счита, че за първата група документни престъпления обвинението е погасено по давност, поради което производството следва да се прекрати. Обвиненията по чл.308, ал.2 от НК намира за несъставомерни, с оглед периода на извършването им, преди инкриминирането на квалифицирания състав. В частта за престъпленията по чл.309 от НК отчита, че давността не е изтекла, но намира, че подсъдимият правилно е оправдан и моли да се потвърди оправдателната присъда.
Обвинението по чл.253 от НК оценява като неправилно формулирано относно предикатното престъпление, което не може да бъде опосредено от истински съдебни актове. В останалата част споделя изложените от адв. А. аргументи.
Намира за неправилна тезата на съда, че доверителната сделка е правомерно използвана като способ за разследване, поради липса на изрично съдебно разрешение в тази насока, което е касаело само действието на агента под прикритие.
Споделя и тезата на адв. А. за престъпленията по чл.283 от НК и това по чл.282 от НК, като акцентира на липсата на доказателства, че подсъдимият сам си е разпределил за разглеждане инкриминираното административно дело, както и че след като го е обявил за решаване е отменил хода по същество и понастоящем делото е висящо с друг докладчик.
Намира, че действията на прокуратурата след изтичане на срока за разследване са незаконосъобразни и събраните доказателства не могат да бъдат ползвани от съда.
В частта относно наказанието преценява присъдата като изключително небалансирана, а прилагането на чл.24 от НК за немотивирано.
По изложените съображения моли подсъдимият да бъде оправдан по всички поддържани от прокуратурата обвинения.
Подсъдимият В., в лична защита, застъпва становище, че обвинението по чл.253 е несъставомерно, поради непълен фактически състав – не е налице размяна на имуществени блага, инкриминираните сделки не попадат в обхвата на престъплението и сключването на предварителния договор е по инициатива на полицията, което намира за “провокация”, включително и съобразно практиката на ЕСПЧ по делата “ Раманускас срещу Л.“ и “ Тейксейра де К. срещу П.”.
Сочи, че на този етап от производството е недопустимо изменение на обвинението по ал.2 на чл.253 от НК. Намира, че не е осъществено и предикатното престъпление, тъй като придобиването на имуществото е по силата на съдебно решение.
В частта относно оправдаването за документните престъпления, поради липса на годен предмет, счита становището на съда за правилно, тъй като се касае за сезиращи документи, които не могат да бъдат предмет на престъпление.
Намира осъждането му за престъпление по чл.283 от НК за напълно незаконосъобразно, поради това, че касае служебната му дейност, а това по чл.282 от НК за несъставомерно, поради неспазване на изискването ощетяването да е за учреждението, в което деецът упражнява служебното си качество, каквото обвинение липсва, както и че правосъдната дейност на един съдия не може да бъде квалифицирана по чл.282 от НК, с оглед предвидения инстанционен контрол. Отделно от това сочи, че се касае за висящо дело, недостатъците по което биха могли да бъдат поправени от него преди намесата на прокуратурата, а дори и да се постанови решение в полза на молителя, няма да се прехвърли или размести имущество, защото не е налице вещно правен ефект и няма да доведе до ощетяване изобщо.
В заключение моли въззивният съд да прекрати наказателното производство в частта, в която давността е изтекла и да постанови оправдателна присъда в останалата част.
В последната си дума заявява, че за срок от шест години фактически търпи наказание “лишаване от право на труд”, поради временното му отстраняване от длъжност с решение на В., но едновременно с това е обвързан с качеството на магистрат.
Софийски апелативен съд, като обсъди доводите, изложени в протеста на прокурора и допълнението към него, тези от жалбите на защитниците на подсъдимия и писмените им допълнения, както и наведените във възражението срещу протеста и като взе предвид материалите по делото, включително и доказателствата, събрани в хода на проведеното въззивно съдебно следствие пред настоящия съд и като съобрази становищата на страните в съдебно заседание, приема за установено следното:
На първо място следва да бъдат очертани пределите на въззивната проверка на присъдата, предвид изявлението на подсъдимия В., че не желае наказателното производство по делото да продължи в частта за всички престъпления, за които давността е изтекла и прави искане същото да се прекрати в тази му част.
С обвинителния акт по делото подсъдимият В. е предаден на съд по обвинение за престъпление по чл.308, ал.2, вр. ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК относно това, че в периода от 18.04.2007 г. до 07.10.2008 г. в [населено място], при продължавано престъпление съставил три броя неистински официални документи, един от които е документ, удостоверяващ прехвърляне право на собственост и преправил съдържанието на четвърти официален документ.
С присъдата на СГС / п.II / по това обвинение подсъдимият В. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.316, вр. чл.308, ал.1, вр. чл.26, ал.1, вр. чл.2, ал.2 от НК за три от деянията, включени в продължаваното престъпление, като е оправдан по обвинението по чл.308, ал.2, вр. ал.1 от НК относно това сам да е съставил официалните документи и за квалифициращото обстоятелство един от документите да е удостоверяващ прехвърляне на право на собственост. Подсъдимият е оправдан и относно това на 07.10.2008 г. да е преправил съдържанието на четвъртия официален документ – престъпление по чл.308, ал.1 от НК.
Във въззивния протест присъдата на СГС не се атакува в частта, с която подсъдимият е оправдан по обвинението по чл.308, ал.2, вр. ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК относно квалификацията по ал.2 по съображения, че към датата на деянието не е била криминализирана като квалифициращо обстоятелство, а редакцията на чл.308, ал.2 от НК в този й вид е влязла в сила след датата на деянието, като се протестира оправдателната присъда само в частта по чл.308, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК относно съставянето на три от официалните документи и по обвинението за преправяне на съдържанието на четвъртия официален документ.
При липсата на протест срещу оправдаването на подсъдимия по обвинението по чл.308, ал.2 от НК, осъдителна присъда спрямо него по тази по-тежка квалификация не може да бъде постановена, с оглед забраната за reformatio in peius и обвинението остава висящо само в частта по чл.308, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК. Следователно правилата за давността следва да бъдат преценявани от гледна точка на това обвинение.
Престъплението по чл.308, ал.1 от НК е наказуемо с лишаване от свобода до три години. Довършено е на 07.10.2008 г. и тъй като се касае за продължавана престъпна дейност, давността за престъплението започва да тече от датата на прекратяването му /чл.80, ал.3 от НК /. Съгласно разпоредбата на чл.81, ал.2 от НК давността за наказателно преследване се изключва, ако е изтекъл срок, който надвишава с една втора срока по чл.80 от НК, независимо от спирането или прекъсването на давността. За престъплението по чл.308, ал.1 от НК приложимата хипотеза на чл.80 от НК е по ал.1, т.4 от същия, която предвижда пет годишна давност за деяние, наказуемо с лишаване от свобода повече от една година и разгледана във връзка с чл.81, ал.2 от НК налага извода, че абсолютната погасителна давност за това престъпление е седем години и шест месеца / 7г. и 6 м./.
За инкриминираното престъпление по чл.308, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК абсолютната давност е изтекла на 07.04.2016 г., като срокът от седем години и половина е започнал да тече от 07.10.2008 г.
Към датата на провеждане на съдебното заседание, 15.05.2017 г. давностният срок е изтекъл, което съвместно с изявлението на подсъдимия В., че желае наказателното производство в тази му част да се прекрати, а не да приключи с присъда / съгл. чл.317, вр. чл.288, ал.1 от НПК / определя наличието на предпоставките на чл.24, ал.1, т.3 от НПК за това престъпление и активира правомощията на въззивния съд по чл. 334, т.4 от НПК да отмени присъдата на първата инстанция и да прекрати наказателното производство в тази му част.
С оглед изложеното, присъдата на СГС, с която подсъдимият В. е признат за виновен в извършване през процесния период на три деяния от продължаваното престъпление, които съдът е преквалифицирал по чл.316, вр. чл.308, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК и оправдан по едно от деянията, включени в същото продължавано престъпление се отмени и наказателното производство в частта по чл.308, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК се прекрати, поради изтекла абсолютна погасителна давност, при наличието на съответните предпоставки и на законовите основания, посочени по-горе.
Подсъдимият В. е предаден на съд и по обвинение за продължавано престъпление по чл.309, ал.1 от НК , извършено за периода от неустановена дата в началото на месец май 2007 г. до 17.02.2011 г., в [населено място] и [населено място], включващо 18 деяния.
С присъдата на СГС, по това обвинение подсъдимият В. е признат за виновен относно три от деянията, включени в продължаваното престъпление, извършени за периода от 04 до 05 март 2009 г. в [населено място], като му е наложено наказание от девет месеца лишаване от свобода.
В останалата част, за пет от деянията, включени в същото продължавано престъпление и извършени за периода от 13.11.2008 г. до 13.10.2009 г., обвинението е било изменено с присъдата и престъплението е преквалифицирано в еднакво наказуемо, като подсъдимият е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.316, вр. чл.309, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК и му е наложено наказание от една година и шест месеца лишаване от свобода.
За останалите десет деяния, включени в обвинението за това продължавано престъпление по чл.309, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК, което е довършено на 17.02.2011 г., подсъдимият е бил оправдан.
Настоящият въззивен състав намери по отношение на цялостната престъпна дейност на подсъдимия, предмет на това обвинение, че същата е с доказано авторство, като правилната квалификация на деянието е по чл.316, вр. чл.309, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК, с изключение на едно от деянията, описано в п.3.1 от присъдата – съставяне на 10.02.2009 г. на неистински частен документ, заявление от името на Д. И. Н. и употреба на документа с цел доказване съществуването на правно отношение, което следва да се изключи от продължаваната престъпна дейност и да се квалифицира самостоятелно като престъпление по чл.309, ал.1 от НК, по съображения, че от заключението на графологичната експертиза се установява авторството на подписа върху документа, което е на подсъдимия В. / отделно от това в същото заявление като телефон за връзка е вписан личният номер на домашен стационарен телефон на подсъдимия /.
С оглед изявлението на подсъдимия В., че желае производството по делото да бъде прекратено за всички престъпления, за които е изтекла абсолютната погасителна давност, присъдата на СГС се отмени и в частта, в която подсъдимият е признат за невиновен и оправдан относно извършването на това деяние, което самостоятелно осъществява фактическия състав на престъплението по чл.309, ал.1 от НК и наказателното производство по делото в тази му част се прекрати, поради изтекла абсолютна погасителна давност.
Престъплението по чл.309, ал.1 от НК е наказуемо с лишаване от свобода до две години. Абсолютната давност по смисъла на чл.81, ал.3, вр. чл.80, ал.1, т.3 от НК в размер на седем години и половина е изтекла към датата на съдебното заседание / давността е изтекла на 10.08.2016 г. / и подсъдимият заяви, че не желае производството по делото да продължи, а иска да бъде прекратено, поради което са налице предпоставките на чл.334, т.3 от НПК, вр. чл.21, ал.1, т.3 от НПК за отмяна на присъдата на СГС в тази й част и за прекратяване на наказателното производство в същата част.
В останалата част присъдата на СГС подлежи на въззивна проверка в рамките на протеста на прокуратурата и жалбата на подсъдимия и неговата защита.
Прокуратурата протестира присъдата на Градския съд в останалата оправдателна част за престъпленията по чл.253 от НК, по чл.309, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК за всички деяния, включени в обвинението за продължавано престъпление и по чл.282 от НК, като намира преквалификацията по чл. 316, вр. чл.309 от НК и по чл.283 от НК на последните две обвинения за неправилна и прави искане подсъдимият да бъде признат за виновен по първоначалните обвинения.
Подсъдимият обжалва изцяло осъдителната част на присъдата, извън обвиненията с изтекла абсолютна погасителна давност и прави искане за пълното му оправдаване.
Настоящият въззивен състав намери, че Градският съд е постановил присъдата си при достатъчен обем доказателства и при правилно изяснена фактическа обстановка, при анализа, на която в частта касателно обвинението по чл.316, вр. чл.309, ал.1 от НК за десет от инкриминираните документи и относно преквалификацията на престъплението по чл.282, ал.1 от НК в такова по чл.283 от НК е направил неточни и неверни правни изводи, а в останалата част вярно е интерпретирал доказателствата по делото.
Въззивният съд след извършване на собствена проверка и анализ на събраните по делото доказателства в тяхната цялост / от досъдебното производство, пред първата и въззивна инстанции / прие следната фактическа обстановка:
Подсъдимият А. В. е заемал длъжността [заемана длъжност] на АС-гр. Б., считано от встъпването му в длъжност на 03.01.2007 г., на която дата е подписан акта за встъпването му, на основание Решение на Висшия съдебен съвет /В./ по протокол № 54 от 20.12.2006 г. и заповед № 2 от 02.01.2007 г. на Председателя на Върховния АС /ВАС/.
Във функциите на подсъдимия като административен ръководител на съда се включвало образуването на съдебните дела и разпределението им на съдиите в качеството на докладчици по тях, чрез използването на системата за случайно разпределение на дела, приета от В.. Технически в тази своя дейност подсъдимият бил подпомаган от свидетелката С. Д., на длъжност административен секретар на съда и от свидетелят П. М., системен администратор в същия съд.
Общ протокол на разпределението на постъпилите за съответния ден дела не бил съставян.
За разпределението на всяко отделно дело се съставял индивидуален протокол, в който се отразявали само данните на определения докладчик, без да бъдат посочвани имената на съдиите, измежду които бил направен изборът.
По нареждане на подсъдимия системният администратор М. инсталирал на служебните компютри на съдиите софтуер, който давал възможност за дистанционно наблюдение в реално време на използваните от тях монитори от компютъра на В. и този на М.. За инсталирането на този софтуер съдиите от АС-Б. не били информирани.
Свидетелят Д. И. Н. бил брат на майката на подсъдимия, Р. В. и негов вуйчо. Баща на Д. Н. и Р. В., респективно дядо на подсъдимия В. бил И. Н. Г., който починал през 1973 г.
През процесния период Д. Н. живеел в [населено място], [община]. Не бил женен и нямал деца.
Подсъдимият В. разполагал с личните данни на Д. Н.. Без знанието и съгласието на своя вуйчо Д. Н., подсъдимият В. провел разговор със свидетеля Н. Д., адвокат, съпруг на свидетелката Д. Д., която към процесния период била назначена на длъжност съдия в АС - Б., в който разговор се договорил с Д. да представлява негов близък роднина в производство пред съд с предмет възстановяване право на собственост върху недвижим имот, нива, находяща се в землището на [населено място], в местността К.. В първоначалният разговор подсъдимият не предоставил на Н. Д. конкретни документи във връзка със завеждането на делото. В последващ разговор двамата се договорили, по предложение на Д., той да подаде искова молба пред Районен съд-Н., тъй като през месец май 2007 г. изтичал преклузивният срок по пар.22 от ПЗР на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи /ЗСПЗЗ/ за предявяване на искове по чл.11, ал.2, а подсъдимият поел ангажимент да му предостави впоследствие документите за собственост на имота, предмет на иска.
В съответствие с договореното с подсъдимия В., адвокат Н. Д. изготвил искова молба от името на Д. Н., като наследник на И. Г., с правно основание чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ, съдържаща искане за възстановяване на собствеността върху нива от 2 дка, находяща се в землището на [населено място], местност К., собственост на бащата на Д. Н., И. Г.. В молбата се сочело, че наследниците на Г. не са подавали искане за възстановяване на собствеността пред бившите поземлени комисии, както и че собствеността е възстановима в реални граници. Д. подписал молбата лично, в качеството му на адвокат, пълномощник на Д. Н..
На неустановена дата за периода от 09-12 май 2007 г. подсъдимият В., при среща, проведена в служебния му кабинет, предал на адвокат Д. пълномощно с дата 09.05.2007 г., от името на Д. Н., съдържащо текст, съгласно който последният упълномощавал Д. да завежда от негово име съдебни дела и да го представлява пред съдилища, държавни и общински власти по повод възстановяването на земя на територията на [община], за което потвърдил, че е подписано от Н..
В действителност пълномощното не е подписвано от Д. Н., който не знаел за неговото съставяне, а било изготвено и подписано от неустановено по делото лице.
От заключението на Графологическата експертиза по делото не се установява авторството на подписа за “ упълномощител “ върху същото пълномощно.
Заедно с пълномощното, подсъдимият В. предал на адвокат Д. и удостоверение за наследници на И. Н. Г., изх. № 76/16.10.2006 г., [населено място], [община], издадено от Т. И..
Сътрудник от кантората на Д. изпратил по пощата исковата молба до РС-Н., ведно със заверени копия от пълномощното и удостоверението, подписани от Д. за вярност с оригинала. В молбата за съдебен адрес бил посочен адресът на кантората на адв. Д..
Във връзка с подадената искова молба било образувано гр. д. № 544/07 г. по описа на РС-Н., разпределено на съдия Б. в качеството на докладчик. С резолюция на докладчика молбата била оставена без движение с указания за представяне на служебна бележка от ОСЗГ-гр. Н. за удостоверяване на обстоятелството дали земята, предмет на иска е била заявявана за възстановяване. Адвокат Д. се снабдил с изискуемата служебна бележка и я представил по делото, като направил и искане за назначаване на техническа експертиза.
На 15.11.2007 г. подсъдимият В. предоставил на адв. Д. заверено от Държавен архив – [населено място] копие на Протокол с дата 17.05.1953 г., съставен от Комисия за трудовата поземлена собственост /КТПС/ при Околийски народен съвет-П., съдържащ Решение на комисията, съгласно което И. Г. е внесъл при влизането му в ТКЗС 12 дка, находящи се в местност А., 1 категория, със съответното описание на имота и граници.
От приложената по делото справка от Държавен архив – Б. се установява, че в архива под номера, с който е описано предоставеното копие от протокол, се съдържа друг документ – Протокол № 1 на Комисия Т. с различна дата, 07.01.1953 г. и друго съдържание, касаещо имот на друго лице, К. Ж.. Действителният протокол № 1 на комисията бил представен по друго гражданско дело, № 540/2005 г. по описа на ОС-Б от съпругата на адв. Д., в качеството й на юристконсулт, която длъжност Д. заемала към конкретната дата. Същото дело гражданско дело, № 540/2005 г. било изискано от подсъдимият В., в качеството му на Председател на АС-Б., със служебно писмо за послужване, като делото било изпратено от ОС-Б. на 18.04.2007 г. и върнато от подсъдимия на 31.05.2007 г.
От заключението на техническата експертиза по делото, изследвала представеното копие на Протокол с дата 17.05.1953 г. се установява, че отпечатъците от щемпела и печата за заверка са принтирани копия на такива отпечатъци с помощта на копирна техника и цветен лазерен принтер.
Адвокат Д. представил полученото от подсъдимия копие от Протокол от 17.05.1953 г. в съдебното заседание по делото, образувано пред РС –Н. и направил искане за увеличение на размера на иска, от 2 дка на 12 дка, съобразно отразеното в протокола за размера на земята.
Искането било оставено без уважение и Д. подал частна жалба срещу отказа, във връзка с която било образувано ч. гр.д. № 2/2008 г. по описа на ОС-Б..
По неустановен по делото начин, по образуваното частно дело постъпила молба с вх. № 1608/16.02.2008 г. от името на Д. Н., с която се представяло копие от протокол с дата 12.02.1955 г. на КТПС, съдържащ решения за замени на земеделски земи, включително и за замяна на лозе от 2,5 дка на П. Н. У., находящо се в местността А., като една от границите на имота била описана като “ лозе на И. Н. Г.” . Копието съдържало печат на Държавен архив – Б. с дата 20.12.1999 г. и подпис за “ сверил “ от името на “ директор Ел. Д.”.
Представеният протокол бил отпечатан с помощта на копирна техника и лазерен принтер, не бил изготвен на пишеща машина, а подписите на членовете на комисията били принтирани с тонер и отпечатани на лазерен принтер, като в действителност представляват копия на подписи. Отпечатъците на печата е установено, че представляват копия, изготвени също с помощта на копирна техника и отпечатани с лазерен принтер.
Подсъдимият В. разполагал с информация за възстановена собственост на П. У. върху три имота в местността “ А.”, тъй като бил участвал като член на съдебния състав и докладчик по адм. д. № 352/2006 г. по описа на ОС-Б., образувано по повод обжалване на заповеди за изменение на кадастралната карта и регистри на местността “А.”, като в административната преписка, приложена по делото се съдържало решение на ОСГЗ –Н. за възстановяване на реални граници в местността “ А.” на наследниците на Н. У.. След приключването на делото на името на П. Н. У. било издадено разрешение за строеж за обекта, находящ се в същата местност, “А.”, който обект бил продаден на дружеството [фирма], което на 12.12.2008 г. го продало от своя страна на майката на подсъдимия Р. В..
Образуваното частно гр. д. по жалбата на адв. Д. приключило с определение за отмяна на отказа на съда за увеличение на иска и делото било върнато за продължаване на производството за възстановяване, в което след връщането съдът служебно назначил техническа експертиза за идентифициране на местностите К. и А.. Неразделна част от изготвената експертиза била скица, съдържаща вариант за местоположение, като съдът допуснал и допълнителна експертиза към вече назначената, която да изготви и нова скица. След приемането на експертните заключения делото било обявено за решаване, а впоследствие върнато за представяне на нова служебна бележка, свързана с увеличената претенция от 12 дка и за изясняване на въпроса дали земя с такава площ е била заявена за възстановяване.
След връщането на делото, по неустановен начин в деловодството на съда постъпила служебна бележка с изх. № 396/12.05.2008 г. на ОСЗ –Н., удостоверяваща, че от наследници на И. Г. не е подавано заявление за възстановяване на право на собственост върху нива от 12 дка в местността А., описана в Протокола от 17.05.1953 г.
В следващото съдебно заседание, служебната бележка била приета като доказателство и делото обявено за решаване по същество. Ищецът се представлявал от адв. Д..
Производството по образуваното гражданско дело № 544/2007 г. по описа на РС-Н. приключило с Решение № 112 от 29.07.2008 г., с което се признавало правото на Д. Н., в качеството му на наследник на И. Г. да му се възстанови собствеността върху лозе от 12 дка , находящо се в местността А. в землището на [населено място]. Като неразделна част от решението била приложена скицата на вещото лице от допълнителната техническа експертиза, която касаела само нива от 2 дка, което било фактическа грешка на съда.
Съобщение за изготвеното решение било връчено на адв. Д. като пълномощник на Д. Н. на 08.08.2008 г., който след влизането на решението в сила на 25.08.2008 г., подал на 28.08.2008 г. молба за препис от решението. Д. получил препис от същото решение на 12.09.2008 г. и уведомил подсъдимия за влязлото в сила решение.
След тази дата подсъдимият В. в качеството му на Председател на АдмС -Б. с две писма, съответно с изх. № 429/01.10.2008 г. и № 430/06.10.2008 г. изискал заверени копия на всички скици, находящи се по гр.д. № 544/2007 г. и от удостоверението за наследници по същото дело, по което е било постановено решението, с което се признавало правото на собственост на Д. Н.. Скиците били изпратени по факса на съда на същите дати, 01 и 06.10.2008 г. и получени в писмен вид на 07.10.2008 г.
На същата дата, 07.10.2008 г. в Общинска служба земеделие / ОСЗ / - [населено място] постъпила молба от името на Д. Н., съдържаща искане за изпълнение на влязло в сила съдебно решение - решение № 112 от 29.07.2008 г., по гр.д. № 544/2007 г., която била заведена с вх. № 663.
От заключението на Графологическата експертиза по делото се установява, че подписът върху молбата не е положен от Д. Н., а от неустановено по делото лице.
Като приложения към молбата били представени заверени копия на съдебното решение № 112 и като неразделна част от него скица от заключението на вещото лице по делото относно нива от 12 дка.
Подсъдимият В., който след получаването на влязлото в сила решение установил допуснатата грешка в приложената като неразделна част от същото скица / че вместо тази касаеща 12 дка е приложена скица за 2 дка/ заменил приложената към решението скица с изисканото от него заверено копие на скица от 12 дка и ги приложил към молбата, която била подадена от неустановено по делото лице.
От своя страна, свидетелят Д. самостоятелно установил грешката в приложената скица и подал до ОС -Б. молба за поправка на явна фактическа грешка във връзка, с която по същото дело, гр.д. № 544/2007 г., било постановено Решение № 196/29.12.2008 г., с което исканата поправка била допусната, но след подаването на молбата за изпълнение на решението до ОСЗ – Н., в което производство решението за поправката не е било представяно.
По молбата за възстановяване на собствеността на Д. Н., ОСЗ – Н. се поизнесла с решение № Ж 923/07.10.2008 г. , с което признала правото на собственост на наследниците на И. Г. в съществуващи, реални граници върху имота, предмет на решението по гражданското дело № 544/2007 г., с уточнение, че за възстановяването на имота е необходимо да се представят удостоверение и скица по чл.13, ал.5 и 6 от ППЗСПЗЗ и скица-проект от С.-Б..
Заявеният за възстановяване имот не притежавал номер по кадастрален план, тъй като не бил идентифициран в кадастралната карта и регистри. За идентификацията му било необходимо да се проведе съответно производство пред Службата по геодезия, картография и кадастър/СГКК/ – [населено място].
Последното обстоятелство било известно на подсъдимия В., който предприел действия за снабдяване на имота с кадастрален номер.
На 07.11.2008 г. в СГКК – Б. постъпило заявление / заведено с вх. №94-18962/ от името на Д. Н., с искане за изработване на проект за промяна на кадастралната карта и регистри /КККР/ и издаване на скица проект. В същото заявление за адрес на подателя бил посочен адресът на майката на подсъдимия Р. В., [населено място],[жк], [жилищен адрес].
Съгласно заключението на Графологическата експертиза по делото заявлението не е подписано от Д. Н., а от неустановено лице.
Във връзка с подаденото заявление / независимо от непълнотите в същото / на същата дата, 07.11.2008 г., бил изготвен проект за изменение на кадастралната карта на поземлен имот 51500.510.82, съгласно който в картата бил нанесен нов обект с идентификатор 51500.510.133 и било издадено удостоверение за определяне на идентификатор на новия обект.
Дължимата държавна такса за издаване на удостоверението била внесена от подсъдимият В. след издаването му, на 12.11.2008 г., като върху приложената допълнително към заявлението вносна бележка бил вписан ЕГН на подсъдимия, а таксата било отразено, че е внесена от Д. Н..
Промяната в кадастралната карта за поземлен имот 51500.510.82, отразен в проекта с площ 58 247 кв.м. била одобрена със Заповед № РД-18-46/18.08.2008 г. на изпълнителния директор на Агенцията по кадастъра, съгласно която новият обект с идентификатор 51500.510.133 се възстановявал в западната част на поземления общински имот, който бил отреден за обезщетения и се определяло точното му местоположение чрез геодезични точки. От приложената към проекта обяснителна записка се установява, че за изготвянето му е използвано решението на ОСЗ-Н. - № Ж 923/07.10.2008 г. , а в материалите по преписката на СГКК – Б., във връзка със заявлението за промяната на кадастралната карта са приложени в незаверени копия същото решение и решението на ОС – Б. № 112/ 29.07.2008 г. по гр. д. № 544/2007 г. , без приложената към него скица. По делото не е установено лицето, приложило копията от решенията по преписката.
Изготвените във връзка със заявлението до СГКК – Б. документи скица– проект с координати на имота били изпратени от свидетелката С. З., Началник на службата с писмо изх. № 94-18962-02-10-13628/13.11.2008 г. на адреса, посочен от заявителя Д. Н., в частност – на адреса на майката на подсъдимия Р. В..
Писмото било подписано за получател от името на Д. Н., като съгласно заключението на Графологическата експертиза по делото подписът за “ получател “ не е положен от Н., а от неустановено по делото лице.
След приключване на процедурата по снабдяване с идентификатор на възстановения имот, на 14.11.2008 г. от името на Д. Н. в [община] постъпило заявление с искане за издаване на удостоверение по чл.13, ал.5 и от ППЗСПЗЗ, заведено с вх. № 94-00-10619 с приложена към него в оригинал скица-проект № 48 285/ 10.11.2008 г. на СГКК – Б. за изменение на КККР за поземлен имот с идентификатор 51500.510.82. Завлението не било изготвено и подписано от Н., а от неустановено лице / съгласно заключението на Графологическата експертиза авторът на текста и подписа не може да се установи /, а за адрес на подателя бил посочен адресът на майката на подсъдимия В., Р. В..
Във връзка с подаденото заявление на 09.12.2008 г. [община] издала исканото удостоверение, изведено с изх. № 665/09.12.2008 г.
Удостоверението заедно със заявлението за издаването му били приложени по неустановен по делото начин към преписката на ОСЗ – Н., образувана по искането за изпълнение на съдебното решение № 112 на ОС-Б..
С решение № 573-Н на ОСЗ – Н. от 11.12.2008 г. било възстановено правото на собственост на наследниците на И. Г. в реални граници на имот от 12 дка, IV категория, находящ се в строителните граници на [населено място], м. А., с № 51500.510.133 .
На 05.02.2009 г. посоченото решение на ОСЗ – Н. било получено от съпругата на подсъдимия, К. В.. Същото не било обжалвано и е влязло в сила на 19.02.2009 г.
След влизането на решението в сила, на 10.02.2009 г. в СГКК –гр. Б. е постъпило заявление с вх. № 94-1761 за изменение на КККР за обект 51500.510.82 , от името на Д. Н., с посочен телефон за контакт, стационарния домашен телефон на подсъдимия В., подписано от подсъдимия, а не от Н., съгласно заключението на Графологическата експертиза по делото. Пред подписа на подсъдимия съгласно същото заключение е поставен апостроф с различна на цвят химикална паста от тази, с която е изписан подписа на подсъдимия.
По неустановен по делото начин, впоследствие по преписката, заведена във връзка с това заявление е постъпило в оригинал решение № 573-Н на ОСЗ – Н. от 11.12. 2008 г., с отбелязването върху него, че е получено на ръка от К. В. и е влязло в сила на 19.02.2009 г.
По повод подаденото заявление за изменение на КККР за обект 51500.510.82 , на 20.02.2009 г. свидетелката С. З. , Началник на СГКК- Б. издала Заповед № КД-14-02-171/20.02.2009 г. за изменение на КККР на [населено място], а именно – за нанасяне на нов обект – поземлен имот с идентификатор 51500.510.133 с площ 11 999.00 кв.м., собственост на И. Н. Г., съгласно решението на ОСЗ-Н..
Издадената заповед подлежала на обжалване пред съответния АС по местонахождението на имота от заинтересованите лица / по смисъла на пар. 1, т.13 от ДР на чл.54, ал.1 от Закона за кадастъра и регистрите / ЗКИР/, в това число и от собствениците на имота, които съгласно решението на ОСЗ-Н. били наследниците на Г., което изисквало същите да бъдат уведомени за издаването й.
По преписката във връзка със заявлението за изменение на КККР за обект 51500.510.82 било приложено / по неустановен по делото начин / и удостоверение за наследници на Г.. Същото било незаверено копие на приложеното по гр. д. № 544/2007 г. на ОС-Б. удостоверение, заверено от адв. Д. за целите на това дело, изискано от подсъдимия В. с посоченото по-горе служебно писмо изх. № 430/06.10.2008 г. на Адм С – Б..
В преписката не се съдържали данни за адресите на наследниците на Г.. Свидетелката С. З. изготвила и подписала част от уведомленията за наследниците на Г., с изх. № 94-18962-02-10-2337/20.02.2009 г., в които било отразено, че за периода от 04-06.03.2009 г. същите са връчени на ръка на лицата срещу техен подпис, както следва : на Д. Н., на Р. И., на Б. Н., на Н. Н., на С. М..
От заключението на Графологическата експертиза по делото се установява, че ръкописния текст и подписите не са положени от лицата, посочени за техни автори, като част от ръкописният текст в изготвените от името на Д. Н., Р. И. и Б. Н. уведомления е изпълнен от подсъдимият В., а останалия ръкописен текст и подписите - от неустановено по делото лице.
Заповедта не била обжалвана и влязла в сила.
След влизането в сила на Заповед № КД-14-02-171/20.02.2009 г. за изменение на КККР на [населено място], подсъдимият взел решение да легитимира своята майка за едноличен собственик на имота, чиято собственост била възстановена по негов почин, което да се осъществи в рамките на съдебно производство, образувано по исков ред, чрез обявяване на предварителен договор за окончателен.
В тази връзка подсъдимият В. се снабдил с удостоверения за наследници на своя дядо, И. Н. Г. и на починалата му дъщеря П. Ж., които били издадени, съответно с входящи номера 63 и 64 от 29.06.2009 г. от свидетелката Т. И., служител в Кметството в [населено място].
Като използвал данните от издадените удостоверения за наследници, подсъдимият В. съставил текста на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот с предмет имота, възстановен на наследниците на Г. с решението на ОСЗ-Н., с дата 21.05.2009 г., с място на съставянето в [населено място], в който било посочено, че същият се владеел по силата на съдебно решение № 122/29.07.2008 г. по гр. д. № 544/2007г. на РС-Н.. Цената на сделката била 12 000 лв., за която било посочено, че е изплатена изцяло и в брой при сключването на договора пред нотариус А., при РС-Н..
За продавачи били посочени наследници на Г., съгласно издадените удостоверения за наследници, описани по-горе, без майката на подсъдимия, която била посочена за купувач. Предварителният договор съдържал подписи за всяка една от страните по него.
В действителност подписите върху предварителния договор не били положени от лицата, посочени за техни автори, а от неустановени по делото лица. Две от лицата, посочени като продавачи Г. и И. Н. били починали към датата на съставянето му, а за подписите от името на останалите наследници Графологическата експертиза по делото заключава, че принадлежат на неустановени по делото лица, а не на посочените за техни автори.
Подсъдимият В. се договорил с адвокат И. Б., когото познавал, да представлява наследниците на Г. в производството по обвяване на предварителния договор за окончателен, по силата на който неговата майка купувала възстановения наследствен имот, като поел ангажимент да осъществява връзката с продавачите, а от Б. поискал да изготви исковата молба по чл.19, ал.3 от ЗЗД. За целта В. предоставил на Б. решението на ОСЗ-Н. за възстановяването на собствеността върху имота, удостоверението за наследници на Г. и съставения неистински предварителен договор за продажбата му.
Чрез използване на данните от получените документи Б. изготвил текста на исковата молба и я изпратил на подсъдимия В. по електронната му поща. Подсъдимият В. принтирал текста на молбата и след като върху нея били положени подписи от неустановено по делото лице или лица от името на вписаните в молбата страни, същата била изпратена по пощата до РС – Н., ведно с неистинския предварителен договор за покупко-продажба и копия от удостоверенията за наследници № 63 и 64 от 29.06.2009 г., от заверен препис от решение № 573-Н/11.12.2008 г. на ОСЗ-Н. и скица № 9256/09.04.2009 г. За съдебен адрес бил посочен адресът на адвокатската кантора на адв Б..
Свидетелят И. Б. не бил уведомен за подаването на исковата молба. Подсъдимият го информирал за това след като по същата вече било образувано и насрочено гражданско дело, № 605/2009 г. , по описа на РС – Н..
Дължимата по делото държавна такса в размер на 50 лв. била внесена впоследствие, на 18.09.2009 г. от свидетелят Г. Ж., служебен шофьор на подсъдимия като Председател на Адм С- Б., по поръчение на подсъдимия В., който му предоставил сумата за таксата, а Ж. му върнал обратно екземпляр от вносната бележка след внасянето на таксата.
Внсната бележка била представена по делото по неустановен начин.
Необходимото за завеждане на иска удостоверение за данъчна оценка на недвижимия имот също било представено по делото впоследствие, по неустановен начин. Удостоверението за данъчна оценка, с изх. № 8968/18.09.2009 г. било издадено по повод подадена от свидетелят Р. С. молба, придружена с удостоверение с изх. № 99-18925-04-11-17464/17.09.2009 г. на СГКК-Б., заверено копие от скица № 925/09.04.2009 г. на поземлен имот с идентификатор 51500.510.133 и копие от удостоверение за наследници № 63/29.06.2009 г.,Свидетелят С. заплатил и дължимата такса от 50 лв. след като бил помолен да подаде молбата в разговор по телефона от съпругата на подсъдимия К. В., на която свидетелят предоставил личните си данни, за да бъде упълномощен от собственика на имота за подаването на молбата.
Пълномощното, документите и молбата С. получил от свидетелят Б. в плик, преди подаването им.
В исковата молба, изготвена като текст от адв. Б. било направено изрично искане за постановяване на неприсъствено решение по смисъла на чл.238 от ГПК. По делото е приложено съобщение за лично връчване на препис от молбата и приложенията към нея на ответника Р. В., като подписът за получател, видно от заключението на Графологическата експертиза по делото не принадлежи на В..
По същото дело постъпил и отговор на исковата молба, от името на Р. В., с която същата признавала фактите и обстоятелствата по делото и изразявала воля за сключване на окончателен договор. Молбата не била подписана от В., а от неустановено по делото лице, като авторството на подписа не може да се установи по експертен път.
Призовката за В. била приложена по делото, подписана, като авторството на подписа принадлежи на неустановено лице. Б. бил уведомен за ищците от деловодителят на съдебния състав, като в съдебното заседание по делото се легитимирал с пълномощно, което изготвил като текст и предоставил на подсъдимия В. за подпис от упълномощителите, след което последният му го върнал подписано от тяхно име.
В действителност, от заключението на Графологическата експертиза по делото е установено, че подписите за ищците са поставени от неустановено по делото лице и са с неизяснено авторство.
Във връзка с процесуална пречка за даване ход на делото, поради неспазване на срок за уведомяване на страните преди заседанието, Б. изразил съгласие за ищците делото да се разгледа в това съдебно заседание, а за ответницата уведомил подсъдимия. В. уговорил Б. да изготви молба за даване ход на делото от името на майка му, която и да подпише от нейно име, като го уверил, че ще я уведоми лично. Б. изготвил и подписал молбата и след това я подал пред съда.
В съдебното заседание свидетелят Б. представил оригиналите на приложенията към исковата молба, предоставени му от подсъдимия, които след констатация за вярност му били върнати обратно.
Делото било обявено за решаване и приключило с решение № 132 по гр.д. № 605/2009 г., по силата на което сключеният предварителен договор бил обявен за окончателен.
Съобщението за решението било връчено от деловодителят на съдебния състав лично на Б., като пълномощник на ищците, а за ответницата Р. В. било изпратено съобщение за изготвянето му, като в разписката за получаването му е отбелязано, че е получено лично от нея, но от заключението на изготвената експертиза се установява, че автор на подписа е неустановено по делото лице. Подписът за връчител от името на свидетелката С. К., призовкар, също е установено, че не й принадлежи, а е положен от неизвестно лице.
След постановяването на решението, по делото е постъпила молба от името на Р. В., заведена с вх. № 3691 с дата 19.10.2009 г., съдържаща заявление, че няма да обжалва решението на съда. Подписът върху молбата не е положен от В. и е с неустановен автор. От своя страна свидетелят Б. като пълномощник на ищците също представил молба за отказ от обжалване и внесъл дължимата такса за прехвърляне на имота.
С оглед постъпилите откази от обжалване, в закрито заседание на 20.10.2009 г. съдът постановил валиден отказ за обжалване и обявил решението за влязло в сила. На 21.10.2009 г. свидетелят Б., след като внесъл дължимите такси за преписи от решението , от името на ищците и ответницата ,получил преписи и за двете страни.
Подсъдимият В. и съпругата му се познавали със семейството на свидетелката Т. К., която през 2007 г. започнала да се обучава като студент по право. Чрез К. подсъдимият В. се запознал със свидетеля А., който от своя стана се познавал със свидетеля П., архитект на [община]. В. потърсил съдействие от А. за изработване на подробен устройствен план на притежаван от него имот от 12 дка в землището на [населено място] и предвид познанството му с П. А. се съгласил и договорил с подсъдимия цена за проекта от 36 000 евро.
Проектът на договора за поръчка бил изработен от свидетелят Б., по молба на подсъдимия, от името на Р. В. като поръчител, която го подписала в присъствието на Б.. Договорът бил сключен с А. като представител на дружеството “ И. Б.” с предмет консултантска услуга, включваща фактически и правни действия по изготвяне на план за регулация и застрояване / ПУП-ПРЗ/ за недвижимия имот от 12 дка и оказване на съдействие в процедурата по одобряването му. Срокът за изпълнение бил до 30.01.2010 г., уговореното възнаграждение - в размер на 42 000 евро с ДДС, платимо след изпълнението на поръчката.
Преди влизането в сила на решението на съда за обявяване на окончателен на договора за продажба на имота от 12 дка с купувач майката на подсъдимия, на 28.09.2009 г. в [община] постъпило заявление / заведено с вх. № 94-00-6145/ за издаване на мотивирано предписание и становище за допускане изработване на ПУП за същия поземлен имот, от името на Д. Н.. Във връзка със същото, поради липса на отговор в 14 дневен срок от постъпването му, постъпила жалба също от името на Д. Н. срещу мълчалив отказ на Кмета на [община], в която бил посочен за съдебен адрес, адресът на кантората на адв. Б..
На 28.10.2009 г. по заявлението на Д. Н. било издадено становище от главния архитект на [община], че издаването на ПУП за имота е законосъобразно, и от същата дата – заповед № 708 на Кмета на [община] за изработване и процедиране на ПУП в частта му за регулация и застрояване на същия имот. Последвала молба от името на Д. Н. за оттегляне на жалбата срещу мълчаливия отказ.
А. не успял да изпълни поръчката по договора в срок, поради което срокът бил удължен с анекс, а вземането му, по негово предложение, било обезпечено от подсъдимия с договорна ипотека върху 300/11999 части от имота, документално оформена от Б., по указания на В..
Нотариалната форма на ипотеката била сключена на 28.10.2010 г. пред нотариус Б., рег. № 110 на НК, с район на действие в [населено място]. За ипотекарен длъжник се подписала майката на подсъдимия, която била доведена в кантората от адв. Б..
Нотариалният акт за ипотеката бил вписан в Службата по вписвания при РС – Н. – НА № 110, т.1, дело № 1075, вх. рег. № 2054/29.04.2010 г.
По предложение на подсъдимият В. между свидетелят Б. и майка му Р. В. бил сключен договор за поръчка, по силата на който В. възлагала на [фирма], представлявано от Б., едноличен негов собственик, да извърши консултантски действия / фактически и правни/ за подялба на имота, с цел придобиване на реален дял, или на целия имот и последващата му продажба, включително и намиране на купувач и осъществяване на сделката. Цената на поръчката била определена на 30 000 евро без ДДС, платима след изпълнението. По настояване на подсъдимия вземането на Б. било обезпечено с учредяване на ипотека върху 300/11 999 кв.м. ид.части от недвижимия имот, предмет на поръчката. Ипотеката била вписана с нот. акт № 111, т.II, рег. № 1919, дело № 293/28.04.2010 г. , при нотариус Б. , а в Службата по вписванията при РС-Н. , НА № 111, т.1, дело № 1077, вх. рег.№ 2056/29.04.2010 г.
Първата ипотека била заличена на 01.09.2010 г. от свидетелят А., който отказал поръчката, поради факта, че след като П. разбрал за кой имот се касае отказал да осъществи проектирането.
Впоследствие свидетелят Б. заличил и втората ипотека в полза на [фирма]”, защото подсъдимият В. му съобщил, че имота подлежи на отчуждаване.
Свидетелката Ж. К. за периода 2008-2009 г- работела като брокер на недвижими имоти в агенция “А.” в [населено място] ,включително с имоти, находящи се в местността “А.”, като проучвала техните собственици.
По повод работата й К. се срещнала с подсъдимият В. и от него разбрала, че имотът от 12 дка е собственост на неговата майка. Двамата се договорили имотът да се предлага за продажба на цена от 110-112 евро на квадратен метър и свидетелката да разпространи сред колегите си информацията , както и да търси само сериозни клиенти.
През 2009 г. К. уговорила среща между подсъдимия В. и К. П. като представител на руски клиент за покупката на имота, но до реална сделка не се стигнало, поради ескалирал конфликт между Н., която имала спортна база в местността “ А.” и собственици на имоти в същата местност.
Офертата за продажба на имота с идентификатор 51500.510.133 с площ 11.999 кв.м., находящ се в местността “ А.”, в землището на [населено място] била публикувана в сайт за недвижими имоти от свидетелката Л. К., управител на друга агенция за недвижими имоти – [фирма], която получила информацията за предложението за продажба от свидетелката Н. М., която от своя страна разбрала за него от К..
Предлаганият за продажба имот с идентификатор 51500.510.133 попадал в територията на обект ”Водна учебна спортна база на Националната спортна академия “В. Л.”- Н.”, която територия била обявена с Решение на Министерския съвет на РБ, № 84/19.02.2010 г. за обект с национално значение. Срещу решението на МС било образувано административно производство пред ВАС по жалба на майката на подсъдимия, Р. В..
Междувременно, с постановление на прокурор от СГП от 23.10.2010 г. било образувано наказателно производство за престъпление по чл. 302, т.1 и 2 вр. чл.301 от НК срещу неизвестен извършител – длъжностно лице , съдия в АдмС-Б., заемащо отговорно служебно положение за извършване на престъпление “ подкуп”.
В рамките на образуваното досъдебно производство във връзка с направено искане за използване на СРС / специални разузнавателни средства / спрямо И. Г. Б. под формата на оперативни способи - служител под прикритие и доверителна сделка, било издадено разрешение за разследване чрез трима служители под прикритие, с рег. № 91 от 07.03.2011 г. на председателя на Софийски окръжен съд. В искането като едно от действията, които да извърши служителят под прикритие била описана и доверителната сделка, “сключване на предварителен договор с И. Б. и / или негови доверени лица, със съответните детайлизирани параметри.
На 08.03.2011 г., един от служителите под прикритие, представил се под името Д. М., провел телефонен разговор със свидетелката Л. К., за да получи подробна информация за описания по-горе имот, находящ се в [населено място], с цел покупка. К. уведомила М., която използвала познанството на нотариус Б. с подсъдимия В., за да установи контакт с него по повод покупка на недвижимия имот.
В тази връзка след като подсъдимият В. разбрал за предложението за покупка, се свързал със свидетелят С. Ц., адвокат, когото познавал, с молба да представлява неговата майка при преговорите за продажбата на същия недвижим имот.
От своя страна Ц. от името на Р. В., установил контакт с М. и провел среща с нея на 21.03.2011 г. , в която свидетелката го уведомила за наличието на купувач и намерението му да осъществи покупка на имота. Преди тази среща М. и К., които ангажирали за преговорите адвокат И. П., показали на служителя под прикритие, който се представил за купувач, местонахождението на имота и между тях бил сключен договор за посредничество за покупката на същия имот.
М. и Ц. се договорили за среща между страните и техните представители, която била проведена в кантората на Ц. в Б. и на нея присъствали двете свидетелки и П., както и служителя под прикритие в ролята на купувач. На срещата били договорени приблизителна продажна цена за имота в рамките на 170 евро на кв.м. и параметрите на предварителен договор за продажба, като Ц. поел ангажимент при сключването му собственичката на имота да присъства лично.
При втора среща между М. и Ц., последният й предоставил няколко варианта на договори за посредничество при продажбата на недвижимия имот, предварително подписани от Р. В. за възложител, от които М. избрала един с комисионна от 217 120 евро и го подписала за изпълнител. Двамата договорили сключването на предварителния договор за следващия ден, 31.03.2011 г. от 11.30 в кантората на Ц., което да се извърши с личното присъствие на Р. В..
Първоначално сключването на договора в определения час и място било осуетено, тъй като подсъдимият В. съобщил по телефона на Ц., че майка му е получила хипертонична криза и няма да може да присъства на срещата. Ц. от своя страна уведомил П. за купувачите, които се намирали в офиса на К..
Малко след това , около 12.00 часа на същия ден В. поискал от Ц. да му уреди среща с кандидат –купувача. Срещата се състояла в кафене “ Б.” в [населено място]. Подсъдимият В. настоял да разговаря лично с кандидат купувача, за какъвто се представял служителят под прикритие. В разговора В. се представил като Председател на АдмС-Б. и изразил опасения от политическо преследване и в тази връзка настоял за поверителност на преговорите при продажбата на имота, който бил собственост на майка му, но тя трябвало да компенсира и други лица.
Подсъдимият настоял сключването на договора да се отложи във времето.
След тази среща подсъдимият В. чрез адвокат Ц. договорил нова среща с кандидат купувача за 17.00 часа в кафене “Л.”.
На втората среща присъствали двама от служителите под прикритие, подсъдимият, неговата майка Р. В. , П. и Ц.. Ц. предал на купувача два екземпляра от предварително подготвен от подсъдимия и подписан от името на продавача В. предварителен договор за продажба на недвижимия имот, с окончателна продажна цена от 2 030 000 евро, от които 304 500 евро, платими при сключването му и уговорен срок от 1 месец за сключване на окончателен договор, алтернативно страните да се явят на 29.04.2011 г. в 11.00 часа пред нотариус Б. за сключване на договора в нотариална форма.
Окончателен договор за продажбата на имота не бил сключен, тъй като подсъдимият В. бил задържан.
В началото на 2010 г. подсъдимият В. решил да се сдобие по неправомерен начин с друг недвижим имот в района на черноморското крайбрежие. За целта В. решил да използва два имота със стари планоснимачни номера / пл. № / 722 и 723 в кв.63 по плана на кв. С., [населено място], одобрен със заповед № 1491/15.10.1992 г, които се намирали в крайбрежен парк и представлявали частна общинска собственост, актувани с Акт за частна общинска собственост № 2619/03.10.2000 г.
Подсъдимият решил да използва отново личните данни на своя вуйчо Д. Н. и да заведе от негово име съдебно производство от административен характер за отмяна на отчуждаване и възстановяване на собственост върху посочените два парцела, без да го уведомява за тези свои действия.
За целта В. се снабдил по неустановен по делото начин, преди 26.03.2010 г. с неистинско заявление, съставено и подписано от името на Д. Н., като в действителност съставител на текста и автор на подписа било неустановено лице. Съгласно заключението на Графологическата експертиза по делото подписът е имитация на този на Н., но не е положен от него. В заявлението се съдържало изявление, че Н. притежавал два имота в [населено място], актуално квартал в [населено място], с кадастрални номера 722 и 723 по плана на населеното място, които му били отнети без заплащане на обезщетение; че не можел да представи документи за твърденията си, но полагал усилия да ги издири. Посочвало се още, че към момента на подаване на заявлението двата имота съществуват в същия вид като при отнемането им и не се ползват по предназначението, за което били отнети. В заявлението било отправено искане за възстановяване на собствеността върху посочените имоти, на осн. чл.31 от ЗОбС и за отмяна на заповедта за тяхното отчуждаване.
За адрес на заявителя Д. Н. бил посочен адресът на майката на подсъдимия Р. В. в [населено място],[жк], [жилищен адрес].
В действителност Д. Н. не е притежавал имоти в [населено място], като не му е било известно за съставеното от негово име заявление и за последващото му подаване в [община].
Описаното заявление било подадено от свидетелката Т. К., по молба на подсъдимия В., който й го предоставил на 26.03.2010 г. , за да го подаде в общината. К. подала заявлението до [община] на същата дата, където то било заведено в деловодството с вх. № 94-Д-287/26.03.2010 г., като на долния десен ъгъл бил записан мобилния телефон на К. – [ЕГН] и с ръкописен текст името на свидетелката.
С резолюция от 29.03.2010 г. заявлението било възложено за проверка на К. С. и С. Ж. / служителки в общината /. След извършена проверка по повод заявлението, било изпратено писмо изх. № 94-Д-287/31.03.2010 г. на Директора на дирекция “У.” при [община], на адреса, посочен в заявлението и адресирано до Д. Н., с което на заявителя бил даден 3-дневен срок за представяне на доказателства за отчуждаването на имотите и с указания да посочи заповедта за отчуждаване.
Писмото било изпратено по пощата, но по преписката липсват данни същото да е било връчвано с обратна разписка на получател.
В действителност целта на подаване на заявлението от подсъдимия В., чрез свидетелката К., била да получи основание за иницииране на съдебно производство, което да се образува по жалба срещу мълчалив отказ от страна на общинската администрация по заявлението, подадено от името на Д. Н.. Подсъдимият не разполагал с документи за отчуждаването на двата имота и не можел да ги представи, тъй като те никога не са били собственост на вуйчо му Д. Н., респективно не са били отчуждавани от него. В тази връзка В. не целял произнасяне от администрацията по заявлението, която в хода на производството извършвала проверка на представените документи по служебен път, а целял образуване на съдебно производство, в което не се извършвала служебна проверка за истинност на представени от страните писмени документи.
В тази връзка подсъдимият В. се снабдил с неистински частен документ, жалба срещу мълчалив отказ на общинската администрация по подаденото заявление вх. № 94-Д-287/26.03.2010 г., отправена до АС-Б. от името на Д. Н., с искане да се отмени мълчаливият отказ и да се върнат двата имота.
Жалбата не била изготвена и подписана от Д. Н., авторството на подписа съгласно заключението на Графологическата експертиза по делото не му принадлежи и не може да се установи, поради липса на достатъчно индивидуализиращи почерка признаци.
Жалбата била предадена от подсъдимия на свидетелката Т. К., за да я подаде в деловодството на АдмС-Б.. К. подала жалбата в съда на 23.04.2010 г., която била приета от свидетелката К. Г. младши специалист в деловодството. Г. обърнала внимание на К., че в жалбата не се съдържат данни за ЕГН и адрес на заявителя, което е пречка за приемането й, но К. заявила, че е само приносител и Г. приела и завела жалбата с вх. № 3260/2010 г. на АдмС-Б..
На същата дата, на която Т. К. подала жалбата, подсъдимият В. образувал във връзка с подаването й административно дело № 866/2010 г. по описа на АдмС – Б.. С протокол за избор на докладчик от същата дата, с посочен час на разпределение на делото 17,06 часа, изготвен от подсъдимият В., за докладчик по делото бил определен самият подсъдим, като в протокола липсват данни за съдиите, измежду които е направен случайният избор.
На 23.04.2010 г. в деловодството на АдмС – Б. постъпили за образуване 10 броя дела, които били образувани от подсъдимият и разпределени, съответно 9 от делата на съдии от административния съд, също с индивидуални протоколи без отразяване имената на съдиите, включени в избора и адм.д. № 866/2010 г. – на подсъдимия В..
След образуването и разпределението на адм.д. № 866/2010 г. подсъдимият В., в качеството на докладчик по същото дело започнал разглеждането му, като първоначално поставил върху жалбата резолюция, с която я оставил без движение с указания до подателя в 7-мо дневен срок от уведомлението да внесе държавна такса от 10.00 лв. и да посочи адрес за уведомление, ако такъв не се съдържа в административната преписка, както и задължил [община] да представи по делото цялата административна преписка по заявлението на Н..
В изпълнение на указанията на подсъдимия В., [община] предоставила цялата административна преписка, която постъпила в Адм С – Б. на 03.05.2010 г.
Преписката била придружена със съпроводително писмо, в което се сочело, че заявителят Н. не е отстранил недостатъците по заявлението в указания му 3-дневен срок по чл.30, ал.2 от АПК и се изразявало становище, че жалбата е недопустима и неоснователна, тъй като не бил налице мълчалив отказ от страна на [община] за разглеждане на заявлението по същество.
На датата на постъпване на преписката в съда било изпратено и съобщение до жалбоподателя Д. Н., / на адреса, посочен в преписката, който в действителност бил адреса на майката на подсъдимия Р. В. / с указания за внасяне на държавна такса от 10,00 лв.
Съобщението било върнато в съда, невръчено, с отбелязване от призовкаря, че на адреса живее друго лице с имена “Д. И. Д.”.
Подсъдимият В. поставил резолюция за уведомяване на жалбоподателя чрез залепване на обявление на табло, за което върху невръченото съобщение е отбелязано, че е поставено на 17.05.2010 г.
На същата дата, 17.05.2010 г. в деловодството на съда, по адм.д. № 866/2010 г. постъпила молба от името на Д. Н. за представяне на вносна бележка за внасяне на държавна такса от 10,00 лв., подадена от свидетелката Т. К.. Молбата бил написана саморъчно и подписана от свидетелката Т. К., вместо от Д. Н., който не знаел за молбата, а таксата – внесена от К. на 13.05.2010 г.
Подсъдимият В. с разпореждане от 18.05.2010 г. насрочил адм.д. № 866/2010 г. за разглеждане в открито заседание на 08.06.2010 г. от 13.40 часа, за което указал да се призоват страните по делото.
[община] била редовно уведомена с призовка, получена от неин представител на 20.05.2010 г. Д. Н. отново бил нередовно призован, като призовката била върната невръчена със същото отбелязване, че на адреса живее друго лице.
След връщането на призовката подсъдимият В. поставил резолюция, съгласно която призоваването на Н. да се извърши по реда на чл.47, ал.1 ГПК.
В изпълнение на резолюцията на подсъдимия, свидетелката С. К., призовкар при Адм С- Б. поставила върху таблото за съобщения във входа на блока, по посочения адрес на жалбоподателя / който бил адрес на Р. В. / , уведомление до Д. И. Н. да се яви в АдмС-Б. в двуседмичен срок за получаване на призовка с приложени книжа.
Към датата, на която било насрочено заседанието по делото, 08.06.2010 г., срокът от две седмици не бил изтекъл, но подсъдимият В. провел заседанието, в което се явил само представител на [община], юрисконсулт Е. Б.. Д. Н., който не знаел, че от негово име се води административно дело, не се явил в заседанието и не изпратил представител.
Б. възразила срещу редовността на жалбата, като се позовала на пропуските относно адреса на жалбоподателя и индивидуализацията на имотите. Посочила действията на общината по повод заявлението и усилията й да изясни за кои имоти става въпрос, както и дадените указания в тази връзка до жалбоподателя.
Подсъдимият В. постановил определение, с което приел, че не са налице пречки за даване ход на делото, като относно недостатъците в жалбата посочил, че са отстранени с представянето на административната преписка и съдът можел да определи спорния предмет и претендираните имоти, както и да постанови отмяна на отчуждаването, след което дал ход на делото и го докладвал. В. докладвал, че предмет на делото е оспорване на мълчалив отказ на [община] за отмяна на отчуждаване на имоти с кадастрални номера 722 и 723 по плана на кв. С. , [населено място].
Б. направила искане за приемане на административната преписка, оспорила жалбата по същество и заявила, че следва да бъде отхвърлена. Подсъдимият отложил делото за 07.09.2010 г. от 13.30 ч. , като дал указания на жалбоподателя да представи доказателства за отчуждаването и отнемането на имотите и други, с които разполагал в тази връзка.
Уведомлението за датата на следващото съдебно заседание и указанията / да се яви в съда в двуседмичен срок за получаване на книжа/ били изпратени до жалбоподателя с призовка, залепена на 22.06.2010 г. на таблото на входа на блока, в който живеела майката на подсъдимия, съобразно отразеното в заявлението, че това е адреса на жалбоподателя.
На 03.09.2010 г. по административното дело постъпила молба от името на жалбоподателя Д. Н., която била подписана вместо него от неустановено по делото лице и съдържала изявление, че е редовно уведомен за следващото съдебно заседание по делото и с направено искане за допускане на техническа експертиза и задължаване на [община] да представи заповеди за одобряване на устройствени планове относно два имота и строителни книжа за извършените в тях мероприятия.
Молбата била заведена с вх. № 6735/03.09.2010 г. в деловодството на съда, където постъпила в плик без пощенско клеймо, с ръкописен текст, написан от свидетелката Т. К.: “Адм. дело № 866/2010 г., АС Б-с”. Не е установен начинът на подаването на молбата по делото .
В съдебното заседание на 07.09.2010 г. се явила само юрисконсулт Б. и взела становище по молбата на жалбоподателя, че общината няма да представя други доказателства, по допускането на експертизата – предоставила решението на съда, с уточнението, че и понастоящем имотите не били конкретизирани в достатъчна степен.
Подсъдимият В. с определение допуснал исканата експертиза , назначил вещо лице и определил депозит от 200 лв., след което отложил делото за 12.10.2010 г.
Призовката за жалбоподателя Н. с указанията относно експертизата била изпратена на посочения адрес /на който живеела майката на подсъдимия / и приложена по делото с отбелязване, че е връчена на Р. В., сестра на жалбоподателя. Подписът върху призовката не бил положен от Р. В. и авторът му не е установен.
По неустановен по делото начин по делото постъпила молба с дата 13.09.2010 г., за прилагане на вносна бележка за внесен депозит от 200 лв., подписана от името на Д. Н., като в действителност подписът не бил положен от Н., а от неустановено по делото лице.
Подсъдимият поставил върху молбата резолюция “К.Д.” с дата 15.09.2010 г.
На следващото съдебно заседание делото било отложено от подсъдимия за друга дата – 23.11.2010 г., поради неизготвяне на заключението/ първоначално определеното вещо лице било заменено по негова молба от подсъдимия, а новото вещо лице не успяло да изготви заключението в срок /.
В заседанието на 23.11.2010 г., ръководено от подсъдимият В., било прието заключението на вещото лице / представено на 08.11.2010 г. / , в което се съдържала историята на идентификация на имотите 722 и 723 от 1944 г. насам и делото било отложено за 14.12.2010 г. за даване възможност на жалбоподателя / който бил редовно уведомен, но не се явил / да се запознае със заключението и да ангажира доказателства в своя подкрепа.
В заседанието на 14.12.2010 г. постъпила молба от жалбоподателя, /молбата постъпила директно в съдебно заседание по неустановен начин / с искане за отлагане, поради заболяване. Молбата не била подписана и подавана от Д. Н., а от неустановено лице. Във връзка с молбата делото било отложено за 08.02.2011 г.
След заседанието деловодителят на състава К. Г. поставила върху молбата печат с дата без входящ номер.
В заседанието от 08.02.2011 г. се явила само юрисконсулт Б. и заявила липса на доказателствени искания и становище за приключване на делото. Съдът / в лицето на подсъдимия В. / приключил събирането на доказателствата и дал ход по същество, след което обявил, че ще се произнесе с решение в срок.
След приключването на делото, на 17.02.2011 г. в деловодството на съда постъпила нова молба от името на Д. Н., заведена с вх. № 1537, с която жалбоподателят уведомявал съда, че не се е явил в съдебното заседание от 08.02.2011 г. по здравословни причини , с приложено към нея незаверено копие от Заповед от 1984 г. на Председателя на Г.- Б. за откриване на производство за отчуждаване на имотите, предмет на делото.
Молбата не била подписана и подавана от Д. Н.. Поставена била в плик с ръкописен текст “до АС Б-с Адм. дело 866 от 2010 г.,” , написан саморъчно от свидетелката Т. К..
Въз основа на последната молба подсъдимият В. постановил определение от 17.02.2011 г. , с което отменил хода по същество по адм. дело № 866/2010 г. и върнал делото обратно в съдебно заседание, като го насрочил за 05.04.2011 г. от 14.30 часа.
Приложената към същата молба в копие заповед не съществува в оригинал в Дирекция “ Общинска собственост “ към [община].
Заповедта на Председателя на Г.-Б., приложена в копие, не е инкриминирана като част от документните престъпления.
В приложеното по административното дело копие от заповед се съдържа текст, съгласно който на осн. чл.95, вр. чл.63 от З. се откривало производство по отчуждаване на недвижими имоти, находящи се в кв.46 с пл. н. 344 и в кв.47 с пл. н. 345 по плана на кв. С., собственост на Д. И. Н. за обект “Жилищно строителство”. В долната част на копието от документа имало две заверки, едната за вярно с оригинала и подпис на неизвестно лице, другата заверка – с подпис за “вярно с оригинала” от юр. к. З. Р.”, като подписът не бил положен от Р., която била главен юрисконсулт на [община].
За насроченото след отмяната на хода по същество съдебно заседание до жалбоподателя Д. Н. била изпратена призовка, която била върната по делото с отбелязване, че е връчена на сестрата на Н., Р. В.. Подписът върху призовката, съгласно заключението на Графологическата експертиза по делото, не е положен от В., а от неустановено лице.
Насроченото за 05.04.2011 г. съдебно заседание не било проведено, поради задържането на подсъдимия с мярка за неотклонение “ задържане под стража” . На 15.04.2011 г. делото било преразпределено на друг докладчик, който след справка установил действителният адрес на Д. Н. в [населено място] и с указания до него за отстраняване на нередовностите в 7-мо дневен срок от уведомлението, оставено без движение.
Съобщението било изпратено до Д. Н., на действителния му адрес в [населено място] и връчено на 05.05.2011 г.
Впоследствие , Д. Н. починал на 02.02.2012 г.
Преди смъртта си Н. провел разговор с оперативни работници от [населено място], които го посетили във връзка с настоящото наказателно производство, на които съобщил, че не е притежавал имоти в [населено място], лично или оставени му в наследство и не е подавал искане да му бъдат възстановени.
Установената и възприета в мотивите към първоинстанционната присъда фактическа обстановка като цяло е правилна и съответна на релевантните доказателствени факти.
Обосновано е прието от първата инстанция по съществото на обвинението, че подсъдимият В. е заемал през целия инкриминиран период длъжността Председател на АС-гр. Б., като в задълженията му се включвало образуването и разпределението по докладчици на постъпилите в съда дела.
В това негово качество В. е имал достъп до документи, представени и съдържащи се в граждански и административни дела, въз основа на правомощията му да ги изисква по служебен ред и за служебно ползване, без такова в действителност да е било необходимо по конкретно дело. От друга страна подсъдимият В. е разполагал с информация за документи ,представени по дела, които е разглеждал като съдия-докладчик или като член на съдебен състав, която информация е използвал за други цели.
Съответен на доказателствения материал по делото е и изводът на първия съд, че вуйчото на подсъдимия Д. Н. не е притежавал наследствена земя от своя баща И. Н. Г., находяща се в местността “А.”, или “К.”, в землището на [населено място], за която да е имал правно основание за възстановяване, както и че не е предприемал действия по упълномощаване на адв. Н. Д. да го представлява в производство пред съд с цел възстановяване собствеността върху наследствената му земя.
В кореспонденция с кредитирания от съда доказателствен материал е и извода, че подсъдимият В. е инициирал завеждането на гражданско дело № 544/2007г. по описа на РС-Н. от името на своя вуйчо Д. Н., без да го уведомява за това, както и за ангажирането на адв. Д. като негов процесуален представител, на когото лично предоставил неистинско пълномощно от името Н., за да легитимира упълномощаването на Д. от негово име. Подсъдимият организирал и представянето на всички документи по делото от името на вуйчо си, Д. Н., като част от тях предоставил на Н. Д. с уверение, че са му предадени от Н., а останалата част представил самостоятелно или с помощта на свои познати или на неустановени по делото лица .
Правилно е прието за безспорно установено и обстоятелството, че всички документи, които са представени по гр.д. № 544/2007 г., по описа на Окръжен съд-гр. Б. и на които е придаден вид, че са съставени и подписани от Д. Н. са неистински, тъй като той не е техен автор, което е било известно на подсъдимия В. при тяхната употреба от негова страна, лично или опосредено .
Подсъдимият В. е организирал и представянето по гражданското дело и образуваното във връзка с него частно гражданско дело № 2/2008 г. на ОС-Б на неистинските официални документи, копие от препис от протокол от 17.05.1953 г. и протокол от 12.05.1955 г., като му е било известно, че са неистински, с цел да бъдат използвани като доказателства по делото и да послужат за удовлетворяване на претенцията за възстановяване на собствеността на земята, предмет на същото дело.
Отделно от това след приключването на гр.д. № 544/2007 г. подсъдимият е изискал служебно в качеството на Председател на Адм С – Б., заверени копия от всички скици и удостоверението за наследници, представени по делото, които впоследствие използвал във връзка с инкриминираните по настоящото дело производства пред съдебни и административни органи, които отново инициирал от името на Д. Н. – производство пред ОСЗ-Н. за изпълнение на съдебно решение № 112, производство пред Службата по геодезия картография и кадастър за изработване на проект и промяна в кадастралния план, съдебно производство пред РС-Н. по чл.19, ал.3 от ЗЗД за обявяване на предварителен договор за окончателен, в последния случай и от името на останалите наследници на И. Г., като ангажирал адвокат И. Б. да ги представлява, за което му представил неистинско пълномощно от тяхно име .
САС не се съгласява само с фактическия извод на СГС, че подсъдимият е представил неумишлено и по погрешка получената от РС-Н. скица за 12 дка като неразделна част от решението по делото в производството пред ОСЗ-Н., заведено във връзка с изпълнението на решението, като намира, че представянето на скицата е било целенасочено и умишлено, за което свидетелства изискването на заверен препис от същата скица от РС –Н., след като подсъдимият е разполагал с копие от скицата, получено в хода на производството по гражданското дело.
Независимо от прекратяването по давност на производството по чл.308 от НК, по което тази скица е инкриминирана, обсъждането й е в контекста на обвинението по чл.253 от НК като част от предикатното престъпление.
Градският съд е положил активни усилия да изясни фактите по делото от значение за обвиненията, по които подсъдимият е предаден на съд, като доказателствената му дейност е съответна на законовите изисквания за проверка и оценка на доказателствата. Въззивната проверка на присъдата не установи наличие на процесуални пороци при формирането на становището на първия съд, с което се отделят спорните от безспорни факти по делото, поради което изцяло се възприема направеният от СГС доказателствен анализ в подкрепа на безпротиворечивата част на възприетата фактическа обстановка, с изключението, посочено по-горе за скицата към решение № 112 / стр. 70-74 от мотивите към присъдата /.
САС споделя изцяло и направената от СГС оценка на показанията на свидетелите Б., Д., П. и Ц., които са адвокати по професия и липсата на процесуална пречка да бъдат разпитвани като свидетели по делото и да участват по него в това качество. Правилна е тезата на СГС, че забраната за участие като свидетел по делото на лице, което е имало качеството на защитник касае само наказателното производство, в което това лице е участвало като защитник на обвиняем или подсъдим, а не и всяко друго съдебно или досъдебно производство, тъй като последното би обезсмислило текста на чл.121, ал.2 от НПК, който защитава адвокатската тайна и закрепва възможността на адвоката да откаже да свидетелства за обстоятелства, станали му известни по повод сключен между него и клиент договор за правна помощ. В същата насока е и разпоредбата на чл.136, ал.2 от НПК, която препраща към Закона за адвокатурата / приложимият текст е чл.45, ал.1 ЗА / при прилагането на способите на доказване по НПК, /в това число и за разпит като свидетел/, по отношение на адвокати и нотариуси.
На второ място, настоящият въззивен състав се солидаризира и със становището на СГС, че тълкуването на въпроса за обстоятелствата, които подлежат на защита в рамките на клиентското правоотношение е въпрос на фактическо отношение, както и счита, че за целите на разпита на адвокат като свидетел понятието “ клиент” следва да се тълкува възможно най-широко, като се изхожда от същността на адвокатската помощ.
От друга страна, както правилно е посочил СГС, на защита подлежат само действителните отношения между адвокат и клиент, а не и тези, по отношение на които е създадено привидно основание за възникването им.
Приложени към наличните фактически данни, горните теоретични постановки налагат извод за това, че между подсъдимият В. и свидетелите Б. и Д. не са били налице валидни доверителни отношения, поради липса на действителното им упълномощаване от лицата, от чието име са действали в инкриминираните съдебни производства – по гр.д. № 544/2007 г. на ОС – Б. и по гр.д. № 605/2009 г. на РС-Н..
Валидността на разпита на свидетеля И. Б. не може да бъде опорочена и от участието му в сключването на предварителния договор за продажба на недвижимия имот от 12 дка, находящ се в м. А., поради факта, че извършените от него действия са от технически характер и не включват създаване на доверителни отношения с подсъдимия.
СГС правилно е намерил, че показанията на свидетелите Ц. и П. по делото не касаят обстоятелства, предмет на доверителни отношения с подсъдимия, поради което обосновано ги е ценил като годни доказателства. От друга страна не ги е поставил изолирано в основата на приетите факти, за които е посочил, че се установяват в достатъчна степен с други гласни доказателства, както и от съдържанието на веществените доказателствени средства по делото.
По отношение използването на специално разузнавателно средство, прилагано под формата на оперативен способ “доверителна сделка” по смисъла на чл.10б от ЗСРС, САС се солидаризира с тезата на СГС, че не е налице процесуална пречка изготвените веществени доказателствени средства, чрез използването на този способ, да бъдат ценени като годни.
Това е така, предвид съдържащото се в искането за разрешение на СРС пълно и точно описание на действията, които да се осъществят чрез използването на способа “ служител под прикритие “, включително процесната доверителна сделка.
По принцип сключването на доверителна сделка като оперативен способ е невъзможно без служител под прикритие. Доверителната сделка е допустима само при дадено разрешение за използване на служител под прикритие, поради което наличието на валидно разрешение за използването на този способ след като параметрите на сделката са ясно отразени и описани в искането за допускане на СРС като част от действията, които служителят под прикритие следва да извърши, се налага извода, че сключването на доверителната сделка също е получило санкцията на органа, даващ разрешението за използване на СРС, тъй като е било предмет на оценка при разглеждане на цялостното искане.
По отношение използването на СРС под формата на оперативен способ “подслушване” спрямо свидетелят С. Ц., САС не се ангажира с извода на СГС, че подслушването е било незаконно. Цитираното от СГС решение на ЕСПЧ “Г. Й. срещу България” има за предмет запис чрез СРС на извънпроцесуално признание на обвиняем пред адвокат, докато първият е бил задържан и е провеждал среща със своя защитник в арестните помещения, което е в нарушение на национални конституционни и законови норми, както и е постановено при друга правна уредба на разрешаването на използването на СРС.
Едновременно с това въззивният съд намира, че доказателствата, съдържащи се в изготвеното веществено доказателствено средство са установени чрез достатъчен обем гласни доказателства по делото, които кореспондират взаимно и за установяването им не са необходими данните, закрепени в протокола от изготвеното веществено доказателствено средство.
САС споделя в голямата му част и доказателственият анализ на СГС относно спорните по делото обстоятелства.
Първият съд базира изводите си по фактите относно съставянето на инкриминираните документи и авторството им, преимуществено на заключенията на Графологичните експертизи по делото, от досъдебното производство и назначената от СГС в хода на съдебното следствие, които обосновано са кредитирани от съда като компетентно и професионално изготвени от лица, специалисти в съответните области.
В тази връзка правилно е прието, че спрямо документите, в които подписът и саморъчният текст са с неустановено авторство не може еднозначно да се приеме за доказано по несъмнен начин, че са изготвени и подписани от подсъдимия, поради липсата на достатъчно по обем доказателства, които да изключват възможни други версии за тяхното съставяне. В тази връзка СГС уместно се е позовал на данните по делото за съставяне от други лица на неистински документи по инициатива на подсъдимия, като молбата от името на неговата майка за даване ход на делото по гр.д. № 605/2009 г., по описа на РС-Н., съставена и подписана от адв. Б..
С. анализ на всички доказателства от значение за образуването и движението на инкриминираните граждански и административни дела налага извода, че подсъдимият В. е действал без знанието и съгласието на Д. Н. и на лицата Я. В., С. А., Н. И., С. М., както и от името на починалите лица Г. Н. и Б. Н., всички посочени като страни по предварителния договор, като съзнателно се е ползвал от представените в съдебните и административни производства неистински частни и официални документи с ясната цел да удостовери или докаже определени обстоятелства, от значение за съответната процедура, чрез съдържанието на ползваните документи.
В това отношение показанията на свидетелите Д. и Б. и тези на Я. В., С. А., Н. И., С. М. са напълно еднопосочни относно обстоятелството, че адвокатите и вписаните като упълномощители лица не са имали лична среща или кореспонденция под каквато и да било форма, като връзката с тях е удостоверена пред двамата адвокати само от подсъдимия В., който е действал като посредник при упълномощаването и относно предаването на необходимите документи, които да бъдат представени по делата и административните производства, както и при заплащането на необходимите такси. Последното е установено от писмените доказателства, вносни бележки за държавна такса по заведените дела с вписани лични данни на подсъдимия, от показанията на свидетелите Ж. и С., които са действали по поръчение на подсъдимия или на неговата съпруга, К. В., която от своя страна е получила препис от решение на ОСЗ-Н. за възстановяване на собствеността на процесния имот в [населено място], на наследниците на И. Г., в реални граници, както и от останалите посочени писмени и гласни доказателства, удостоверяващи участието и ролята на подсъдимия в отделните съдебни и административни производства.
САС споделя напълно анализът на показанията на свидетелката К., довел до кредитиране на показанията й от досъдебното производство, с оглед кореспонденцията на тези показания с писмените доказателства и заключенията на графологичната експертиза, от които се установява авторството на текста върху пликове, съдържащи документи , представени по инкриминираните дела, както и върху вносни бележки по същите дела. Твърденията на К. за оказано въздействие от разследващия орган при разпита й на досъдебното производство са в противоречие с писмените доказателства и показанията на свидетелката Г., младши специалист в деловодството на РС-Н., че К. лично е подала жалбата от името на Д. Н. срещу мълчаливия отказ на Кмета на [община], по повод на която е образувано от подсъдимия В. адм. дело № 866/2010 г., на АдмС – Б., по което той е определил себе си за докладчик при разглеждането му.
Наличните доказателства за начина на разпределение на делата в АС-Б. към процесния период от подсъдимия като председател на съда не дават основание да се приеме за доказано по несъмнен начин, че разпределението на делото е извършено чрез манипулация на системата за разпределение на дела, което не променя изводът, че подсъдимият е бил наясно, че делото, което му е било разпределено е образувано въз основа на неистинска искова молба, съставена и подписана не от името на Д. Н., който е бил вписан като неин автор, а от неустановено по делото лице, тъй като сам е инициирал завеждането на делото.
Фактът, че Д. Н. не е знаел за извършените от негово име действия по упълномощаване на адвокат и съставяне и подаване на документи до съответните съдебни и административни органи се установява и от показанията на свидетелите С. и Я., които поотделно са провели разговори с Д. Н., в които той е потвърдил, че не е притежавал земи в [населено място] и не е подавал документи за тяхното възстановяване.
В случая не е налице процесуална пречка показанията на тези лица, които по естеството си представляват производни доказателства, да се ползват за заместване на първични доказателства, каквито са показанията на Д. Н., тъй като лицето е починало в хода на наказателното производство и показанията му са недостъпни. В теорията е безспорно прието, че смъртта на лице, първоизточник на доказателства, е една от хипотезите, в които е допустимо първичните доказателства, събрани при разпита му да бъдат заменени от производни, изходящи от лица, които са възприели съобщаването на собствените му възприятия.
Възражението на прокуратурата, че протоколите за претърсване и изземване на служебния кабинет на подсъдимия в АдмС-Б. и жилището на неговата майка не могат да се ползват като годни доказателствени средства, поради допуснати процесуални нарушения при извършването на следствените действия, САС намира следното: правилна е оценката на СГС, че претърсването на кабинета на подсъдимия не е извършено в условията на неотложност / тъй като се касае за предварително планирано от разследващите органи действие / и в отсъствието на представител на службата. Последното е съобразено с теоретичната постановка, инкорпорирана и в съдебната практика на ЕСПЧ ,че за целите на претърсването служебното помещение се ползва със защитата на личните помещения, както и че лицето спрямо което е насочено действие по разследване, независимо че официално няма качеството на обвиняем се определя като засегнато лице и в случая е било недопустимо с присъствието си да гарантира законосъобразността на претърсването, което е било насочено спрямо него.
От друга страна САС не намира, че при извършеното в кабинета на В. претърсване, присъствието на поемните лица е било ненадлежно обезпечено. От разпита на лицата като свидетели се установява, че не е била налице процесуална пречка за участието им в това тяхно качество и че са присъствали по време на цялостното му провеждане, като им е била разяснена целта на следственото действие и тяхното участие в него.
Според САС е недопустимо недобросъвестността в поведението на поемните лица при изпълнение на задълженията им, която не е по причина на действия на органите на досъдебното производство и не зависи пряко от тях да се разглежда като довод в насока незаконосъобразността на извършеното претърсване. Видно от показанията на същите от разпита им като свидетели следственото действие е извършено в отразения в протокола ден и час в кабинета на В. от разследващите органи и се е изразявало в претърсване на помещението и изземване на документи, книжа и компютърни конфигурации, като е било извършено в присъствието на подсъдимия.
Обстоятелството, че поемните лица не могат да възпроизведат в пълнота броя, вида и съдържанието на документите и компютърните файлове, които са били иззети не означава, че не са присъствали при провеждането на действието и не са възприели обстановката по провеждането му. Законът не поставя като изискване за валидността на претърсването поемните лица да се запознават със съдържанието на всички иззети документи, като целта на тяхното участие е да удостоверят с присъствието си начинът на извършване на следственото действие.
Едновременно с това иззетите при претърсването документи и вещи са били опаковани и по делото няма данни след приобщаването им като доказателства по делото опаковките да са били с нарушена цялост, като върху тях са били поставени подписи на поемните лица, лично от тях, което свидетелства, че наличните по делото писмени и веществени доказателства са идентични с иззетите при претърсването.
Аналогични съображения могат да бъдат посочени и за поемните лица, присъствали при претърсването на жилището на майката на подсъдимия Р. В., но тъй като доказателствата, иззети при това претърсване нямат отношение към предмета на доказване, допълнителни съображения в насока валидността на следственото действие не е необходимо да бъдат излагани.
В хода на въззивното съдебно следствие беше извършен разпит като свидетели на лица, участвали в качеството на специалисти - технически помощници при претърсването на служебния кабинет на подсъдимия.Съдебната практика на ВКС не допуска лица, участвали в такова качество да бъдат разпитвани като свидетели за обстоятелства по съществото на претърсването, но същите бяха допуснати само за изясняване на обстоятелството присъствало ли е при претърсването служебно лице, представител на съда, при което се установи, че такъв представител не е бил наличен.
По възраженията на защитата на подсъдимия за валидността на действията, извършени от прокурора след изтичане на срока за разследване , САС се солидаризира с правните съображения, изложени от СГС на л.88 от мотивите, поради което не е необходимо да се преповторят в настоящите мотиви. Следва да се посочи, че правомощията на прокурора да извършва сам действия по разследването в хипотезата на чл.226, ал.3 от НПК не са ограничени по вид и обем и след като са извършени в рамките на разрешените от по-горния прокурор срокове на разследване не е налице процесуална пречка събраните доказателства да бъдат ползвани при постановяване на присъдата.
Приетите фактически положения налагат следните правни изводи:
По обвинението по чл.309 от НК :
В мотивите към присъдата на СГС са посочени обективните и субективни признаци на това престъпление и защитените обществени отношения, обект на правната норма, които са ясни теоретични постановки и които САС изцяло споделя, поради което не е необходимо да ги преповтаря.
Въззивният съд намира за необходимо да акцентира върху разликата във фактическите състави на престъпленията по чл.309 от НК и по чл.316 от НК с оглед възприетата във въззивната присъда преквалификация на обвинението по чл.309 от НК в такова по чл.316, вр. чл.309, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК и на частните документи, за които се прие, че представляват годен предмет на това престъпление.
Фактическият състав на престъплението по чл.309 от НК, който е установен като двуактно престъпление обхваща на първо място престъпно създаване на неистински частни документи и тяхната употреба пред т.н. “доказателствен дестинатер”, който може да представлява съдебен или друг орган, както и частно лице, пред което чрез документа се доказва известно правно положение и волята на дееца да докаже по този начин претендирано от него правно положение.
Престъплението е довършено с представянето на документа пред доказателствения дестинатер, като е доведен до знанието му или е поставен на негово разположение.
В теорията документа се определя като конкретно писмено изявление на определено лице, притежаващо пряко или косвено правно значение.
От субективна страна е необходим пряк умисъл и той следва да включва и двата акта – подправката и употребата на документа с определена цел.
За разлика от престъплението по чл.309 от НК, в разпоредбата на чл.316 от НК е инкриминирано ползването от престъпно създадени документи, като в случаите по чл.316, вр. чл.309 от НК престъплението има за предмет неистински частни документи .
Субект на това престъпление може да бъде всяко лице, от което не може да се търси наказателна отговорност за съставянето му , включително и това, което е участвало в създаването на неистинския документ, но по определени причини не може да бъде държано наказателно отговорно за престъпното му съставяне. Изпълнителното деяние на престъплението се изразява в самото ползване на противоправно създадения документ.
В правната теория “ ползването” се определя като употребата на документа пред съответния доказателствен дестинатер като редовен документ с оглед на претендираното му правно значение.
За субективната страна на престъплението, което е умишлено е необходимо наличие на представа у дееца, че документа, който ползва е неистински и че се представя пред доказателствен дестинатер, т.е. необходим е пряк умисъл.
За разлика от престъплението по чл.309 от НК, при което в съдържанието на умисъла на дееца се включва подправката на документа с цел да бъде употребен и самата употреба, престъплението по чл.316 от НК инкриминира само ползването на порочно съставени документи. Или иначе казано наказателно правната норма защитава обществените отношения, които гарантират включването в документооборота само на законосъобразно създадени документи.
По въпроса за неистинските частни документи, който представляват годен предмет на престъпление по чл.316, вр. чл.309 от НК:
в мотивите към присъдата СГС е приел за установено и доказано, че подсъдимият В. се е ползвал от всички инкриминирани неистински частни документи, лично или опосредено чрез свидетелите И. Б. и Т. К., като сам е инициирал представянето им пред съответните частни лица, съдебни и административни органи, за да докаже съществуването на определени фактически обстоятелства и наличието на конкретни правни и / или фактически отношения. Оправдаването на подсъдимия за част от документите по този пункт от обвинението е по правни съображения, поради застъпено становище на първия съд, че тези инкриминирани документи поначало е недопустимо да бъдат предмет на престъпление по чл.309 от НК, тъй като не касаят съществуването или несъществуването, прекратяването или изменението на някое право, задължение или правоотношение.
Съдът е приел, че документите, в които се отправя искане до определен държавен или административен орган, принципно не могат да бъдат предмет на престъпление по чл.309 от НК, тъй като естеството им не е доказателствено и с тях се поставя началото на определена процедура, както и че отправянето на претенция само по себе си не доказва право, задължение или правоотношение, а за това са необходими и други документи.
Отделно от това е приел, че за съставомерността на деянието по този текст е необходимо употребата на документа да е пред т.н. “доказателствен дестинатер”, както и че това лице по правило не може да е от кръга на онези, за които е съставен самият частен документ.
САС не се съгласява с тезата на СГС за ограничителното тълкуване на неистинските частни документи като предмет на престъплението по чл.316 от НК.
Както първият съд правилно е посочил в мотивите към атакуваната присъда документите, в които се отправя искане към доказателствения дестинатер е необходимо да бъдат придружени с други документи, с помощта на които да се докаже основателността на направеното искане.
В конкретният случай всеки един от осемте неистински частни документи, за които подсъдимия е оправдан / документите са десет, но един документ се оцени като предмет на престъпление по чл.308, ал.1 от НК, за което наказателното производство се прекрати по давност, вторият документ е пълномощно, за което са валидни други съображения, които ще бъдат изложени по-долу / са употребени от подсъдимия В., лично или посредствено, придружени с допълнителни документи, подкрепящи искането и служещи за доказване на предявената в неистинските документи претенция.
Във всеки един от случаите инкриминираните неистински частни документи, които представляват три молби, отправени съответно до ОС –Б., ОСЗ-Н. и АдмС – Б., три заявления, едно от които до Службата по геодезия картография и кадастър – [населено място] и останалите две до [община], искова молба до РС-Н. и жалба до Адм С- [населено място] са били употребени, придружени с изискуемата документация, необходима за доказване на основателността на заявената в първите документи претенция, като самите неистински документи са били представени с цел да се докажат съществуващи правни отношения или права пред органите, които са компетентни да разгледат предявените претенции и да ги уважат.
Конкретно неистинската искова молба е била използвана от подсъдимия като основание за образуване на съдебно производство по гражданско дело, с предмет обяването за окончателен на предварителния договор за продажба на недвижим имот. Молбата е била придружена при подаването й с предварителния договор, удостоверение за наследници и всички изискуеми документи за финализиране на продажбата на имота по съдебен ред. Съдебното производство е приключило с решение по делото за обявяване на договора за окончателен, с което по същество е удовлетворена закрепената в молбата претенция за придобиване на недвижима собственост.
Финално, исканията, закрепени в неистинските документи са били удовлетворени във всички случаи без изключение и заявените права и отношения са били реализирани успешно.
Следователно, във всеки един от инкриминираните случаи се касае до неистински частни документи, които са били употребени с цел да се докаже съществуването на правото на лицето или лицата, посочени като заявители или податели на съответния документ, които права са осъществени по реда и в рамките на заявената от подателя на документа процедура, което ги определя като годен предмет на престъпление по чл.316, вр. чл.309 от НК. В този смисъл Р № 402 от 05.10.2009 г. по н.д. № 414/2009 г. на III НО на ВКС.
В теорията документът се определя като конкретно писмено изявление на определено лице, притежаващо пряко или косвено правно значение.
В ППВС № 2/1982 г. е дадено легално тълкуване на предмета на документните престъпления, съгласно което това са конкретни и изрични писмени изявления на определени лица, които имат пряко или косвено правно значение. Отделно от това е посочено, че документът съдържа факти или обстоятелства, или пък твърдения за съществуването или не съществуването на такива факти или обстоятелства, които пораждат, изменят, погасяват или установяват права и задължения или правоотношения.
По отношение на диспозитивните документи, в ППВС № 2 /1982 г. е прието, че не могат да бъдат предмет на лъжливо документиране по смисъла на чл.311-314 от НК, което се изразява в съставяне на истински удостоверителен, официален или частен документ с невярно съдържание. Не е налице пречка диспозитивните документи да бъдат предмет на документна поправка по смисъла на чл.309 от НК, тъй като предмет на това престъпление са неистински документи, т.е. такива на които е придаден вид, че са издадени от лице, което в действителност не е техен автор и факта дали са с вярно или невярно съдържание е напълно ирелевантен към фактическия състав на престъплението. С оглед горното диспозитивните документи са годен предмет на престъпление по чл.309 от НК, респективно по чл.316, вр. чл.309 от НК.
По отношение на неистинското пълномощно, на което е придаден вид, че е съставено от Д. Н., който не е действителният му автор и което подсъдимият В. е употребил пред адвокат Н. Д., с цел да удостовери, че е валидно упълномощен от Н., САС намира от една страна че пълномощното представлява годен предмет на престъпление по чл.316, вр.чл.309 от НК и от друга, че фактическият състав на същото е довършен с представянето му пред пълномощника.
ППВС № 2/1982 г. не прави разграничение дали неистинският документ се представя пред държавен орган или частно лице. В т.9 от същото постановление се казва, че употребата ще е налице с представянето на документа пред съответното длъжностно лице в държавен или обществен орган или пред частно лице. Налице е и изискуемата съставомерна цел – да се докаже съществуването на определено право, в случая на правото на адв. Д. да представлява Д. Н. пред описаните в пълномощното държавни, общински и съдебни органи.
За валидността на упълномощителната сделка действително не е необходима писмена форма, като упълномощаването може да се извърши и в устна форма, но в конкретния случай адвокат Д. не е бил упълномощен устно от Д. Н., тъй като не е имал с него лична среща или разговор. Д. е бил уведомен за това от подсъдимият В., който е удостоверил факта на упълномощаването с представянето на неистинското пълномощно и по този начин е довършил престъплението по чл.316, вр. чл.309, ал.1 от НК. Деянието е извършено от В. в качеството на извършител, защото лично е употребил неистинският частен документ, за който е знаел, че не е истински , като от него за съставянето му не може да се търси наказателна отговорност.
С настоящата присъда се отмени присъдата на СГС, в частта, с която подсъдимият В. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл.309, вр. чл.26, ал.1 от НК с предмет три частни неистински документи – три разписки от името на Р. В., Д. Н. и Б. Н., поради липса на данни относно авторството на подписите върху същите документи. От заключението на Графологическата експертиза по делото се установява, че авторството на ръкописния текст върху неистинските документи принадлежи на подсъдимия В., но не и това на положените върху тях подписи.
Съгласно Решение № 65 от 30.11.1989 г. по н.д. № 54/1989 г. по н.д. № 54/1989 г. на ОСНК на ВС , документ по смисъла на чл.93, т.3 и 6 т НК е само това писмено изявление на лице, което е удостоверено с подписа му, което налага извода, че при неустановено авторство на подписа върху документа деецът не може да носи наказателна отговорност за неговото съставяне.
С оглед горното тълкуване, липсата на установено авторство на подписа върху неистинския документ е пречка употребата му да се квалифицира по чл.309 от НК, тъй като не е осъществен първият елемент от фактическия състав на престъплението, деецът лично да го е съставил.
Последното наложи извършените три деяния да се преквалифицират по чл.316, вр. чл.309, ал.1 от НК и да се включат в продължаваното престъпление по чл.316 от НК, включващо осемнадесет деяния, за извършването на което подсъдимият се призна за виновен с въззивната присъда.
Не е налице процесуална пречка за преквалификация на деянията с присъдата, тъй като употребата на неистинските документите е елемент от фактическия състав на престъплението по чл.309 от НК и подсъдимият е бил известен за фактите по извършването му, срещу които се е защитавал по делото, поради което не е налице хипотеза на съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. Престъплението е еднакво наказуемо с това по чл.309 от НК, повдигнатото обвинение също е за продължавано престъпление, извършено в същия период от време, поради което промяната в квалификацията е допустимо да се извърши с присъдата.
Теоретичните постановки, изложени от СГС в насока допустимостта на преквалификацията, касаещи реална съвкупност от престъпления по чл.309 и чл.316 от НК не намират приложение във въззивната присъда, тъй като цялостната престъпна дейност на подсъдимия по чл.309, вр. чл.26, ал.1 от НК се преквалифицира в престъпление по чл.316, вр. чл.309, ал.1 вр. чл.26, ал. от НК, при което въпросът с прилагането на чл.24 от НК не е относим.
Последният правен въпрос относим към това престъпление касае хипотезата на посредствено извършителство, под каквато форма са извършени част от деянията, елемент от продължаваното престъпление.
Едно от деянията е извършено чрез посредствен извършител свидетелят И. Б., а останалите три – чрез посредствен извършител свидетелката Т. К..
При посредственото извършителство деецът действа чрез друго лице, което осъществява изпълнителното деяние на престъплението без това лице да съзнава, че извършва съставомерно деяние. Като посредствен извършител може да бъде ползвано и пълнолетно наказателно отговорно лице, когато то няма субективна представа за съставомерните елементи на извършеното престъпление. В противен случай, ако лицето съзнава, че участва в извършването на престъпно деяние, ще сме изправени пред хипотезата на съизвършителство.
В настоящият случай от фактите по делото не се установява свидетелите И. Б. и Т. К. да са съзнавали, че участват в престъпно ползване от неистински частни документи, поради липсата на знание за неистинността на документите. Във всеки един от случаите употребата на неистинските документи е била по инициатива на подсъдимия, който с ясното съзнание за тяхната неистинност ги е употребил чрез двамата свидетели, които фактически са извършили действията по представянето им пред съответния доказателствен дестинатер.
Деянията на посредствените извършители са извършени в рамките на обвинението за продължавано престъпление и следва да се квалифицират като част от престъплението по чл.316, вр. чл.309 от НК, поради липса на достатъчно доказателства подсъдимият сам да е съставил неистинските документи.
Относно субективната страна на деянието и продължаваната престъпна дейност се възприемат изцяло съображенията на СГС, изложени на л.96 от мотивите, поради което не е необходимо да бъдат преповтаряни.
По обвинението по чл.282, ал.2, вр. ал.1 от НК:
В присъдата на СГС престъплението е преквалифицирано по чл.283 от НК по съображения, че подсъдимият не е осъществил фактическия състав на чл.282 от НК, било то квалифициран или основен, поради липса на съществени елементи от състава на престъплението. Съдът е приел, че нарушението на служебните задължения на подсъдимия в качеството му на съдия при изпълнението на функциите му по правораздавателна дейност, изразяващо се в нарушение на процесуалния закон е несъставомерно по смисъла на чл.282 от НК и неизправността в действията му може да бъде отстранена само по реда на инстанционния контрол от по-горен съд и в рамките на висящия съдебен процес.
Като основания да преквалифицира деянието в престъпление по чл.283 от НК първият съд е намерил, че поведението на подсъдимия по внасяне в съда на неистинска жалба, образуването и воденето на административно дело въз основа на тази жалба следва да се оценят от правна страна като неправомерно използване на служебното му положение/ качеството на съдия, което притежавал / с цел да набави облага формално за Д. Н., а впоследствие и за себе си, което поведение е приел за съставомерно по чл.283 от НК.
Въззивният съд не се съгласява с правилността на приетата от СГС преквалификация на престъплението по чл.283 от НК, като счита, че тълкуването в мотивите към присъдата противоречи на задължителната съдебна практика, в частност на ППВС № 2/80 г., съгласно което за да е осъществен състава на това престъпление е необходимо длъжностното лице да е използвало длъжностното си качество за една извънслужебна дейност, при реализацията на която се набавя целената облага.
Цитираното тълкуване е в несъответствие с приетото от СГС, че подсъдимият В. е използвал служебното си качество на съдия, за да се сдобие незаконно с облага, като постанови съответен съдебен акт в полза на Д. Н., а в действителност в своя полза. Като е приел, че в рамките на служебната си дейност и качество подсъдимият е извършил неправомерни действия с цел да набави облага, които е квалифицирал като престъпление по чл.283 от НК, СГС не се е съобразил със задължителното тълкуване в ППВС № 2/80 г. относно това облагата да се набавя при реализация на извънслужебна за длъжностното лице дейност, какъвто не е настоящият случай.
Съдията осъществява длъжностните си задължения чрез правораздавателната дейност, която извършва и в този смисъл разглеждането на съдебно дело не представлява извънслужебна за него дейност.
По изложените съображения САС намери, че преквалификацията по чл.283 от НК е постановена в нарушение на материалния закон и отмени присъдата в тази й част.
Отделно от това в съдебната практика е застъпено становището, че подобен вид преквалификация е недопустимо да се извърши без нарочно изменение на обвинението по реда на чл.287 от НПК, но основните съображения за отмяна на присъдата в тази й част се основават на неправилна, според САС правна квалификация на извършеното деяние.
Мнозинството от състава на въззивния съд намери, че подсъдимият е осъществил с действията си по този пункт от обвинението фактическият състав на престъплението по чл.282, ал.1 от НК, по който текст го призна за виновен и му наложи съответното наказание.
По въпроса относно квалифициращото обстоятелство длъжностното лице да заема отговорно служебно положение, въззивният съд възприе мотивите на първата инстанция, че обвинението не е повдигнато спрямо В. в качеството му на председател на съд, а като АСия, която длъжност не представлява по естеството си “ отговорно служебно положение” по смисъла на материалния закон, поради което подсъдимият бе признат за виновен по основния състав по чл.282, ал.1 от НК.
Съгласно ППВС № 8/81 г. определянето дали длъжностното лице заема отговорно служебно положение изисква да се отчетат характерът, съдържанието и обемът на изпълняваната от него длъжност или работа, функциите и правомощията, с които е овластено, мястото, което заема в служебната йерархия и характерът на учреждението или обществената организация, в която работи.
В съдебната практика е трайно възприето, че отговорно служебно положение заемат длъжностни лица, които имат по-широк кръг от права и задължения, заеманите от тях служби, които са на по-високо място в йерархията и служебната им дейност имат важно значение за съответното юридическо лице. Въпросът дали длъжностното лице заема отговорно служебно положение е фактически и зависи както от мястото, което то заема в служебната йерархия в предприятието, учреждението или организацията, така и от обема и характера на извършваната служба или работа и нейното значение и последици за тях. Колкото службата или работата стоят на по-високо място в служебната йерархия, колкото в обема си те включват по-широк кръг от права и задължения и тяхното значение и последици за учреждението, организацията или социалното управление са по-големи, толкова службата или работата са по-отговорни. В този ред на мисли е и константната практика на ВКС, че редовите съдии, прокурори и следователи не заемат отговорно служебно положение.
Престъплението по служба / престъпна злоупотреба със служба / по чл.282, ал.1 от НК се включва в категорията общи длъжностни престъпления, като едновременно с това е същинско длъжностно престъпление, тъй като длъжностното качество на субекта на престъплението е признак от основния му състав, което означава, че то може да бъде извършено само от длъжностно лице по смисъла на чл.93, т.1 от НК.
Квалификацията по този текст намира приложение в случаите когато няма осъществен друг състав на длъжностно престъпление, който да се явява специален спрямо общия случай по чл.282 от НК.
Легалното определение на длъжностно лице обхваща две хипотези – по чл.93, т.1, б.”а” – на което е възложено да изпълнява служба в държавно учреждение с изключение на извършващите работа само на материално изпълнение и по чл.93, т.1, б.”б” – което изпълнява ръководна работа или работа свързана с пазене или управление на чуждо имущество в държавно предприятие и в сферата на дейност на останалите изброени в разпоредбата правни субекти, като и в двата случая се касае за временно или постоянно възлагане на работата, което може да е заплатено или безплатно.
Общите признаци на субекта на престъплението се изразяват в изрична необходимост работата или службата да е възложена на лицето при условия и ред, регламентирани от нормативен, ненормативен или вътрешен акт на съответната държавна, обществена или частна структура, в която то е включено, както и да осъществява правомощията и задълженията си от името и за сметка на същата структура, като я ангажира пред останалите правни субекти при изпълнение на функциите си.
Специфичните характеристики на длъжностното лице като субект на престъпление / включително и като обект на посегателство / са предмет на тълкуване с ТР № 73/1974 г. на ОСНК на ВС. В същото е прието, че по смисъла на чл.93, т.1, б.”а” от НК по начало всички служители в държавно учреждение са длъжностни лица, освен извършващите само дейност на материално изпълнение, която не изразява служебните функции, възложени на държавното учреждение по нормативен ред.
Изпълнителното деяние по чл.282 от НК обхваща три форми – нарушаване, неизпълнение на служебни задължения, превишаване на власт или права.
Нарушаването на служебните задължения / под каквато форма е инкриминирано обвинението/ в теорията се означава като пренебрегване на определена забрана по служба, като нарушението следва да е свързано с действия в рамките на компетентността и възложените на лицето задачи, т.е. необходимо е активно недлъжностносъобразно поведение.
Съгласно тълкуването от ППВС № 2 / 1980 г. нарушението на служебни задължения е налице в случаите когато длъжностното лице в пределите на компетентността му и в кръга на възложените задачи и функции извършва дейност, несъобразена с установените изисквания за съответната длъжност.
Обект на престъплението по чл.282 от НК са обществените отношения, свързани с правилното и нормалното функциониране на държавния и обществения апарат и на включените в системата му органи, както и дейността на органите от сферата на държавната власт и управление, снабдени с властнически правомощия.
Актуалната съдебна практика застъпва последователно становището, че само неправомерните действия, извършени от лица в държавни органи и обществени организации и в такива с публична собственост могат да бъдат квалифицирани като престъпления по чл.282 от НК, който престъпен състав не може да намери приложение по отношение на действия, извършени в търговски дружества с частен капитал.
Разпоредбата на чл.282 от НК има бланкетен характер и не съдържа конкретизация на задълженията или правата, които могат да не се изпълнят и нарушат, съответно превишат, поради което изисква запълването на фактическият й състав с конкретни разпоредби от други актове, към които мълчаливо препраща.
Касае се до служебни задължения и правомощия, в рамките на длъжностното качество на лицето, които изразяват основни задачи и функции на съответния правен субект, в чиято структура функционира длъжностното лице.
За да постанови осъдителна присъда по това обвинение, в кавилификацията по чл.282, ал.1 от НК САС съобрази следното: подсъдимият В. притежава качеството на “длъжностно лице” по смисъла на чл.93, т.1, б.”а” от НК, /в хипотезата, в която му е било възложено да изпълнява постоянно и със заплата служба като съдия в държавно учреждение, която по естеството си не представлява дейност само на материално изпълнение / тъй като през инкриминирания период е заемал длъжността съдия в АС, в частност е бил председател, административен ръководител на АС-гр. Б..
Качеството на “ длъжностно лице” по смисъла на чл.93, т.1 б.” а” от НК се обуславя от принадлежността на лицето към съответната структура от системата на власт и управление в държавния апарат. Всички служители в държавно учреждение, които изпълняват функциите, които са възложени на учреждението, в което работят по съответния нормативен ред и които не изпълняват само материална дейност са длъжностни лица по смисъла на НК.
Съдилищата в РБ, включително и административните по смисъла на чл.61 от ЗСВ са част от системата на съдебната власт и осъществяват правораздаването в страната / чл.119 от КРБ /. В чл.63 от ЗСВ са нормативно уредени възложените на съдилищата функции, в това число и на административните, а именно – да разглеждат възложените им със закон дела.
Правата и задълженията на съдиите са уредени в Раздел V от Закона за съдебната власт / ЗСВ/. В чл.210, т.1 от ЗСВ като основно задължение на съдията е посочено задължението да решава разпределените му дела или преписки в определения срок.
САС намира, че задължението не може да се тълкува ограничително, като се сведе само до срочното решаване на съдебните дела, каквото тълкуване е приел СГС в мотивите към присъдата.
Правораздавателната дейност, осъществявана от редовите съдии се състои в решаването на разпределените им дела. В рамките на реализирането на тази дейност съдиите са длъжни да спазват материалния и процесуален закон, което по естеството си също представлява изпълнение на част от служебните им задължения, по арг. от разпоредбата на чл.210, т.4 от ЗСВ , в която е закрепено задължението на съдиите да изпълняват и други задачи освен тези по чл.210, т.1-3 от ЗСВ / в които се включват решаването на делата /, свързани със службата им, които са им възложени от административния ръководител.
В чл.132 от Конституцията на РБ е закрепен функционалният имунитет на магистратите, като съгласно същата разпоредба съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното не представлява умишлено престъпление от общ характер.
В случаите когато при изпълнение на функциите си по постановяване на съдебните актове по разпределените му дела съдията е извършил престъпление от общ характер наказателната му отговорност се осъществява по общите правила.
В този смисъл следва да се разглежда разпоредбата на чл.303 от ГПК , която закрепва като едно от основанията за отмяна на влязло в сила решение по ал.1, т.2 – установено по надлежния ред престъпно действие на член от състава на съда. Установяването на характера на действието като “престъпно действие” може да се осъществи само в рамките на наказателно производство чрез наказателно преследване спрямо виновното лице, което в този случай е действало при изпълнение на функциите му като съдия.
В подкрепа на тази теза е и ТР №3/2005 г. по т.гр.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС , съгласно което в. т.2 е предвидено, че длъжностните лица по чл.2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДВПГ/ , в които се включва и съда , отговарят пред държавата за вреди само ако действията или бездействията им са признати за престъпления с влезли в сила присъда или решение по чл.97, ал.4 от ГПК, което означава, че контрола върху правораздавателната дейност на съдиите в случаите на извършени от тях престъпления от общ характер е допустимо да се осъществи и в рамките на наказателно производство и не се ограничава само до инстанционния контрол, който е в производството, по което са извършени действията по служба, свързани с решаването на съдебни дела.
Следователно правораздавателната дейност на съдиите не е изключена от приложното поле на престъпленията по чл.282 от НК, както е приел СГС в мотивите към присъдата си. Конституционната защита за независимост на съдебната власт, съгласно чл.117 от КРБ е изключена в случаите на извършено престъпление от общ характер от съдията при изпълнение на функциите му по решаване на съдебни дела.
Противното би означавало престъпленията в сферата на правосъдието, извършени от орган на съдебната власт при изпълнение на функциите му да се изключат от наказателно преследване, което е противоконституционно и в разрез с разпоредбата на чл.132 от КРБ.
Едновременно с това извършването на процесуално нарушение, само по себе си никога не може да доведе до ангажиране на наказателната отговорност на съдията и в това е смисълът на функционалният му имунинет, който осигурява защита при изпълнение на професионалните му задължения.
В практиката на ВКС е изяснено, че когато се касае за извършено престъпление от общ характер от лица с функционален имунитет – съдии, прокурори, следователи срещу тях е възможно повдигане на обвинение, в това число и задържане, при това не само за деяния извън службата им , но и с оглед на нея. / Определение № 76/2008 г. по н.ч.д. № 202/2008 г., II НО на ВКС /. В същия смисъл е и Р № 450/2013 г.по н.д. № 1578/2012 г., III НО на ВКС, съгласно което функционалният имунитет на магистратите е валиден само при правомерно изпълнение на служебните им задължения при осъществяване на съдебната власт, но не и когато техните действия осъществяват фактическия състав на престъпление от общ характер.
“За да прерасне процесуалното нарушение в новото качествено състояние на извършено престъпление, законодателят е въвел допълнителен признак с изискването нарушението на служебните задължения да е извършено за реализиране на специална цел, която се изразява в набавяне на облага за себе си или за другиго или да причини другиму вреда.” Р № 50 от 01.07.2011 г. по н.д. № 708/2010 г.., Н. К., І Н. О. на ВКС.
Това изискване в настоящият случай е изпълнено, доколкото от фактите по делото е установено, че подсъдимият е извършил нарушението на служебните си задължения умишлено и с цел набавяне на облага, чрез Д. Н. за себе си. Следователно нарушението на служебни задължения не е изолирано, а съществува кумулативно с останалите съставомерни признаци на престъплението по чл.282 от НК , пряк умисъл и специална цел. В тези случаи предвиденият инстанционен контрол не изключва съставомерността на деянието по чл.282 от НК, предвид обстоятелството, че правните последици от действията на подсъдимия в работата му като съдия при разглеждане на делото не са резултат от неправилно приложение на закона, поради незнание или неточна и невярна преценка на фактите и правото, а са умишлено действие, подчинено на изискуемата от закона цел за личното му и на друго лице облагодетелстване. /Р № 489 от 16.04.2010 г. по н.д. № 513/2009 г., Н. К., ІІІ Н. О. на ВКС./
По отношение на вменените на подсъдимия нарушения на служебни задължения, с които е запълнен бланкета на чл.282, ал.1 от НК.
Същите, според САС следва да се преценяват през призмата на инкриминираните факти, включително и при отчитане на всички действия на подсъдимия, довели до образуването на съдебното производство, с разглеждането и в рамките на което са извършени нарушенията, елемент от инкриминираното изпълнително деяние на престъплението по чл.282, ал.1 от НК.
Съгласно установените по делото факти подсъдимият В. е използвал неистински частни и официални документи, за да се образува адм. дело пред АдмС- [населено място], в който съд той работел като съдия и административен ръководител на съда. Образуването на делото било с цел подсъдимият да придобие неправомерно недвижим имот, находящ се на територията на [населено място], в района на черноморското крайбрежие. За целта В. използвал личните данни на своя вуйчо Д. Н. и от негово име отправил претенция за отмяна на отчуждаване на същия имот, който бил общинска собственост и не е бил отчуждаван от Н., тъй като в действителност никога не му е принадлежал.
След постъпването на неистинската жалба, на която е бил придаден вид, че е подадена от Д. Н., подсъдимият образувал въз основа на същата жалба административно дело, което след като сам си разпределил / като е без значение дали разпределението е било умишлено или не / , разгледал и приключил в качеството на съдия-докладчик, след което отменил хода по същество и върнал делото за разглеждане, като не успял да постанови съдебен акт, тъй като бил задържан под стража във връзка с настоящото производство.
В рамките на обвинението по чл.282 от НК на подсъдимия са инкриминирани следните нарушения на служебни задължения – по чл.4 от ЗСВ относно безпристрастно изпълнение на функциите му като съдия, по чл.144 от АПК вр.чл. 22, ал.1, вр. ал.1, т.1 и 2 от ГПК за отвод в случай на роднинска връзка със страна по делото и по чл.158 АПК, вр. чл. 150 от НПК относно изискванията за проверка на редовността на жалбата и последиците при установена нередовност, които са допуснати от В. с цел набавяне на облага.
САС намира, че в рамките на установената фактология второто и третото нарушение, с които е запълнена бланкетната норма, независимо, че формално са допуснати от подсъдимия, обективно не могат да бъдат ценени като самостоятелно нарушение на служебни задължения, тъй като са извършени в рамките на изначално опорочено съдебно производство, което обстоятелство подсъдимият ясно е съзнавал след като лично е инициирал образуването му, поради което се поглъщат от първото нарушение.
Въззивният съд счете, че от страна на подсъдимият В. е допуснато нарушение на служебните му задължения по чл.4 от ЗСВ, да е безпристрастен в работата си като съдия, което е основно задължение на съдията при осъществяване на функциите му.
Безспорно едно от основните проявления на задължението за безпристрастно изпълнение на функциите на съдията е това да се отведе от разглеждане на определено дело или преписка, в случаите когато са налице законовите основания за това. От друга страна, задължението за отвод възниква само в случаите на редовно образувано съдебно производство, при обстоятелства, които не зависят от волята на съответния магистрат и за които той е узнал след като делото му е било разпределено за решаване на случаен принцип.
Конкретният случай изключва тази хипотеза, тъй като се касае за съзнателно порочно образувано дело, по инициатива на съдията-докладчик, който ако би го получил по законосъобразен ред, е следвало да се отведе от разглеждането му.
Нарушаването на служебни задължения е една от формите на изпълнителното деяние на престъплението по чл.282 от НК, която е инкриминирана на подсъдимия .
Нарушаването на служебни задължения от длъжностното лице се изразява в неизпълнение на конкретно задължение по служба .
Въззивният съд застъпва становището, че подсъдимият В. е нарушил основно задължение на съдията при изпълнение на функциите му и това е изискването за безпристрастност.
Безпристрастността на съдията е една от основните гаранции за правилното функциониране на съдебната система. Същата е въведена като основен принцип в ЕКЗПЧОС, в която в чл.6, пар.1 е закрепено правото на лицата на справедлив процес, от независим и безпристрастен съд.
Нарушението на изискването за безпристрастност от страна на орган на съдебната власт е дотолкова сериозно, че се оценява в съдебната практика като абсолютно процесуално нарушение и винаги има за последица отмяна на постановения от него съдебен акт.
Обективното проявление на нарушението по чл.4 от ЗСВ, според САС се изразява в предприетите от В. действия по разглеждане в качеството на докладчик на фиктивно съдебно производство по административно дело, без да е налице действителен предмет на спора и страна, която да е подала жалба за образуването му, които действия подсъдимият е предприел умишлено и единствено с цел набавяне на облага, изразяваща се в придобиване на недвижим имот / първоначално за своя вуйчо Д. Н., а впоследствие и за себе си / , без при това да са налице законови основания за това. Отделно от това подсъдимият е използвал неистински документи, за да установи наличието на правно основание за образуване на съдебното производство.
Подсъдимият е разгледал лично съдебното производство, с цел да постанови по него съдебен акт в своя полза, по силата на който да придобие инкриминирания недвижим имот. Или допуснатото нарушение на служебни задължения е в рамките на възложената му дейност по правораздаване, като е действал от името на институцията, в която е бил назначен като съдия.
Елемент от фактическия състав на престъплението по чл.282, ал.1 от НК е възможното настъпване на немаловажни вредни последици от извършеното деяние.
Прокуратурата е инкриминирала като немаловажни вредни последици от действията на подсъдимия отнемане на възможността на [община] да упражнява правото си на собственост върху недвижимите имоти, чието неправомерно придобиване е целял подсъдимият.
Мнозинството от съдебния състав намира, че визираните немаловажни вредни последици са съставомерни по смисъла на чл.282, ал.1 от НК и не е налице пречка обвинението да бъде повдигнато чрез включване във фактическия му състав на немаловажни вредни последици от действията на длъжностното лице по служба, които могат да настъпят не само за конкретната сфера на дейност, в която са извършени нарушенията, а за стопанството като цяло. Разбирането почива на задължителното тълкуване на нормата в ППВС № 2 / 80 г, съгласно което вредните последици не са тълкувани ограничително. В постановлението е посочено, че вредните последици могат да са с имуществен или неимуществен характер, както и че се изразяват не само в посегателство на обществени или лични права и интереси, но и в създаване на съществени смущения в правилното функциониране на държавните органи и обществени организации и в разколебаването на авторитета им и на доверието в тях. Преценката за възможните вредни последици и тяхната немаловажност е фактически въпрос, изясняването на който включва важността на нарушените обществени интереси и отрицателното им отражение в обществото, както и служи за разграничителен критерий между престъпленията по служба и административните и по-леки нарушения, извършени от длъжностни лица.
В ТР № 6/73 г. на ОСНК на ВС е дадено легално тълкуване на понятието вредни последици / в контекста на съпоставка и противопоставяне с маловажния случай по чл.93, т.9 от НК / , като е прието, че е по-широко от понятието “вреди”, тъй като включва и последици с неимуществен характер, които са вредни за обществото, защото засягат установения правопорядък, правата и задълженията на длъностните лица и гражданите, създават недоверия към установения държавен строй, финансовата и стопанска система и т.н.
Действително обичайната хипотеза на немаловажните вредни последици от действията на длъжностното лице е същите да настъпят в сферата му на дейност, но Постановление № 2/80 г. на Пленума на ВС не изключва проявлението им и в друга стопанска област, с която се засяга нормалното функциониране на стопанството като цяло.
В конкретния случай са инкриминирани немаловажни вредни последици от имуществен характер, изразяващи се в лишаването на общината от право на собственост върху два недвижими имота, които по право й принадлежат.
За съставомерността на деянието трайната съдебна практика изисква настъпването на вредите да е реална, а не хипотетична възможност. В случая това изискване към обвинението е изпълнено, тъй като с постановяването на решение за придобиване от физическо лице на общински имоти, без то да има право и основание за това, общината реално се лишава от правото си на собственост върху инкриминираните недвижимости, респективно би претърпяла имуществени вреди до размера на стойността на двата имота.
Налице е и съставомерната цел по чл.282 от НК, под формата на набавяне на облага, изразяваща се в придобиването на право на собственост, с която неправомерно се увеличава патримониума на определено лице, първоначално този на Н., а впоследствие и на самия подсъдим.
САС не намира за основателни възраженията на защитата на подсъдимия в насока несъставомерността на инкриминираното деяние като престъпление по чл.282 от НК , основано на тезата, че бланкетната норма не може да бъде запълнена с етични принципи по смисъла на чл.4 от ЗСВ. Изискването за безпристрастност при изпълнение на функциите на съдията е законово задължение, има нормативен характер и е част от изискуемите предпоставки за постановяване на законосъобразен съдебен акт.
В практиката на ЕСПЧ, като неизменна част от правото по чл.6, пар.1 от Конвенцията, което гарантира справедлив съдебен процес се определя правото на независим и безпристрастен трибунал, създаден в съответствие със закона.
Независимостта на трибунала често е тълкувана във връзка с “ обективната безпристрастност “, като двата аспекта на правото често се припокриват без да се прави ясно разграничение между тях. Докато понятието за “ независимост” на трибунала изисква структурна проверка на законовите и институционалните гаранции срещу намеса в съдебните дела от страна на другите власти , “ безпристрастността” налага проверка на независимостта на съда спрямо страните по конкретното дело./ Наръчник на Съвета на Европа по Защита на правото на справедлив съдебен процес, С., 2012 /.
“ Безпристрастност” означава липса на предубеденост или предразсъдъци по отношение на страните. Познати са две форми на тестът за безпристрастност – субективен и обективен, като за наличието на субективната форма се изисква доказване на лична предубеденост на член на трибунала спрямо страна по делото.
В конкретика по делото Кyprianou с/у К. установявайки нарушение на изискването за безпристрастност по смисъла на чл.6, пар.1 от Конвенцията ЕСПЧ посочва: ” че объркването на ролите между жалбоподател, свидетел, прокурор и съдия очевидно може да предизвика обективно обосновани опасения относно съответствието на производството с установения принцип, че никой не трябва да е съдия по собственото си дело, и следователно относно безпристрастността на съдебния състав.”
В заключение, по мнението на въззивния състав, безпристрастното разглеждане и решаване на разпределеното му дело е нормативно задължение на съдията, възложено му по силата на чл.4 от ЗСВ, което той е длъжен да изпълнява при осъществяването на функциите си по правораздаване, които са му възложени по съответния нормативен ред в качеството му на орган на съдебната власт. При това съдията осъществява правомощията си да правораздава като представител на съдебната власт, която ангажира с действията си пред останалите правни субекти.
Неизпълнението на това конкретно задължение по служба / задължението за безпристрастност / при разглеждането на инкриминираното административно дело по естеството си представлява нарушение на служебни задължения по смисъла на чл.282 от НК.
По обвинението по чл.253, ал.2, т.3 от НК:
САС намери повдигнатото обвинение за несъставомерно.
Престъплението “пране на пари”, криминализирано в разпоредбата на чл.253 от НК има за предмет имущество, придобито чрез престъпление или друго обществено опасно деяние.
Изпълнителните деяния на престъплението са посочени под формата на алтернативност и се осъществяват чрез извършване на фактически и правни действия по разпореждане с престъпно придобитото/ или чрез общественоопасно деяние / имущество, чиято цел е да осуетят разкриване на произхода или на действителните права на собственика на имуществото и служат за “ легализиране” на имотната облага, която е получена по престъпен или неправомерен начин.
От обективна страна е необходимо да се установи, че имуществото, предмет на съответно разпореждане е придобито чрез предходно “предикатно” престъпление или друго общественоопасно деяние. От субективна страна се изисква знанието на дееца за произхода на предмета на деянието. Необходимо е да се установи и по категоричен начин наличие на връзка между предмета на престъплението “ пране на пари” и предикатното престъпление. За обективната страна на престъплението по чл. 253 от НК не е необходимо да има влязла в сила осъдителна присъда за предикатното престъпление, тъй като такова тълкуване би стеснило недопустимо приложното поле на нормата и на практика би обезсмислило нейното съществуване.
От субективна страна деянието се характеризира с пряк умисъл по отношение на съставомерното изпълнително деяние, но по отношение на общественоопасния характер на „предикатното” престъпление е достатъчен евентуален умисъл.
За разлика от вещното укривателство, с което прането на пари разкрива значително сходство, при престъплението по чл. 253 от НК няма допълнителен субективен признак, включително и специалната цел, предвидена в чл. 215 от НК. При „прането на пари” не е необходимо наличие на користна цел и това е така, защото престъплението се извършва, за да се укрие престъпният произход на предмета му, а не за пряко облагодетелстване.
И. на подсъдимия обвинение е при форма на изпълнителното деяние “извършване на сделки с имущество”, три на брой, две от които под формата на учредяване на ипотека, а третата чрез сключване на предварителен договор за продажба на недвижим имот.
По отношение на учредените обезпечения под формата на ипотеки върху част от недвижимия имот/ мотиви за престъпното му придобиване ще се изложат по-долу/ САС , за разлика от СГС , намира за съществен факта, че същите са били заличени преди образуването на наказателното производство. За да се приеме, че действията на подсъдимия в тази им част, извършени чрез посредствения извършител Р. В., са съставомерни по смисъла на чл.253 от НК и да е осъществен фактическият състав на престъплението е необходимо изпълнителното деяние, което се изразява в конкретно разпореждане с престъпно придобитото имуществото да е извършено, за да се прикрие произхода на средствата или действителният им собственик, което не може да се постигне при регистрационния режим на вписване на тежестите върху недвижими имоти.
САС намира, че учредяването на ипотека представлява вид разпореждане с имущество, касае се до вид сделка, /акцесорният характер е ирелевантен за обвинението/ сключването на която, при определени условия би довело до промяна на собственика на ипотекираното имущество. Но тъй като от фактите по делото се установява, че втората ипотека е била заличена по инициатива на подсъдимия, а първата е била учредена по настояване на свидетелят А., не е налице и субективната страна на деянието, поради което същото в тази му част се оценява като несъставомерно.
По отношение на предварителния договор, инкриминиран като вид сделка с имущество, САС намира, че действително се касае за двустранна сделка, но сключването на същата не може да доведе до прикриване на произхода на имуществото, тъй като не води до промяна на собствеността, а представлява само етап от подготовката на имущественото разпореждане.
САС намира, че деянието е несъставомерно и в тази му част, тъй като не се установява действията на подсъдимия, чрез посредствения извършител да са били насочени към прикриване произхода на имуществото, а се касае само до имуществено разпореждане с цел на реализиране на облага.
В съдебната практика е трайно възприето разбирането, че за да е налице престъплението по чл.253 от НК е необходимо да бъде установено осъществяването на юридически или фактически дейности с предмет, придобит чрез престъпление –извършването на финансови операции или сделки или осъществяването на каквито и да е действия, целящи да осуетят разкриването на произхода или на действителните права на собственика на имуществото.Изпълнителното деяние на това престъпление е насочено към преобразуване /прехвърляне/ на собственост на имущество чрез сделка , финансова операция или по друг начин,с цел прикриване на незаконния му произход /Р 303-09 на ІІІ н.о. на ВКС/.Освен това е необходимо да бъде доказано по несъмнен и категоричен начин връзката между предмета на престъплението „пране на пари” и първоначалното престъпление.
Финално по отношение на предикатното документно престъпление, с предмет частни и официални документи, САС не споделя тезата на СГС, че постановеното съдебно решение е пречка за изясняване на обстоятелството, че същото е резултат на предварителна престъпна дейност за създаване на имущество чрез престъпление. В съдебната практика е изяснено и значението на предикатното престъпление като елемент от фактическия състав на престъплението “ пране на пари” , като необходима предпоставка за реализацията на вторичното престъпление. Едновременно с това първото престъпление е само един от признаците от обективната страна на изпирането на пари, а знанието за него е елемент от съдържанието на вината. Съставомерността по чл. 253 от НК не е поставена в зависимост от реализиране на наказателно правоотношение спрямо първоначалната престъпна дейност. Достатъчно е от тази дейност да са извлечени облаги, които са последващ предмет на изпирането на пари. От решаващо значение за индивидуализацията на престъпната дейност по чл. 253 от НК е да се определи причинната свързаност между имуществото, предмет на престъплението изпиране на пари и предикатната дейност, като не е необходимо последната да се индивидуализира с всички признаци на конкретен фактически състав на престъпление. Или иначе казано предмет на престъплението по чл.253 ал.1 НК е имущество, за което се знае или предполага, че е придобито чрез престъпление, т.е. всяко имущество, чието придобиване пряко или опосредено, произтича от първоначалното престъпление .
Независимо от изложеното по отношение на предикатната престъпна дейност, липсата на останалите признаци от състава на престъплението по чл.253 от НК наложи потвържаването на оправдателната присъда на СГС в тази й част.
Предвид факта, че разпореждането с имуществото реално не е било извършено, а са били предприети само подготвителни действия за това / не е налице съставомерност на деянието като приготовление по чл.253а от НК, което също изисква наличието на умисъл за прикриване на произхода на имуществото, което обективно не може да бъде изведено от доказателствата по делото/ не са налице предпоставки за преквалифициране на същото като вещно укривателство, което включва в състава си наличие на користна цел.
От съществено значение е и обстоятелството, отчетено в мотивите на СГС, с което САС се съгласява, в насока липсата на достатъчно убедителни доказателства, че майката на подсъдимия, която е наказателно отговорно лице е действала под заблуда от подсъдимия, тъй като не е имала знание за начина на придобиване на имуществото, предмет на предварителния договор.
По делото липсват конкретни доказателства, а и обвинението не е посочило такива, за начина, по който подсъдимият е заблудил своята майка, Р. В., в качеството й на собственик на недвижим имот в [населено място] да сключи предварителен договор за неговата продажба, което препятства квалификацията на посредственото извършителство или друга форма на съучастие без изменение на обвинението
Аналогични съображения могат да бъда изложени и по предложението на прокурора в пледоарията му пред САС за преквалифициране на престъплението по чл.253, ал.2 от НК, което е недопустимо да се извърши с присъдата, след като в обвинението не са включени фактически обстоятелства в тази насока .

Относно наказанието :
За извършените от подсъдимия В. престъпления по чл.316, вр.чл.309, вр.чл.26, ал.1 от НК и по чл.282, ал.1 от НК въззивният съд му наложи следните наказания:
За първото престъпление, престъпно ползване от неистински частни документи, с характер на продължавана престъпна дейност, се наложи наказание от една година лишаване от свобода.
За престъплението по чл.316, вр.чл.309, вр.чл.26, ал.1 от НК, което е умишлено, законът предвижда наказание до две години лишаване от свобода, което е една предпоставките за приложението на чл.78а от НК за освобождаване на дееца от наказателна отговорност, ако са налице и останалите законови изисквания. В настоящият случай законова пречка за приложението на тази разпоредба е наличието на второ престъпление, за извършването на което подсъдимият В. е признат за виновен, което определя хипотезата на “множество престъпления”, по смисъла на чл.78а, ал.7 от НК и препятства освобождаването му от наказателна отговорност.
Продължаваната форма на престъплението сама по себе си не е законова пречка, с оглед задължителното тълкуване на ВКС.
Наказанието се определи в рамките на средния законов размер при отчетен баланс на смекчаващите и отегчаващи обстоятелства. В полза на дееца се отчетоха чистото му съдебно минало и добри характеристични данни, положителната му професионална характеристика, както и влошеното му здравословно състояние, с обективно проявление в хода на въззивното производство, самата продължителност на наказателното производство .
В категорията на отегчаващите обстоятелства се причислиха продължителния период на престъпната дейност, в рамките на три години и броя на инкриминираните деяния - 17, което определя и високата му степен на обществена опасност, предвид упоритостта и продължителността на извършването му, както и с оглед подбудите, които са го мотивирали. Като отегчаващ факт се оцени и целта на престъпното ползване, за неправомерно придобиване на недвижими имоти, в рамките на съдебни и административни производства, както и ползването за посредствени извършители пълнолетни лица, включително адвокат и студент по право, което въззивният съд намира за изключително укоримо поведение.
Отделно от това самото професионално качество на дееца - магистрат, съдия и председател на АС, към които лица законът поставя по-високи изисквания за заемането на длъжността –да не са осъждани изобщо и чиято функция е да правораздават определя завишената степен на обществена опасност на престъпната му дейност.
В същата насока се оцени и възползването на дееца от служебното му положение на съдия за снабдяване с документи от съдебни дела по служебен път, които В. впоследствие е използвал за целите на престъплението.
Наказателната отговорност на подсъдимия се реализира при условията на чл.54 от НК, като не се намериха основания за прилагане на привилегированата разпоредба на чл.55 от НК.
Продължителността на наказателното производство, според САС в конкретния случай също не обуславя на самостоятелно основание приложението на чл.55 от НК, тъй като не се дължи на вина на правосъдните и разследващи органи.
Съдът в С. е въвел в практиката си като способ за компенсиране на неразумната продължителност на наказателното производство прилагането на намалена отговорност, което може да се постигне чрез чл.55 от НК, но само в случаите когато отговаря на определени критерии, които САС не намира за удовлетворени.
Съгласно трайната практика на ЕСПЧ забавянията в продължителността на наказателното производство изискват компенсация само в случаите когато се дължат на вина на властите в нарушение на изискването за “ разумен срок”. Когато тези забавяния са причинени от лицето, независимо дали умишлено или не, те не се вземат предвид при оценяването на “разумния срок” на производството. В настоящият случай продължителността на въззивното производство е обусловена преимуществено от поведението на подсъдимия, свързано с причини от здравословен характер, които не му позволяват да участва лично в процеса, което съгласно тълкуването на ЕСПЧ за процес в разумен срок, не се отчита за забавяне, тъй като не е по вина на съдебните органи. / H v the U. K./.
За престъплението по чл.282, ал.1 от НК наказанието се индивидуализира в размер на две години и шест месеца лишаване от свобода и лишаване от право да заема магистратска длъжност в органите на съдебната система за срок от пет години и шест месеца .
За смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, относими към това престъпление се възприеха отчетените по-горе за документното престъпление – чисто съдебно минало, добра характеристика, влошено здраве и продължително във времето наказателно преследване.
При определянето на наказанието се отчетоха следните отегчаващи обстоятелства – изключително висока степен на обществена опасност, предвид сферата, в която са засегнатите обществени отношения – правосъдие и правораздаване и заеманата от дееца длъжност, председател на АС, което не е включено от обвинението във фактическия състав на инкриминираното деяние.
САС намери, че обстоятелствата по извършване на престъплението, изведени от фактическата му конструкция, съгласно която действащ съдия и председател на АС, чрез използване на множество неистински документи, съставени по негова инициатива, предприема действия по образуване на фиктивно съдебно производство, с цел да придобие недвижим имот характеризират престъпната дейност по този пункт от обвинението с изключително завишена степен на обществена опасност.
По изложените съображения размерът на основното наказание се отмери в рамките на средния законов размер, при баланс на смекчаващите и отегчаващи обстоятелства.
За да наложи допълнителното наказание лишаване от права, предвидено алтернативно в нормата на чл.282, ал.1 от НК САС взе предвид тежестта на посегателството срещу сферата на правосъдието, с оглед продължителността на действията по нарушаване на служебните задължения
Относно срока на лишаването от права се отчете на първо място размера на основното наказание, до изтичането на който подсъдимият не може да се ползва от правата, от които е лишен и високата степен на обществена опасност на деянието.
В насока неприлагането на чл.55 от НК освен изложените за първото престъпление съображения въззивният съд взе предвид и неинкриминираните от прокуратурата вредни последици с неимуществен характер, изразяващи се в засягането на авторитета на съдебната власт чрез извършването от представител на съд на престъпление в рамките на изпълняваната от него длъжност, което се оцени като тежко посегателство върху облика на правораздаването в страната като цяло.
В това отношение се споделят изцяло изложените от първия съд съображения в насока завишената степен на обществена опасност на деянието / стр.114 от мотивите /.
На осн. чл.23, ал.1 от НК съдът определи на подсъдимият В. общо най-тежко наказание измежду определените по настоящата присъда, а именно лишаване от свобода за срок от две години и шест месеца.
На осн. чл.23, ал.2 от НК към общото наказание лишаване от свобода се присъедини и наказанието лишаване от право да заема магистратска длъжност в органите на съдебната система за срок от пет години и шест месеца.
На осн. чл. 66, ал.1 от НК изтърпяването на общото определено наказание лишаване от свобода от две години и шест месеца се отложи с изпитателен срок от четири години, считано от влизане на присъдата в сила.
За прилагането на разпоредбата на чл.66, ал.1 от НК по отношение на общото наказание лишаване от свобода не е налице процесуална пречка. Като основен мотив в преценката на съда за отлагане на изтърпяването на лишаването от свобода се отчете недоброто здравословно състояние на дееца и продължителността на съдебното производство, което не може да се вмени във вина на подсъдимия, а е по обективни причини, свързани с провеждано лечение.
По изложените съображения присъдата на СГС в частта, с която подсъдимият В. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.309, вр. чл.26, ал.1 от НК и по чл.283 от НК и му е наложено съответно наказание и е оправдан по обвинението за престъпление по чл.282, ал.1 от НК и в частта относно размера на общото наказание по чл.23 от НК и относно приложението на чл.24 от НК се отмени съобразно мотивите на настоящата присъда и подсъдимият В. се оправда по цитираното обвинение по чл.283 от НК и по чл.309, вр. чл.26, ал.1 от НК, като в останалата част като правилна и законосъобразна присъдата на СГС се потвърди .
При извършената цялостна проверка на присъдата на СГС не се констатираха съществени нарушения на процесуалните правила, които да налагат нейната цялостна отмяна.
По изложените от фактическо и правно естество съображения въззивният съд постанови присъдата си.

О.М. ПРЕДСЕДАТЕЛ :


ЧЛЕНОВЕ:



С настоящото особено мнение заявявам несъгласието си с решаващия извод на мнозинството от съдебния състав, че фактическата рамка на обвинението за престъплението по чл. 282 от НК /съгласно описаните в обстоятелствената част на обвинителния акт факти/ и установените по делото фактически обстоятелства във връзка с това обвинение позволяват и дават основание за отмяна на атакуваната присъда в частта й относно оправдаването на В. по обвинението за престъпление по чл. 282 ал.1 от НК, осъществено чрез нарушаване на служебните му задължения по чл. 4 от ЗСВ, и за постановяването на нова осъдителна присъда по това обвинение.
С обвинителния акт /определящ фактическите и правните рамки на обвинението/ е формулирано и повдигнато обвинение срещу подсъдимия В., че след като "съставянето на неистинска жалба от името на вуйчо му и подаването на жалбата в деловодството на АС Б. чрез свидетелката Т. К. определят А. В. като страна по делото" и след като "макар и неистинска, жалбата била съставена от името на свидетеля Д. Н., а свидетелят Д. Н. е роднина по съребрена линия от трета степен с А. В.", определен за съдия-докладчик по въпросното дело, то за последния /А. В./ формално са били налице основанията за самоотвод по чл. 22 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК и че след като не се е самоотвел от разглеждане на делото по този начин, в качеството си на съдия, е нарушил и общо положение по ЗСВ за безпристрастно изпълнение на функциите, а именно - нормата на чл. 4 от ЗСВ, прокламираща принципа, че "органите на съдебната власт изпълняват функциите си безпристрастно". Т.е., инкриминираното нарушение на чл. 4 от ЗСВ по същество е основано на фактите, че макар да са били налице основания за самоотвод по чл. 22 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК, подсъдимият не се е самоотвел от адм. дело № 866/2010 г. на АС - Б. /стр. 45 и 46 от обвинителния акт/.
Цитираните фактически обстоятелства, обосноваващи нарушаването на нормата на чл. 4 от ЗСВ, са били квалифицирани от обвинителната власт като "нарушаване на служебни задължения" от страна на подсъдимия. Следователно инкриминираната форма на изпълнителното деяние по чл. 282 от НК за вмененото нарушение на чл. 4 от ЗСВ се явява "нарушаване на служебните задължения".
В тази връзка считам обаче, че правилната правна квалификация на гореописаните инкриминирани факти /фактическото обвинение/, че подсъдимият не се е самоотвел от разглеждането на процесното административно дело, въпреки наличието на основание за това по чл. 22 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК, сочи на изпълнителното деяние "неизпълнение на служебните задължения", а не на предявеното от прокуратурата и възприето от мнозинството на съдебния състав изпълнително деяние "нарушаване на служебните задължения".
Съгласно доктрината и трайно установената съдебна практика длъжностното лице нарушава служебните си задължения, когато в пределите на своята компетентност и правомощия, в кръга на възложените му задачи и функции, в рамките на своите права и задължения извършва активни действия - дейност, несъобразена с установените изисквания на заеманата длъжност и която противоречи или несъответства на изискванията, установени в нормативен или друг акт /в този смисъл е и т.1 на ППВС № 2/80 г./. Следователно при това изпълнително деяние се касае за активно недлъжностно-съобразно поведение или за действие в нарушение на службата. Намирам обаче, че в конкретния случай неправомерното поведение на подсъдимия не се състои в това, че той формално е започнал да разглежда и е разглеждал процесното административно дело /извършвайки действия по администрирането му, както и различни процесуални действия/, защото с факта на самото му разглеждане, след като е определен за съдия-докладчик, той не е нарушил служебните си задължения на съдия. Неправомерното поведение на В. във връзка с разглеждането на въпросното дело се изразява в това, че той съзнателно не се е самоотвел от разглеждането му при наличието на категорично основание за самоотвод по чл. 22 ал.1 т.2 от ГПК, доколкото жалбоподателят Д. Н., макар и привиден такъв, му е роднина по съребрена линия от трета степен /в какъвто смисъл са и обвинителните твърдения на прокурора/. По този начин, като не се е самоотвел от разглеждането на делото, въпреки, че е бил задължен да стори това на посоченото основание, подсъдимият обективно не е изпълнил свое служебно задължение, тъй като в пределите на своите съдийски правомощия като съдия-докладчик по делото умишлено не е предприел определени действия /процесуални действия по самоотвеждането си/, които са установени точно и изрично в нормативен акт. Това налага извода, че се касае за умишлено бездействие по служба - бездействие спрямо нормативно установеното служебно задължение на съдията да се самоотведе в случай на съзнавано /узнато/ от него наличие на основание за това. Т.е., за подсъдимия е съществувало законово задължение за предприемане на съответни служебни действия /по самоотвеждане от разглеждане на делото/, но въпреки това той съзнателно не ги е предприел и по този начин е бездействал по служба.
Но тъй като в рамките на инкриминираните коментирани факти липсва повдигнато юридическо обвинение за изпълнително деяние "неизпълнение на служебните задължения", то считам, че подсъдимият не може да бъде осъден за такова непредявено му изпълнително деяние. Касае се все пак за напълно различни изпълнителни деяния, чрез които би могъл да се осъществи престъпният състав по чл. 282 ал.1 от НК, респективно за напълно различни елементи от фактическия състав, макар и в рамките на едно и също престъпление и на една и съща диспозиция на правната норма. Всяка от формите на изпълнителното деяние на обсъжданото престъпление носи различно семантично съдържание и като такава може да се запълни само с определени факти. Очевидно е, че едната форма на изпълнителното деяние изисква активно поведение от страна на дееца, а другата - въздържане от такова. Доводи в подкрепа на тези съображения се съдържат в решение № 735 от 30.10.2007 г. по н. д. № 545/2007 г., трето Н.О. на ВКС.
Досежно възприетата форма на изпълнителното деяние, чрез която е осъществен състава на престъплението по чл. 282 ал.1 от НК, считам, че в мотивите си мнозинството от съдебния състав реално смесва коментираните две форми на изпълнителното деяние, като противоречиво и взаимно изключващо се приема, че "нарушаването на служебни задължения от длъжностното лице се изразява в неизпълнение на конкретно задължение по служба" /стр. 56/ и че "неизпълнението на това конкретно задължение по служба /задължението за безпристрастност/ при разглеждането на инкриминираното адм. дело по естеството си представлява нарушение на служебни задължения по смисъла на чл. 282 от НК" /стр. 59/. Така, според мнозинството на съдебния състав служебното бездействие на подсъдимия /неизпълнението на задължението му за безпристрастност/ представлява /обосновава/ активното поведение на дееца по несъобразяване с установените служебни изисквания за заеманата длъжност - нарушение на служебните задължения. Считам обаче, че тази правна конструкция на изпълнителното деяние е невъзможна и сама по себе си не може еднозначно и недвусмислено да обоснове ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимия както за приетото за осъществено /от страна на мнозинството/ изпълнително деяние, така и изобщо за престъплението по чл. 282 ал.1 от НК.
Освен това, обосновавайки и извеждайки съставомерността на допуснатото от В. нарушение на чл. 4 от ЗСВ, мнозинството от съдебния състав обективно излиза извън фактическите рамки на обвинението, обосноваващи нарушението на инкриминираната норма на чл. 4 от ЗСВ. В тази връзка мнозинството приема, че "обективното проявление на нарушението на чл. 4 от ЗСВ се изразява в предприетите от В. действия по разглеждане в качеството на докладчик на фиктивно съдебно производство по административно дело, без да е налице действителен предмет на спора и страна, която да е подала жалба за образуването му". Съгласно съдържанието на обвинителния акт инкриминираното нарушение на чл. 4 от ЗСВ не е основано обаче на така възприетите от мнозинството факти, а е основано на съвсем различни по смисъл и съдържание факти, а именно - на цитираните по-горе факти, че подсъдимият не се е самоотвел от делото въпреки наличието на основания за това по чл. 22 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК. Но досежно така въведените от обвинението факти мнозинството приема, че инкриминираното задължение за отвод възниква само в случаите на редовно образувано съдебно производство и при обстоятелства, които не зависят от волята на съответния магистрат и за които той е узнал след като делото му е било разпределено за решаване на случаен принцип, но че същевременно конкретният случай изключва тази хипотеза /стр. 56/. Т.е., чрез това свое съждение мнозинството от съдебния състав априори изключва основателността на обвинителната теза нарушението на чл. 4 от ЗСВ да е било осъществено чрез инкриминираното несамоотвеждане на подсъдимия от административното дело на твърдените основания, визирани в процесуалния закон - чл. 22 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК. При това положение, след като се приема, че инкриминираното несамоотвеждане от делото на съществуващи процесуални основания е неотносимо и неприложимо към настоящия казус, намирам, че в този случай единствената законосъобразна последица от този извод се явява оправдаването на подсъдимия по така предявеното му фактическо обвинение, а не признаването му за виновен и осъждането му за нарушение на нормативен акт, основано на факти, които въобще не са въведени в обвинителния акт. В тази връзка в обвинителния акт не се съдържат изрични фактически твърдения нарушението по чл. 4 от ЗСВ да е обективирано /да се изразява/ в предприети от В. действия по разглеждане в качеството му на докладчик "на фиктивно съдебно производство по административно дело, без да е налице действителен предмет на спора и страна, която да е подала жалба за образуването му".
Във връзка с претендираните от прокуратурата основания за отвод намирам, че в случая категорично не е било налице основание за самоотвод на подсъдимия по чл. 22 ал.1 т.1 от ГПК, доколкото подсъдимият не е бил страна по делото - същият не е посочен за жалбоподател и обективно не е подписал жалбата, инициирала въпросното административно дело. Но доколкото по делото се установява съпричастност на подсъдимия към инициирането и провеждането на процесното административно дело, то според мен е било налице и основанието за самоотвод по чл. 22 ал.1 т.6 от ГПК /съществуването на други обстоятелства, които пораждат основателно съмнение в неговото безпристрастие/. Това основание за самоотвод не е било обаче инкриминирано на подсъдимия от фактическа страна, поради което същото не може да послужи като основание за евентуално ангажиране на наказателната му отговорност.
Разпоредбата на чл. 282 ал.1 от НК характеризира общото длъжностно престъпление по този текст като типично резултатно от така наречените "поставящи в опасност", доколкото основният състав на това престъпление е осъществен, когато от изпълнителното деяние могат да настъпят немаловажни вредни последици. За съставомерността на деянието по основния състав е достатъчно да е създадена само възможност за причиняване на вредните последици в бъдеще, но тази възможност обаче трябва да реална, а не абстрактна /в този смисъл решение 29-1972 - ОСНК/. В настоящия казус се претендира, че от инкриминираните нарушения и неизпълнения на служебни задължения и в частност от нарушението на служебните задължения по чл. 4 от ЗСВ са могли да настъпят немаловажни вредни последици за [община], изразяващи се в отнемане възможността на [община] да упражнява право на собственост върху общински имоти с кадастрални номера 722 и 723 по плана на квартал С., [населено място], които са с обща пазарна стойност 108 150 лв.
Относно въпроса в чия сфера трябва да настъпят немаловажните вредни последици споделям мнението на проф. К. Л. /стр. 291-292 от "Наказателно право на НРБ, особена част, т.1", Висш институт на МВР/, че за да е съставомерно като престъпление по служба по чл. 282 ал.1 от НК, деянието, независимо от това дали е постигната или не неговата специална цел, трябва да създава опасност от възникване на немаловажни вредни последици в системата на социалното управление, респективно в системата на съответния държавен орган или обществена организация, в чийто структури е заеманата от дееца длъжност. В действителност възникването на опасността от настъпване на вредните последици обективно може да е опосредствана от причиняването на имуществени или неимуществени вреди на други /трети/ правни субекти /физически лица, други юридически лица, обществени организации, предприятия, учереждения/, но не тези са съставомерните вредни последици, които визира наказателният закон. Тук е необходимо да се отбележи, че не следва да се смесват, а ясно да се разграничават немаловажните вредни последици като обективен съставомерен елемент от състава на престъплението и специалната цел, която деецът преследва, като типичен субективен признак на състава по чл. 282 ал.1 от НК. Причиняването вреди другиму /"да причини другиму вреда"/ не е съставомерният резултат на престъплението, а само една от специалните цели. Възможните вредни последици от деянието по чл. 282 ал.1 от НК се изразяват преди всичко във внасяне на смущение в правилното функциониране на системата за социалното управление и в частност в системата на съответния държавен орган или обществена организация, в чийто структури е заеманата от дееца длъжност, в намаляване на нейната ефективност, в разклащане авторитета на властта, респективно на съответната структура от държавния и обществения апарат, в намаляване на общественото доверие към съответния орган на управление. В този смисъл е и становището на проф. Д. М. /стр. 209 от "Проблеми на наказателното право, Особена част, издателство С., С., 2008 г./, че престъпленията по служба /имащи за обект обществените отношения, основната правна характеристика на които се изразява във взаимоотношения между съответните звена на държавния или обществения апарат и лицата, които се намират "вътре" в тяхната система и организационна структура/ увреждат или застрашават нормалното функциониране на държавните органи и обществените организации, техния авторитет и доверието на обществото в тях, като при тези престъпления се причиняват материални и морални /неимуществени/ вреди спрямо самите държавни органи и обществени организации, намиращи се във взаимоотношения с дееца - отслабва или се накърнява тяхната дееспособност, активност, капацитет, социално положение и престиж в обществото.
Във връзка с гореизложеното следва да се подчертае, че разширяването на сферата, в която могат да настъпят немаловажните вредни последици, с включването в тази сфера и на други правни субекти, намиращи се извън системата на съответния държавен орган или обществена организация, в чийто структури е заеманата от дееца длъжност, не държи сметка за спецификата на обекта на престъплението по служба - обществените отношения, свързани с правилното и нормалното функциониране на държавните органи и обществените организации, техния авторитет и повишена отговорност. А доколкото вредните последици /като елемент от състава на престъплението/ без съмнение определят характера на самото престъпление и неговата конкретна насоченост спрямо непосредствения обект на посегателство, то със същата сила важи и обратното - обектът на престъплението /обектът на защита/ да определя и сферата, в която настъпват съставомерните вредни последици. В този смисъл са застъпените становища от проф. К. Л. /стр. 291 от "Наказателно право на НРБ, особена част, т.1", Висш институт на МВР/ и от проф. Д. М. /стр. 262 от "Проблеми на наказателното право, Особена част", издателство С., С., 2008 г./.
Така изложеното в предходния абзац ме мотивира убедено да приема, че в случая настъпването на инкриминираните немаловажни вредни последици за [община] се явява несъставомерно обстоятелство спрямо състава на претендираното от държавното обвинение престъпление по чл. 282 ал.1 от НК. Считам, че за да бъде деянието на подсъдимия съставомерно по така предявената разпоредба от НК опасността от настъпването на немаловажните вредни последици следва да е в сферата на държавния орган, в чиято система и структура е била заеманата от подсъдимия длъжност. По настоящото дело няма обаче такова повдигнато обвинение, поради което е безпредметно обсъждането дали вследствие инкриминираното поведение на подсъдимия е била създадена възможност за реалното настъпване на такива вредни последици за държавния орган /органа на съдебната власт/, в чиято система и структура е заемал длъжност подсъдимият.
Отделно от гореизложеното считам, че по делото не е доказана по несъмнен и категоричен начин и причинната връзка между инкриминираните изпълнителни деяния и твърдените немаловажни вредни последици. Като дори в мотивите на мнозинството от съдебния състав въобще не е обсъдено наличието на такава, респективно не са изложени никакви аргументи защо и въз основа на какви факти и доказателства се приема тя да съществува. А при престъплението по чл. 282 ал.1 от НК причинната връзка се явява съществен обективен признак от престъпния състав /в този смисъл е и становището на проф. Д. М. в цитираното вече научно изследване - стр. 268 от "Проблеми на наказателното право, Особена част", издателство С., С., 2008 г./. Между деянието и престъпния резултат ще е налице причинна връзка, когато този резултат по необходимост и закономерно произтича от деянието, респективно когато е израз на закономерното развитие на деянието. Т.е. наказателноправно релевантна е причинната връзка, при която последиците са необходимо и закономерно следствие от деянието. В случая твърдяното несъстояло се /неслучило се/ самоотвеждане на подсъдимия от разглеждането на процесното адм. дело, макар и да е било напълно съзнавано и целенасочено, само по себе си не води по необходимост и закономерно до създаването на реална възможност за причиняване в бъдеще на претендираните вредни последици - отнемането на възможността [община] да упражнява правото на собственост върху процесните имоти. Така, както са формулирани по съдържание инкриминираните вредни последици, същите не предполагат [община] да загуби правото си на собственост върху имотите, а се изразяват само в отнемане на възможността общината да упражнява правото си на собственост - създаване на пречки и препятстване упражняването на собственическите правомощия. Известно от теорията е, че съдържанието на правото на собственост като вещно право включва правото на собственика да владее вещта; правото да ползва /използва/ вещта - да си служи с нея, да я стопанисва и да извлича от нея плодове; както и правото да се разпорежда с вещта. Изхождайки от съдържанието на правото на собственост и от правомощията, които има собственикът, считам, че в обвинителния акт изобщо не е прецизирано и уточнено засягането на кои от правомощията на собственика се визират с описанието "отнемане на възможността да упражнява правото на собственост" - дали отнемане на възможността му да владее вещите; дали отнемане на възможността му да ги ползва или отнемане на възможността му да се разпорежда с тях. При тази неяснота и неконкретизираност на собственическите правомощия, които могат да бъдат засегнати от претендираното деяние на подсъдимия, считам, че съставомерните вредни последици не са в достатъчна степен определени и индивидуализирани. А с оглед на това и възможността за причиняването на инкриминираните вредни последици следва да се квалифицира като твърде обща, абстрактна и имагинерна.
Доколкото настъпването на така твърдените възможни вреди не е свързано със загуба на правото на собственост, а само със създаване на пречки и препятствия за неговото упражняване, считам за абсолютно ирелевантно за настъпването на тези вреди естеството на крайния изход от разглеждането на въпросното административно дело. При евентуално влязло в сила решение, постановено в полза на мнимия жалбоподател, би се стигнало до промяна на титуляра на правото на собственост върху имотите, което предполага загуба на правото на собственост върху тях от страна на [община]. Но такова естество на вредните последици изобщо не се твърди в обвинителния акт, поради което същото се явява неотносимо към предмета на делото. В тази връзка считам, че при обосноваване настъпването на съставомерния престъпен резултат мнозинството на съдебния състав отново процесуално недопустимо излиза извън фактическата рамка на обвинението, като досежно естеството на немаловажните вредни последици приема същите да се изразяват и обективират в това, че „общината реално се лишава от правото си на собственост върху инкриминираните недвижимости, респективно би претърпяла имуществени вреди до размера на стойността на двата имота“ /стр. 58/. Съвсем друг е въпросът, че настъпването на един такъв вредоносен резултат не би могло да бъде пряка и непосредствена последица единствено от несамоотвеждането на подсъдимия от разглеждането на делото, а би било опосредствано от наслагването на допълнителни елементи в каузалния процес - постановяването на решение в полза на привидния жалбоподател и във вреда на ответника по жалбата; необжалване на решението от ответника по жалбата или положителен изход за мнимия жалбоподател при евентуален инстанционен контрол на това решение.
Ако отнемането възможността на [община] да упражнява правото си на собственост върху процесните имоти се изразява в отнемането на възможността да ги владее и/или в отнемането на възможността да ги ползва, то освен, че това не е изрично заявено като факти в обвинителния акт, не е и посочено как това би се случило /получило/ вследствие разглеждането на процесното дело. Същото няма за предмет ревандикационен или владелчески иск по отношение на имотите, поради което евентуално постановено по него решение категорично не би засегнало и не би се отразило на упражняването на фактическата власт върху тези имоти.
В обобщение стигам до извода, че за да се създаде опасност за отнемане възможността на [община] да упражнява правото си на собственост върху процесните имоти, при цялата абстрактност на тази възможност на фона на въведените фактически твърдения и подкрепящите ги събрани доказателства, следва да бъдат осъществени поредица от юридически факти, които в крайна сметка да доведат до застрашаване упражняването на фактическата власт върху имотите от страна на собственика им [община]. Тези юридически факти следва обаче да намерят своята закономерност и причинна зависимост от проявеното от подсъдимия бездействие по отношение на задължението му да се самоотведе от разглеждането на въпросното адм. дело, което дори няма за предмет владението /упражняването на фактическата власт/ върху процесните имоти. Считам, че в случая при решаването на въпроса за причинната връзка и съставомерните вредни последици мнозинството от съдебния състав не отчете всички гореизброени обстоятелства. На практика в обвинителния акт описаните съставомерни немаловажни вредни последици се презумират, като този подход бе възприет безрезервно и безкритично в решението на мнозинството, въпреки че чрез презумпция не могат да бъдат установявани и доказвани елементите от фактическия състав на престъплението.
Считам също, че приетата за установена от мнозинството на състава специална цел на деянието по чл. 282 от НК надхвърля по съдържание инкриминираната в обвинителния акт. Съгласно формулираното с обвинителния акт обвинение съставомерната специална цел на дееца по чл. 282 ал.1 от НК - „да набави за себе си и за другиго облага“ - се изразява в отмяна на мълчалив отказ на Кмета на [община] да отмени отчуждаването на процесните имоти с кадастрални номера 722 и 723 по плана на квартал С. [населено място] и възстановяване на Д. И. Н. на право на собственост върху тези недвижими имоти /стр. 53 и 65 от обвинителния акт/. Формулировката на повдигнатото обвинение досежно специалната цел не включва в съдържанието на същата и придобиването на право на собственост върху тези имоти лично от страна на подсъдимия. Т.е., в случая няма изрично обвинение специалната цел на деянието да се състои и в придобиване право на собственост върху имотите от страна на подсъдимия и в увеличаване на неговото имущество. Отново в разрез с основни процесуални правила /гарантиращи и обезпечаващи реализирането на правото на защита/ мнозинството на съдебния състав излиза извън така описаната рамка на обвинението относно типичната специална цел на деянието по чл. 282 от НК, като приема, че тази цел се изразява и в придобиване право на собственост и за подсъдимия, с която /собственост/ неправомерно се увеличава патримониума /имуществото/ и на самия подсъдим /стр. 57 и 58 от мотивите/. В тази връзка, обосновавайки наличието на типичната специална цел и описвайки съдържанието на същата, мнозинството приема, че набавянето на преследваната от дееца облага се изразява в придобиване на процесните недвижими имоти първоначално за вуйчото на подсъдимия - Д. Н., а впоследствие и за самия подсъдим /стр. 57 и стр. 58 от мотивите/. Такава трансформация /опосредяване/ на преследваната облага не се твърди обаче в обвинителния акт, поради което считам, че приемайки такова съдържание на специалната цел, мнозинството отново недопустимо излиза извън рамките на обвинението.
По повод гореизложеното в предходния абзац намирам за необходимо да добавя и следното: Релевантна на обвинението се явява единствено и само целта, в преследването на която деецът е извършил конкретното изпълнително деяние. Отнесено към настоящия казус, това означава, че релевантна на обвинението е само целта, преследвана от подсъдимия чрез нарушаване и неизпълнение на инкриминираните му служебни задължения. В конкретния случай никъде в обвинителния акт не се твърди подсъдимият да е нарушил и неизпълнил вменените му служебни задължения и в частност задължението му по чл. 4 от ЗСВ в преследване на целта да придобие лично за себе си процесните недвижими имоти, като първоначално собствеността върху тях да бъде придобита от неговия вуйчо, а впоследствие да бъде прехвърлена на самия него. Следователно няма повдигнато годно обвинение нарушението на служебните задължения, включително и по чл. 4 от ЗСВ, да е извършено за реализиране на цел, изразяваща се в придобиване от страна на подсъдимия на правото на собственост върху въпросните имоти. В действителност на стр. 43 от обвинителния акт са изложени фактически твърдения, че А. В. решил да придобие отново по неправомерен начин и друг имот; че по този повод вниманието му привлекли процесните два имота; че за придобиването на тези имоти решил да използва личните данни на вуйчо си Д. Н. и да води от негово име съдебно производство и в частност, че решил да придобие имотите чрез административно производство за отмяна на отчуждаване и възстановяване на собствеността. Не се твърди обаче, че преследването на целта за придобиване собствеността върху процесните имоти ще бъде осъществено от подсъдимия чрез нарушаване на служебното му задължение по чл. 4 от ЗСВ, а се твърди, че ще бъде извършено чрез действия по завеждане и водене от името на вуйчо му на административно съдебно производство за отмяна на отчуждаване и възстановяване на собствеността. Но така, както фактически са описани и формулирани, тези действия - по водене на административно съдебно производство от името на вуйчо му - категорично не покриват признаците на инкриминираното нарушение по чл. 4 от ЗСВ, поради и което считам, че посредством същите не би могла да бъде преследвана специалната цел по чл. 282 от НК. Тази цел следва да бъде преследвана само чрез извършването на действия, обективиращи изпълнителното деяние на престъплението по чл. 282 от НК. Затова, когато се твърди, че същата се преследва чрез други, несъставомерни действия, както е в случая, сме изправени пред изначална несъставомерност на самото инкриминирано поведение.
Съобразно всичко изложено дотук намирам, че не е налице основание за постановяване на осъдителна присъда по отношение на подсъдимия за престъплението по чл. 282 ал.1 от НК.
С настоящото особено мнение заявявам и несъгласието си с решението на мнозинството от съдебния състав подсъдимият да бъде признат за виновен в извършването на престъплението по чл. 316 вр. чл. 309 ал.1 вр. чл. 26 ал.1 от НК с предмет седемнадесет от всичките осемнадесет инкриминирани частни документи. Съображенията ми за това са следните:
Анализът на съдържанието на разпоредбата на чл. 316 от НК налага извод, че тя визира и има за предмет опорочените документи /неистински, преправени и с невярно съдържание/ по предходните членове от същата глава девета. Тълкуването на нормативния текст "наказанието, предвидено по предходните членове............, се налага и на онзи, който съзнателно се ползува от неистински или преправен документ, от документ с невярно съдържание....." сочи, че препращането към предходните членове освен към санкцията се отнася и за останалите елементи от фактическите състави на отделните престъпления. Което априори означава, че отнесена към състава на чл. 309 от НК, разпоредбата на чл. 316 НК визира именно документите, които могат да бъдат годен предмет и на престъплението по чл. 309 ал.1 от НК. Следователно документ, който не установява съществуването, несъществуването, прекратяването или изменението на право, задължение или правоотношение, е негоден предмет както на престъплението по чл. 309 НК, така и на престъплението по чл. 316 от НК. С оглед на това напълно споделям становището на градския съд, че тези от процесните частни документи, в които се отправя единствено и само някакво искане до различни административни, съдебни или други държавни органи и по което искане те са компетентни да се произнесат, принципно не могат да бъдат предмет на престъплението по чл. 309 НК, а с това и на престъплението по чл. 316 от НК. В тази връзка считам за правилни доводите на първостепенния съд, че документите, чрез които се отправя единствено претенция /искане/ до съответен орган или лице, овластени по закон да преценят основателността на тази претенция /искане/ и с оглед на това да я отхвърлят или удовлетворят, сами по себе си не доказват съществуването или несъществуването на претендираните в тези документи права, задължения или правоотношения. Тяхното съществуване или несъществуване на общо основание следва да бъде установено чрез съответни доказателства, допустими в различните производства, като едва след преценката на представените към искането доказателства може да бъде направен извод дали отправеното искане, обективирано в съответния документ, следва да бъде уважено или не. Естеството на тези документи не е доказателствено, а сезиращо, доколкото имат за цел единствено да доведат до знанието на даден орган или лице волеизявлението на автора им. Те обективират единствено волеизявление, съдържащо някаква претенция и насочено към конкретен орган или лице и към конкретно произнасяне, но сами по себе си нямат доказателствена природа и стойност. Тяхното естество е да поставят началото на определена процедура /производство/, в рамките на която компетентният орган следва да прецени налице ли са основания за уважаване на отправеното до него искане или не. Т.е., сам по себе си документът, обективиращ искането, никога не може да бъде доказателство за съществуването на правото, задължението или правоотношението, което се твърди и претендира в самия документ. В действителност вследствие депозирането /предявяването/ на такъв документ пред даден "доказателствен дестинатер" може да се създава /възниква/ право, задължение или правоотношение, но самият документ категорично не може да бъде доказателство за тези права, задължения или правоотношения, които възникват като последица от неговото предявяване и употреба. Затова следва да се разграничават правните последици вследствие употребата /предявяването/ на такъв документ от съдържанието на този документ. По тези съображения напълно се съгласявам с решаващия извод на СГС, че всички процесни частни документи, обективиращи единствено искане до съответен орган - искова молба, молби, заявления и жалба, с които се иска произнасяне от административен или съдебен орган по определен въпрос - дори когато несъмнено е установено, че са неистински, не могат да бъдат годен предмет на престъпление по чл. 309 НК, а с това и на престъпление по чл. 316 от НК.
Отделно от гореизложеното по повод инкриминираната искова молба за обявяване за окончателен на предварителен договор с дата от 21.05.2009 г. за покупко-продажба на недвижим имот 12 дка, IV категория, находящ се в строителните граници на [населено място] в м. А., представляващ имот № 51500.510.133 от кадастралния план от 2008 г., намирам за необходимо да добавя и следното: Предявеното обвинение относно употребата на тази искова молба касае доказването, че съществува право на Я. И. В., С. И. А., Н. Н. И., Г. И. Н., Б. И. Н., С. И. М. и Д. И. Н. да възбудят производство по Глава 34 ГПК за сключване на окончателен договор. Формулирането на обвинението по този начин очевидно не държи сметка на правната /процесуалната/ природа на исковата молба - тя е процесуалната форма за надлежното упражняване на правото на иск /в случая - конститутивен иск, с който се предявява и реализира потестативното право за сключване на окончателен договор по чл. 19 ал.3 ЗЗД/. Следователно потестативното право за сключване на окончателен договор съществува вън и независимо от исковата молба и затова последната не доказва съществуването на това право. И след като това право съществува независимо от исковата молба, то не тя е средството за доказването му. Чрез подаването на исковата молба само се предявява иска, това е надлежната писмена форма за сезирането на съда.
Извън гореизложеното напълно споделям и изложените на стр. 97 от мотивите на първоинстанционната присъда доводи на СГС относно обективната несъставомерност на инкриминираното ползване на следните неистински частни документи - пълномощно от името на Д. И. Н. с дата от 09.05.2009 г. за упълномощаване на Н. Н. Д. да завежда съдебни дела и да го представлява по тях като ищец и ответник пред съдилища, както и пред държавни и общински власти по повод възстановяване на земя на територията на [община]; и молба от името на Д. И. Н. с вх. № 1608/06.02.2008 г. на ОС-Б за представяне на писмено доказателство /протокол от 12.02.1955 г./. Считам, че тези съображения на градския съд в пълна степен важат и за инкриминираната молба от името на Д. И. Н. с вх.№ 1537/17.02.2011 г. до АС - [населено място] за представяне на заповед от 1984 г. на председателя на Г. Б. за откриване на производство по отчуждаване на два недвижими имота. Съставомерната употреба на опорочения документ предполага представянето му пред „доказателствен дестинатер“ – лице или орган, пред които чрез документа се доказва известно /определено/ правно положение. Като употребата пред доказателствения дестинатер следва да е с оглед претендираното правно значение на документа. Правното значение на първия от посочените документи /пълномощното/ не се състои в това да доказва именно пред упълномощеното лице /Н. Д./ неговите права по пълномощното и представителната му власт по отношение на упълномощителя. Правното значение на пълномощното /да доказва и установява факта на упълномощаването/ се проявява при представянето му пред друг доказателствен дестинатер, а не пред самия пълномощник, доколкото представителната власт на последния касае извършване на действия от името на упълномощителя именно пред друг такъв дестинатер – съдилища, държавни и общински власти, в какъвто смисъл е формулирано обвинението. Що се касае до цитираните молби, правното им значение не се състои в доказването на претендираните от прокуратурата право на собственост и правно отношение. Единственото правно значение на тези молби е чрез тях да бъдат представени пред съответния доказателствен дестинатер други документи, имащи конкретно правно значение за твърдените право и правоотношение. В тези молби се съдържат само изявления за представяне на други документи /писмени доказателства/, поради което те априори могат да представляват доказателство единствено за факта на представянето на другите документи, но не и за твърдените в обвинителния акт право /право на И. Н. Г. на собственост върху лозе от 12 дка в м. А./ и правотношение /правно отношение между Д. И. Н. и [община] по административно производство за отмяна на отчуждаване и възстановяване на недвижими имоти/.
Ползването на процесните частни документи намирам за несъставомерно по чл. 316 от НК и на следното основание, поддържано от защитата на подсъдимия в приложеното допълнително писмено изложение по чл. 320 ал.3 от НПК:
Изпълнителното деяние на престъплението по чл. 316 от НК се осъществява чрез ползването /употребата/ лично от дееца на противоправно създаден от другиго документ, доколкото за съставомерността по чл. 316 от НК е необходимо деецът да не е съставител на документа, но лично той да се ползва от него след съставянето му със съзнанието, че документът е неистински, с невярно или с преправено съдържание. Считам, че съставомерното по чл. 316 от НК лично ползване на документа от страна на дееца освен личното служене с документа /представянето на документа лично от дееца пред "доказателствения дестинатер"/ предполага също така и употребата на документа единствено за лична полза и изгода на дееца. В тази връзка намирам също, че ползата от представения документ /в случая - на такъв по чл. 309 от НК/ трябва да е пряка и непосредствена за дееца, при което употребата на този документ да рефлектира пряко и директно върху неговата правна сфера - да установява съществуването или несъществуването, прекратяването или изменението на негово право или задължение или на правоотношение, в което той лично участва като страна. Като считам, че косвената, опосредената и индиректната полза от представения опорочен документ се явява недостатъчна, за да се приеме, че е осъществен обективният съставомерен елемент "ползване" на неправомерния документ по смисъла на чл. 316 от НК.
За описанието на изпълнителното деяние по чл. 316 от НК законодателят е прибягнал до възвратния глагол ползвам се /"се ползва"/, значенията на който съгласно Българския тълковен речник са определени като: 1. Извличам, имам полза от нещо и 2. Служа си, употребявам в своята работа. Това лексикално значение на думите, използвани от законодателя за описанието на изпълнителното деяние на престъплението по чл. 316 от НК, преценено във връзка със сравнителното тълкуване на разпоредбите на Глава IX от НК, налага извод, че изпълнителното деяние на престъплението по чл. 316 от НК /"се ползва"/ се изразява в личното ползване от страна на дееца в негов собствен интерес, в негова собствена полза и изгода на противоправно създадения от другиго документ. Тук намирам за основателен аргументът, че ако действително законодателят е искал да придаде друг смисъл и значение на изпълнителното деяние по чл. 316 НК, то за описанието на изпълнителното деяние на това престъпление не би си послужил именно с възвратния глагол "ползвам се", а би си послужил с глагола "употребявам", чрез който е описан единият от елементите на двуактното изпълнително деяние на престъплението по чл. 309 ал.1 НК, към която разпоредба препраща чл. 316 от НК. При това положение за основателен преценявам и довода, че ако законодателят е възнамерявал да инкриминира всяка една употреба на престъпно създаден от другиго документ, без да държи сметка дали деецът употребява документа лично за себе си и в свой личен интерес, респ. без да се интересува дали го употребява само за лична своя полза и изгода, то за описанието на изпълнителното деяние по чл. 316 от НК би използвал именно глагола "употребявам", така както е в разпоредбата на чл. 309 ал.1 НК, а не би прибягнал до възвратния глагол "ползвам се". Ако законодателят е искал да придаде и да вложи еднакво значение на думите "употреби" и "ползва се" в описанието на престъпните състави на чл. 309 ал.1 и чл. 316 от НК, то и в двата състава описанието на това действие е могло да се извърши по идентичен начин - например чрез глагола "употребявам". Очевидно използването на различни глаголи за описанието на изпълнителните деяния в двата цитирани състава е продиктувано от различния смисъл, който е вложен в тях. Така, в чл. 309 ал.1 НК "употребата" на документа не е необходимо да е за лична полза и в лична изгода на дееца, но пък при това престъпление "употребата" е на неправомерно съставен от самия деец документ, и то за постигането на конкретни доказателствени цели, като няма изрично изискване тези цели непременно да са в полза и изгода на дееца. Аналогично ако и в чл. 316 от НК законодателят е искал да придаде съставомерност на всяко едно ползване /използване/ на неправомерно съставен от другиго документ, то логично отново би описал изпълнителното деяние чрез глагола "употребявам", а не чрез възвратния глагол "ползвам се", който има съвсем друго лексикално значение с оглед насочеността на действието и с оглед субекта, за когото са ползите и изгодите от това действие. В тази връзка напълно споделям научнообоснованите аргументи, че възвратните глаголи, образувани с помощта на възвратното лично местоимение "се", какъвто е и глаголът "ползвам се", описващ изпълнителното деяние по чл. 316 от НК, от граматическа гледна точка имат пряко възвратно значение, което граматически означава, че действието излиза от субекта /глаголното лице/ и резултатът от действието се връща върху него /"Граматика на съвременния български език", том Втори - "Морфология", издателство на Б., С., 1983 г., на стр. 283/. Посоченото граматическо значение на възвратния глагол "ползвам се" се явява в подкрепа на становището на защитата на подсъдимия относно същността на изпълнителното деяние на престъплението по чл. 316 от НК, а именно - че същото се изразява в личното ползване /употреба/ от страна на дееца на противоправно създаден от другиго документ в собствени на дееца пряка полза и изгода, в пряк негов собствен интерес.
От данните по делото не се установи всички инкриминирани частни документи, относно които мнозинството от съдебния състав прие, че е осъществен състава на престъпление по чл. 316 от НК, да са били лично употребени от подсъдимия. Не се установи също те да са употребени за негова лична полза и изгода, след като обективно /предвид тяхното съдържание/ те не са могли да доведат до никакво пряко положително въздействие в личната му правна сфера, включително и имуществената му - чрез тези документи той не би могъл лично и непосредствено да получи и да придобие както имуществени, така и други права, поради което по никакъв начин той не би могъл пряко лично да се облагодетелства от тях. С оглед на това намирам от правна страна, че при установените по делото фактически положения относно въвеждането в документооборота на процесните частни документи подсъдимият не е осъществил изпълнителното деяние на това престъпление - личното ползване в пряк и непосредствен собствен интерес и изгода на противоправно създадени от други правни субекти частни документи, при което ползата и изгодата за него да са черпени и извличани именно от тези документи. Поради това, както и предвид изложените по-горе други доводи считам, че досежно седемнадесетте инкриминирани частни документи липсва осъществено престъпление по чл. 316 НК от страна на подсъдимия.
По тези съображения подписвам постановената нова присъда с особено мнение.


Николай Джурковски:……………………………………..