Софийски апелативен съд, Наказателно отделение, 7 с-в, в публично съдебно заседание на седми октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
при секретаря........ТАНЯ ВЪЛЧЕВА.............и с участието на прокурора...........................СТОЯНОВА........изслуша докладваното от съдия ДЖУРКОВСКИ ВНОХД № 692 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
С присъда № 35 от 08.02.2019 г. на СГС-НО-16 състав, постановена по НОХД № 5541/2018 г. по описа на същия съд, подсъдимият Й. А. И., [дата на раждане] [населено място], с адрес [населено място], [улица], българин, с българско гражданство, средно образование, неженен, собственик на фирма «Каменно сърце», неосъждан, ЕГН [ЕГН], е признат за ВИНОВЕН в това, че на 18.04.2018 г., около 19.10 часа на Национален стадион „В. Л.“, находящ се в [населено място], [улица], по хулигански подбуди /за да покаже явно неуважение към обществото, изразяващо се в грубо демонстрирано незачитане на обществените правила и неприкосновеността на човешкото здраве/, чрез взривяване на устройство тип „бомба самоделка“ причинил телесни повреди на повече от едно лице - полицейски органи, както следва:
- на Г. А. З. - М., ЕГН [ЕГН], /полицейски инспектор в 03 група на 02 сектор ППДММ ЗЖУ-София/, през време на осъществяване на контролна дейност по охрана на обществения ред на футболна среща между ПФК „Л.“- София и ПФК „ЦСКА“- София - тежка телесна повреда, изразяваща се в тежка очна травма (разкъсване на роговицата, изтичане на лещени маси и стъкловидно тяло), довела до практическа слепота на дясното око на пострадалата, което означава, че зрителната острота на това око е намалена до 0.06 п.к. т.е. не може да си служи с него вижда замъглено, неясно, само силуети от близко разстояние.
- на П. Г. И., ЕГН [ЕГН] /полицейски инспектор в 02 група на 02 сектор ППДММ ЗЖУ-София/, през време на осъществяване на контролна дейност по охрана на обществения ред на футболна среща между ПФК „Л.“- София и ПФК „ЦСКА“- София -лека телесна повреда, изразяваща се в повърхностни одрасквания на долния клепач на дясното око, дясната буза и брадичката вдясно; ерозия на роговицата на дясното око, вследствие на които травматични увреждания изпитал „болка и страдание“ - престъпление по чл. 131, ал. 2, пр. 4, т. 1, вр. чл. 131, ал. 1, т. 4, пр. 3 и т. 12, пр. 1, вр. чл. 128, ал. 2, пр. 2, алт. 1 НК, поради което и на основание чл.373, ал.2 от НПК, вр. чл. 58А, ал.1 от НК е осъден на ШЕСТ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, което наказание е намалено с 1/3 на ЧЕТИРИ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА при първоначален общ режим на основание чл.57, ал.1, т.3 от ЗИНЗС.
Със същата присъда на основание чл.59, ал.1 от НК от така определеното наказание „лишаване от свобода” е приспаднато времето, през което подсъдимият Й. И. е бил задържан с мярка за неотклонение ”задържане под стража” и мярка за неотклонение “домашен арест“.
С присъдата на основание чл.52 във вр.чл.45 от ЗЗД подсъдимият Й. А. И. е осъден да заплати на Г. А. З. - М. сумата от 80 000 (осемдесет хиляди) лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди ведно със законната лихва считано от момента на настъпване на увреждането до окончателното й изплащане, като за разликата до 100 000 лева искът е отхвърлен като неоснователен, както и направените от нея разходи за повереник в размер 500 лева.
С присъдата подсъдимият Й. А. И. е осъден да заплати 3200 лв. държавна такса върху уважения размер на този гражданския иск.
С присъдата на основание чл.52, вр. чл.45 от ЗЗД подсъдимият Й. А. И. е осъден да заплати на П. Г. И. сумата от 2 000 (две хиляди) лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди ведно със законната лихва считано от момента на настъпване на увреждането до окончателното й изплащане, като за разликата до 5 000 лева искът е отхвърлен като неоснователен, както и направените от него разходи за повереник в размер 400 лева.
С присъдата подсъдимият Й. А. И. е осъден да заплати 80 лв. държавна такса върху така уважения размер на гражданския иск.
С присъдата на основание чл.189, ал.3 от НПК подсъдимият Й. А. И. е осъден да заплати по сметка на СДВР направените по делото разноски в размер 4229,21 лева.
Срещу така постановената присъда в частта й относно размера на наложеното наказание лишаване от свобода, а именно – 4 години, както и в частта й, с която подсъдимият е осъден да заплати на пострадалата Г. З. сумата в размер на 80 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, е постъпила въззивна жалба от адвокат В. К., защитник на подсъдимия Й. А. И., с оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на присъдата в тези й части. Твърди се, на първо място, че размерът на наложеното наказание е необосновано завишен, като при определянето на размера му градският съд неправилно е пренебрегнал добрите характеристични данни на подсъдимия и смекчаващите вината обстоятелства - чистото съдебно минало, липсата на висящи наказателни производства и криминалистични регистрации, младата възраст, доброто процесуално поведение пред органите на разследването и искреното съжаление, което подсъдимият изразява по време на цялото наказателно производство. Подалият жалбата защитник счита също, че така определеният размер от 4 години лишаване от свобода е в разрез с целите на наказанието, визирани в чл. 36 от НК. Счита също, че е нарушен принципът на индивидуализация на наказанието, което е основно ръководно начало при определянето му и налагането му. Твърди се, че по силата на това начало СГС неправилно е съобразил наказанието с индивидуалните особености на конкретния случай и неправилно е приложил разпоредбата на чл. 54, ал.1 от НК, като при индивидуализацията на наказанието градският съд е отчел единствено степента на обществената опасност на деянието, като не е съобразил степента на обществената опасност на дееца, подбудите за извършване на деянието, които също трябва да се вземат предвид от съда при определяне на наказанието. На следващо място се претендира, че първостепенният съд при определяне на наказанието не е отчел всички смекчаващи вината обстоятелства. В тази връзка се прави оплакване, че преценката на съда за смекчаващите и отегчаващите обстоятелства е абсолютно неправилна, тъй като в конкретния случай, разгледани в съвкупност, всички смекчаващи обстоятелства не изключват възможността за прилагане на чл. 66 от НК, в какъвто смисъл се явява и претенцията на защитата, а именно за приложението на тази разпоредба. Твърди се, че в случая е налице изключителен превес на смекчаващите вината обстоятелства, а именно - чисто съдебно минало, младата възраст на подсъдимия, изключително коректното му процесуално поведение, изразяващо се в това да съдейства на разследващите органи и прави самопризнания още при първия му разпит като обвиняем, както и пълното му разкаяние и съжаление за стореното. Във въззивната жалба недоволство се изразява и от определения размер на обезщетението за неимуществени вреди на пострадалата Г. З.. Твърди се, че от събрания доказателствен материал не се доказва по безспорен начин предявения граждански иск за неимуществени вреди в присъдения от градския съд размер. Сочи се, че размерът на гражданския иск подлежи на отделно доказване и че в случая определеният от съда размер не кореспондира със събраните в производството доказателства и че по този начин неправилно е приложен принципът на чл. 52 от ЗЗД. По гореизложените съображения моли въззивния съд да постанови съдебен акт, с който да бъде изменена атакуваната присъда на СГС в обжалваните части.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция защитата на подсъдимия в лицето на адвокат Т. поддържа подадената въззивна жалба и изложените в нея съображения. Като незаконосъобразно оценява приетото от СГС, че подсъдимият е извършил престъпление по чл.131, ал.2 пр.4, т.1, вр.чл.131, ал.1 т.4, пр.3 и т.12 пр.1, вр. чл.128, ал.2, алт.1 от НК. В тази връзка изразява становище, че в хода на развилото се съкратено съдебно следствие и от доказателствата по делото не се установява безспорно и категорично подсъдимият умишлено да е желаел настъпването на престъпния резултат срещу лице – служител на МВР. Твърди, че от направените самопризнания и от останалите доказателства се установява, че И. е хвърлил саморъчно направената бомбичка, но че не се установява да е целял постигането на този резултат – да увреди точно това длъжностно лице – полицай, поради което счита, че присъдата в тази част е незаконосъобразна, тъй като обвинението не се доказва от субективна страна. Сочи се, че подсъдимият не е нанесъл умишлено телесни повреди на служебни лица, доколкото не се доказва неговото желание за постигане на този престъпен резултат. В тази насока се излагат доводи, че от обстоятелството, че бомбичката е попаднала в близост до мястото, където в този момент е имало полицейски служители, не може да се приеме извод за знанието на дееца, че ще нарани именно полицейски служители, като още по-малко да се приеме, че е налице желание за този престъпен резултат. Моли присъдата в тази й част да бъде отменена като незаконосъобразна.
Прави се и оплакване, че при индивидуализация на наказанието не са обсъдени всички доказателства по делото, очертаващи личността на подсъдимия, тежестта на извършеното и нуждата от постигане на целите на специалната и генерална превенция на наказанието. Твърди се, че градският съд не се е съобразил с установените фактически положения по делото, касаещи личността на подсъдимия, като е приел обичайните смекчаващи вината обстоятелства като чисто съдебно минало, възрастта, направените самопризнания. Сочи се, че относно личността на подсъдимия неправилно първоинстанционният съд е игнорирал процесуално му поведение, белязано още от ранния стадий на досъдебното производство с направеното от него самопризнание в обясненията му още при първоначалния му разпит. В този смисъл се претендира, че съдържанието на самопризнанието му следва да се цени като форма на съдействие за установяване на обективната истина. Твърди се, че той е помогнал своевременно и съществено за разкриване на престъпното посегателство и неговия извършител още в досъдебното производство. С оглед на това се сочи, че затова самопризнанието му следва да се приеме като смекчаващо вината обстоятелство и като самостоятелна предпоставка за приложението на чл. 55, ал.1 , т.1 от НК, извън формалното му волеизявление по чл.371, т.2 от НПК. Претендира се, че при установените по делото доказателства СГС незаконосъобразно е наложил наказание, без да приложи чл.55, ал.1 от НК.
Защитникът заявява становище, че индивидуалната степен на обществена опасност на подсъдимия не е така висока, поради което градският съд неправилно е приел, че подсъдимият следва да бъде изолиран от обществото, още повече, че е бил изолиран за срок от 3 месеца. Счита, че в случая приоритетно значение при определянето размера на наказанието, от гледна точка постигане целите на същото спрямо конкретния деец, следва да има индивидуалната превенция, изразяваща се във възможността чрез наложеното наказание деецът да се поправи и превъзпита. С оглед на това защитата е на мнение, че деянието следва да бъде преквалифицирано, че наложеното наказание следва да бъде редуцирано и че по отношение на него следва да се приложи разпоредбата на чл. 66, ал.1 от НК.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция представителят на САП моли жалбата да бъде оставена без уважение като неоснователна и недоказана, а атакуваният съдебен акт да бъде потвърден като правилен и законосъобразен, както в наказателната, така и в гражданската му част. В тази връзка участващият прокурор заявява, че събраната доказателствена съвкупност правилно е била отчетена от страна на СГС, както и че правилно е приложен законът. Твърди се, че в случая се касае за увреждане на двама полицейски служители, които са изпълнявали служебните си задължения по време на футболен мач, като по отношение на свидетелката М. настъпилото увреждане тежка телесна повреда по чл.128 от НК е приравнено на постоянна слепота. Сочи се, че М. е на 25 години, а нейният колега на 38 години; че се касае за млади хора, които са изпълнявали задълженията си и че в случая единствено предвидената в чл.371, т.2 от НПК процедура е позволила на първоинстанционния съд да наложи това наказание. Като неоснователни се определят исканията на защитата за приложението на чл.66 от НК при така събраните доказателства и при така причинените увреждания. В тази връзка прокурорът счита, че защитата не може да се позовава на нови смекчаващи отговорността обстоятелства и че в мотивите си СГС правилно е приел и е обсъдил както генералната, така и специалната превенция по отношение на този подсъдим. С оглед на това счита, че за постигане на целите по чл. 36 от НК така определеното наказание е законосъобразно и справедливо, поради което следва да бъде потвърдено от страна на САС. По отношение на присъдените обезщетения прокурорът изразява становище, че по смисъла на чл. 52 от ЗДД същите са определени по справедливост и не следва да бъдат ревизирани от страна на въззивния състав. Предвид гореизложеното представителят на държавното обвинение пледира за постановяването на въззивен съдебен акт, с който да бъде отхвърлена жалбата и да бъде потвърдена присъдата изцяло.
В съдебното заседание пред въззивната инстанция повереникът на гражданския ищец и частен обвинител Г. А. З.–М. – адвокат Е. Й. - моли жалбата да бъде оставена без уважение, а присъдата в сила. Счита, че правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е определил наказанието на подсъдимия и че единственото спорна по делото е дали следва да бъде определено наказание, което изключва възможността за приложение на чл.66 НК или следва да се наложи такова, което да позволи приложението му. Изразява убеждението си, че в един подобен случай приложението на чл.66 от НК би изключило действието както на специалната, така и на генералната превенция. Счита, че независимо от липсата на предишни осъждания и твърдените добри характеристични данни е очевидно, че е извършено едно тежко престъпление, което, при това, има и признаците на три квалифициращи обстоятелства по чл.131 от НК – по ал.2 - засегнати са полицейски органи; по ал.1 т.4 - повече от едно лице; и по ал.1 т.12 - по хулигански подбуди. Твърди, че в случая един млад човек остава сляп с едното си око за цял живот, а друг, също млад човек, е увреден, макар и по-леко. Поради изключителната тежест на тези резултати, съчетани с пълната безотговорност на дееца, показващи особено високата тежест на деянието и на дееца, повереникът адвокат Й. смята, че подсъдимият би следвало да изтърпи наказанието си ефективно, за да може целите на наказанието да бъдат изпълнени. Що се отнася до уважения размер на гражданския иск адвокат Й. счита, че същият е определен в съответствие с изискванията на закона и че следва да бъде потвърден. В тази връзка заявява, че от показанията на св. В. се установява, че пострадалата Г. А. З. – М. не е добре физически и психически, че й се налага често да ходи на лекар, че изпитва силни болки и увреждането дава отражение на контактите й с околните. Твърди, че това положение е необратимо и че тя през целия си живот ще изпитва подобни болки и неудобства.
В съдебното заседание пред въззивната инстанция повереникът на гражданския ищец и частен обвинител П. Г. И. - адвокат Ц. С. - счита първоинстанционната присъда за правилна и законосъобразна, поради което моли да бъдат оставени без уважение въззивната жалба и допълнението към нея. Заявява също, че изцяло споделя становищата на повереника адвокат Й. и на прокурора от САП.
В последната си дума пред въззивния съд подсъдимият изразява съжаление и моли за справедлива присъда.
Софийски апелативен съд, след като прецени събраните по делото доказателства, обсъди изложените от страните съображения и след като на основание чл. 314 от НПК сам служебно провери правилността на присъдата, намери следното:
В производството пред първата съдебна инстанция е проведено съкратено съдебно следствие по реда на глава ХХVІІ от НПК, основание за което се е явило направеното по реда на чл. 371 т.2 от НПК от страна на подсъдимия Й. А. И. цялостно признаване на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, както и даденото в тази връзка от подсъдимия изрично съгласие да не се събират доказателства за тези факти. При това положение и съобразно разпоредбата на чл.373 ал.3 във вр. чл. 372 ал.4 във вр. чл. 371 т.2 от НПК първоинстанционният съд правилно и законосъобразно в мотивите на присъдата е приел за установени и доказани всички изложени в обвинителния акт, относими към предмета на делото, фактически обстоятелства, основавайки се на направеното самопризнание от страна на подсъдимия, както и на останалите доказателства, доказателствени средства и способи на доказване, събрани и използвани в досъдебното и съдебното производство. В частност самопризнанието на И. достатъчно убедително се подкрепя от доказателствата, съдържащи се в показанията на разпитаните в досъдебната фаза свидетели Г. А. З. - М., П. Г. И., С. И. С., К. Х. Г., М. Б. Ц., Р. Ц. Ц., Ц. Р. Й., М. Ю. Ф., И. В. Т., Д. Б. П., И. Б. Е., Р. И. К., И. К. Б., А. Х. Й., на разпитания в съдебната фаза свидетел М. Г. В.; от писмените доказателства и доказателствени средства - протоколи за оглед на местопроизшествие и по-конкретно протокол за оглед на Национален стадион „В. Л.“, вх. 1, сектор „А“, протоколи за освидетелстване, протоколи за доброволно предаване и др.; от заключенията на назначените и изготвени съдебно-медицинска експертиза № 10/2018 г., съдебно-медицинска експертиза № 101/2018 г., шест съдебно физико - химически експертизи, съдебно видео - технически експертизи, съдебно - офталмологична експертиза и допълнителна съдебно - медицинска експертиза; както и от приобщените веществени доказателства /по опис/.
Във връзка с доказателствената обезпеченост на описаната в обвинителния акт фактическа обстановка, респективно на направеното по отношение на тази фактическа обстановка самопризнание на подсъдимия, САС намира за необходимо да подчертае, че същата /релевантната фактология/ по несъмнен и категоричен начин се установява от гласните доказателства, съдържащи се в показанията на разпитаните по делото свидетели, които лично - пряко и непосредствено - са възприели хвърлянето на самоделната бомбичка /предмет с кръгла форма/ от страна на подсъдимия с дясната ръка в посока към сектор „А“ на стадиона, свободния полет на бомбичката /хвърления предмет/, падането й до вход 1 на сектор „А“ на стадиона, последвалия силен гръм и издигащ се дим; от кореспондиращите им заключения на съдебно-медицинските експертизи, установяващи вида и характера на причинените наранявания на пострадалите и механизма на причиняване на уврежданията, както и от заключенията на съдебно видео - техническите експертизи.
Съобразявайки гореизложеното, въззивният състав намира, че процесуалната дейност на първостепенния съд в рамките на проведеното съкратено съдебно следствие по реда на Глава 27 от НПК е осъществена при съблюдаване нормативната уредба на това диференцирано производство, тъй като правилно са били отчетени наличието на предпоставките за прилагане на особената процедура (налице са били валидно, действително волеизявление на подсъдимия по чл. 371, т. 2 НПК, както и законосъобразна доказателствена преценка на градския съд, че направеното фактическо самопризнание на подсъдимия се подкрепя от събраните на досъдебното производство доказателствени материали). Освен това първостепенният съд е спазил и регламентирания ред за допускане и провеждане на съкратено съдебно следствие и е постановил присъдата си в съответствие с изискванията на чл. 373, ал. 2 и 3 НПК. При така установеното изпълнение от страна на първостепенния съд на лимитираните в Глава 27 от НПК предписания, въззивният съд не разполага с процесуална възможност да реши делото на основата на фактическа обстановка, различна от очертаната в обвинителния акт и да приеме фактически положения, несъвместими с признатите факти. С оглед на това и предвид гореизложеното, основавайки се на самопризнанието на подсъдимия И., както и на всички останали събрани в досъдебното производство доказателства, доказателствени средства и способи за доказване, които напълно и изцяло подкрепят обсъжданото самопризнание на подсъдимия, въззивният съд приема за установена следната релевантна фактическа обстановка, която изцяло съответства на фактите, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт:
На 18.04.2018 г. в [населено място], на Националния стадион „В. Л.“, находящ се в [населено място], [улица], се провеждала футболна среща между отборите на ПФК „Л.“ - София и ПФК „ЦСКА“ - София. Малко след началото на двубоя подсъдимият Й. А. И., който бил привърженик на ПФК „Л.“ и известен сред останалите привърженици на отбора с прякора си „П.“, влязъл в сектор „Б“ на стадиона, поздравил св. С. И. С., св. К. Х. Г. и св. М. Б. Ц. и застанал в непосредствена близост до тях.
В началото на второто полувреме Й. И. взел от неустановено по делото лице „бомба самоделка“ с големината на яйце, която била увита в черно тиксо, изолирано. Подсъдимият знаел, че предмета, който е взел, е самоделна бомба, която при хвърляне би могла да се взриви и по този начин да застраши живота и здравето на лица, присъстващи на стадиона и същите реално да пострадат. Въпреки това у него надделяло желанието да покаже явно неуважение и пренебрежение към морала и обществото и да демонстрира незачитане на обществените правила, ред и спокойствие, социалните норми и неприкосновеността на човешкото здраве и личността и решил да хвърли самоделното взривно устройство на стадиона към сектор А на същия, където били разположени полицейски служители и зрители. За да не бъде разпознат, решил върху дрехите, с които е облечен, именно - тъмно синя тениска с релефен надпис на гърдите и камуфлажно долнище на анцуг, да облече чужди дрехи. За целта взел от неустановени по делото лица два черни суитшърта и един светъл синьо-сив камуфлажен суитшърт, както и черна на цвят маска с прорези на очите. И. се преоблякъл в средата на сектора, като сложил на очите си маската. След това тръгнал в посока сектор „А“, стигнал до разделителната ограда при буферната зона и около 19.10 часа на горепосочената дата хвърлил бомбата- самоделка по посока на сектор А. Самоделното взривно устройство паднало до вх. 1 на сектор А на националния стадион и причинило взрив, придружен от силен гръм и гъст бял пушек. По това време в близост до мястото, където паднало хвърленото от подсъдимия самоделно взривно устройство, се намирали св. Г. А. З. - М. - полицейски инспектор в 03 група на 02 сектор „Патрулно-постова дейност и масови мероприятия“ на Зонално жандармерийско управление - София към Дирекция „Жандармерия“ при ГД „Охранителна полиция“ на МВР и св. П. Г. И. също полицейски инспектор в 03 група на 02 сектор „Патрулно-постова дейност и масови мероприятия“ на Зонално жандармерийско управление —София към Дирекция „Жандармерия“ при ГД „Охранителна полиция“ на МВР. Двамата свидетели били назначени за осъществяване на контролна дейност по охрана на обществения ред на футболната среща между ПФК „Л.“- София и ПФК „ЦСКА“- София в група „Резерв“, т.е. трябвало да се намесят, ако възникне проблемна ситуация, като били разстановани именно на вх. 1 на сектор А на стадиона и стояли във вътрешната част на входа на метри от вратата, водеща към стадиона. В резултат на падането на самоделната бомба, хвърлена от Й. И., и последвалия взрив се нарушила целостта и се счупили стъклените елементи на горепосочената врата, част от стъклата се разхвърчали в различни посоки и попаднали в областта на лицата на св. З. - М. и св. И.. Св. З. - М. усетила парене по цялото лице и кръв по него и не можела да отвори очи и чувствала бодежи в тях, като получила тежка очна травма, изразяваща се в разкъсване на роговицата, изтичане на лещени маси и стъкловидното тяло, довела до практическа слепота на дясното око на свидетелката, което означавало, че зрителната острота на това око е намалена до 0.06 п.к., т.е. не може да си служи с него, вижда замъглено, неясно, само силуети от близко разстояние. Св. П. И. Г. също усетил болка и дразнене в областта на лицето и очите и получил телесни увреждания, изразяващи се в повърхностни одрасквания на долния клепач на дясното око, дясната буза и брадичката вдясно и ерозия на роговицата на дясното око. Непосредствено след това двамата свидетели били откарани до лечебни заведения, където им е оказана медицинска помощ.
След извършване на горното подсъдимият Й. И. се върнал в сектор Б, преоблякъл се, догледал мача и си тръгнал.
На другия ден признал на майка си св. Р. Ц. и на приятелката си Ц. Й. какво е сторил и те го убедили да се предаде в полицията.
Основно правилно в наказателния процес е, че чрез обвинителния акт прокурорът развива в пълнота своята обвинителна теза пред решаващия съдебен орган и че главното предназначение на обвинителния акт е така да формулира обвинението, че да определи предмета на доказване от гледна точка на извършеното престъпление и участието на обвиненото лице в него и по този начин да постави и да очертае основните рамки на процеса на доказване и осъществяване на правото на защита /т.4.2 от ТР № 2 от 07.10.2002 г. по н. д. № 2/2002 г., на ОСНК на ВКС/. С оглед на това и за да обезпечи в пълна степен процесуалната си функция в обстоятелствената си част обвинителният акт задължително трябва да съдържа описание на конкретни факти, които, според прокурора, обуславят съставомерността на инкриминираното деяние и участието на обвиняемия в осъществяването му (чл. 102 т. 1 от НПК). В случая в обвинителния акт, въз основа на който е образувано съдебното производство, са изложени конкретни фактически твърдения, явяващи се фактическата основа на повдигнатото обвинение, и то в обем и по начин, които прокурорът е счел като адекватни и напълно необходими и достатъчни за обосноваване на формулираната и поддържана обвинителна теза. Затова от формална гледна точка, макар изложените в обстоятелствената част факти да са твърде пестеливи и оскъдни, то в крайна сметка внесеният обвинителен акт покрива минималните изисквания на чл. 246 от НПК откъм съдържание, доколкото на практика в него в достатъчна степен и разбираемо е формулирана отстояваната от прокурора позиция, поради което подсъдимият и защитата му не са били поставени в затруднение да разберат обвинението и да организират защитата си по него. Отделен е въпросът дали застъпената и поддържана обвинителна теза, изградена на база инкриминираните факти, е основателна и може да бъде споделена.
Въз основа на изложената в обстоятелствената част на обвинителния акт фактическа обстановка /призната от подсъдимия и възприета от въззивния съд като безспорно установена и доказана/ и в рамките на същата тази фактология, очертаваща фактическите параметри на обвинението, на подсъдимия Й. И. е било повдигнато пред СГС обвинение с правна квалификация по чл. 131, ал. 2, пр. 4, т.1 вр. чл. 131 ал.1 т.4 пр.3 и т.12 пр.1 вр. чл. 128, ал. 2, пр. 2 вр. алт. 1 от НК – за причинени от него по хулигански подбуди /за да покаже явно неуважение към обществото, изразяващо се в грубо демонстрирано незачитане на обществените правила и неприкосновеността на човешкото здраве/, чрез взривяване на устройство тип „бомба самоделка“, телесни повреди на повече от едно лице - полицейски органи, както следва:
- на Г. А. З. - М., ЕГН [ЕГН], /полицейски инспектор в 03 група на 02 сектор ППДММ ЗЖУ-София/, през време на осъществяване на контролна дейност по охрана на обществения ред на футболна среща между ПФК „Л.“- София и ПФК „ЦСКА“- София - тежка телесна повреда, изразяваща се в тежка очна травма (разкъсване на роговицата, изтичане на лещени маси и стъкловидно тяло), довела до практическа слепота на дясното око на пострадалата, което означава, че зрителната острота на това око е намалена до 0.06 п.к., т.е. не може да си служи с него, вижда замъглено, неясно, само силуети от близко разстояние;
- и на П. Г. И., ЕГН [ЕГН] /полицейски инспектор в 02 група на 02 сектор ППДММ ЗЖУ-София/, през време на осъществяване на контролна дейност по охрана на обществения ред на футболна среща между ПФК „Л.“- София и ПФК „ЦСКА“- София - лека телесна повреда, изразяваща се в повърхностни одрасквания на долния клепач на дясното око, дясната буза и брадичката вдясно; ерозия на роговицата на дясното око, вследствие на които травматични увреждания изпитал „болка и страдание“.
Така дадената в обвинителния акт правна квалификация на инкриминираното поведение на Й. И. е била възприета напълно безрезервно и безкритично от страна на градския съд, който с атакуваната присъда е приел, че подсъдимият с деянието си е осъществил именно състава на претендираното престъпление по чл. 131, ал. 2, пр. 4, т.1 вр. чл. 131 ал.1 т.4 пр.3 и т.12 пр.1 вр. чл. 128, ал. 2, пр. 2 вр. алт. 1 от НК.
Според настоящия въззивен състав правилната правна оценка на установените по делото фактически обстоятелства относно инкриминираното поведение на подсъдимия /които, предвид проведеното съкратено съдебно следствие по реда на чл. 371 т.2 от НПК, напълно съответстват на изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт факти/ сочи обаче на друга правна квалификация на поведението на дееца, а именно - на извършени в условията на идеална съвкупност престъпления по чл. 133 пр.1 от НК /причиняване другиму тежка телесна повреда по непредпазливост/ и по чл. 325 ал.1 от НК /хулиганство по основания състав/.
Установените по делото обстоятелства относно медико-биологичните характеристики на получените от Г. А. З. – М. и П. Г. И. увреждания на здравето без съмнение характеризират полученото от Г. З.-М. увреждане като тежка телесна повреда /изразяваща се в тежка очна травма (разкъсване на роговицата, изтичане на лещени маси и стъкловидно тяло), довела до практическа слепота на дясното око на пострадалата, което означава, че зрителната острота на това око е намалена до 0.06 п.к., т.е. не може да си служи с него, вижда замъглено, неясно, само силуети от близко разстояние/, а полученото от П. И. увреждане като лека телесна повреда /изразяваща се в повърхностни одрасквания на долния клепач на дясното око, дясната буза и брадичката вдясно; ерозия на роговицата на дясното око, вследствие на които травматични увреждания изпитал „болка и страдание“/. Следователно са налице обективните съставомерни признаци, определящи уврежданията на двамата пострадали съответно като тежка и лека телесна повреда.
Установените по дело факти сочат също, че от обективна страна инкриминираното в обвинителния акт изпълнително деяние (осъществено от дееца чрез извършени от негова страна активни действия, изразяващи се в хвърляне на бомба–самоделка /самоделно взривно устройство/ с големината на яйце по посока на сектор „А“ на Национален стадион „В. Л.“, която паднала до вх.1 на сектор „А“ на стадиона и причинила взрив, придружен от силен гръм и гъст бял пушек) е предизвикало верига от причинно-следствени връзки, които са протекли последователно и чието начало е започнало с извършването на деянието /хвърлянето на самоделната бомбичка/, като след деянието тези причинни връзки са протекли под действието на обективни природни и обществени закони. Т.е., посоченото изпълнително деяние е предизвикало пряко проявлението на различни причинни процеси, които от своя страна са довели до настъпването на конкретните общественоопасни последици. В случая началото на причинно-следствения процес е поставено от хвърлянето на бомбичката, като самото й летене и падане на терена са подчинени на действието на физични закони. Последвалото й взривяване след падането й върху терена също е подчинено на физични, но и на химични закони. Счупването на стъклените елементи на вратата, находяща се навътре в тунела на вход 1 на сектор „А“ на стадиона, зад която са били разположени пострадалите полицейски служители; отделянето на парчетата стъкла; тяхното разпръскване в пространството и последвалото им попадане в телата на пострадалите също са подчинени на действието на физични закони. А под действието на биологични закони попадналите в телата на пострадалите парчета стъкла са довели до причиняването на установените наранявания. Отделно от това взривяването на самоделната бомбичка /като елемент от описаната верига причинно-следствени връзки и като пряка последица от хвърлянето й от страна на подсъдимия/ самостоятелно е въздействало пряко върху обществените отношения, регламентиращи и гарантиращи установения в страната обществен ред и спокойствие, и по този начин пряко е предизвикало отрицателни изменения в тях, нарушавайки нормалното протичане на спортното мероприятие. С оглед на това се налага извода, че в настоящия казус е налице пряка и непосредствена причинна връзка между инкриминираното деяние на подсъдимия /хвърлянето на самоделната бомбичка/ и настъпилите крайни общественоопасни последици – телесните увреждания на двамата пострадали, от една страна, и предизвиканото отрицателно изменение в посочените обществени отношения, осигуряващи реда и общественото спокойствие по време на спортното мероприятие. Т.е., така настъпилите общественоопасни последици са обективна, закономерна и неизбежна последица от осъщественото от подсъдимия И. изпълнително деяние.
Следва да се отбележи обаче, че обективно настъпилите общественоопасни последици, както и обективно съществуващата причинно-следствена връзка между деянието и тези общественоопасни последици, предизвикани пряко и непосредствено от него, са обективни предпоставки за квалифицирането на дадено деяние като престъпление, но те сами по себе си не го правят престъпно, доколкото то трябва да бъде извършено и виновно в изискуемата от наказателния закон форма на вината. В тази връзка с оглед повдигнатото на подсъдимия И. обвинение за умишлено нанесени тежка и лека телесни повреди намира приложение общото правило, че деецът следва да отговаря не за обективния факт на причинените от него телесни увреждания, а само за тези резултати, които се обхващат от неговия умисъл и които той е искал или поне е допускал, че ще настъпят /проф. д-р И. Н., Наказателно право на НРБ, Особена част, т. I, стр. 396, Държавно издателство „Наука и изкуство“, 1956 г./. А доколкото повдигнатото обвинение е за умишлено нанесени телесни повреди, то за да се ангажира отговорността на дееца за тяхното причиняване несъмнено следва и причинната връзка между деянието и предизвиканите от него последици да е намерила своето отражение в съзнанието на дееца и същият да е имал познание и представи за нея, респективно за причинния процес, предизвикан от деянието му и довел до настъпването на тези общественоопасни последици /проф. д-р И. Н., Наказателно право на Република България, Обща част, книга втора, издателство С.-Р, 1992 г., стр.98-99; проф. д-р А. С., Наказателно право, Обща част, издателство „Сиела“ 2019 г., стр. 222, стр. 296, стр. 304/. Следователно, след като интелектуалният момент на умисъла отразява осъществената от дееца съзнателна дейност, включваща представи в съзнанието му относно особеностите на самото деяние, на конкретните общественоопасни последици и на конкретната причинна връзка между тях, то отсъствието на представи за което и да е от изброените изключва умисъла на дееца.
Съобразно установените по делото фактически обстоятелства относно извършеното от подсъдимия И., обективирано в хвърляне на бомба–самоделка /самоделно взривно устройство/ с големината на яйце от разделителната ограда при буферната зона между сектори „Б“ и „А“ по посока на сектор „А“ на Национален стадион „В. Л.“, която паднала до вх.1 на сектор „А“ на стадиона и причинила взрив, придружен от силен гръм и гъст бял пушек, САС убедено счита, че тези действия и това поведение на подсъдимия категорично не обосновават наличието нито на пряк, нито на евентуален умисъл за причиняването на описаните в обвинителния акт тежка и лека телесни повреди на пострадалите. В действителност обективните характеристики на причиненото на Г. З. – М. увреждане на здравето го характеризират като особено тежко, доколкото безвъзвратно е увреден неин основен телесен орган /зрителен такъв/ и съществено и необратимо са засегнати зрителните функции на организма й. Освен това за въззивния съд не съществува и никакво съмнение, че извършеното от подсъдимия посегателство обективно е предизвикало в обществото огромно и крещящо недоволство и възмущение. Но сами по себе си тези обективни факти категорично не са достатъчни да обосноват извод, че субективно деецът е формирал волево отношение към настъпването на този изключително тежък резултат за здравето на пострадалата З.-М., при което или да е искал /желаел/ или най-малкото да е допускал, респективно да се е съгласявал с настъпването на този общественоопасен резултат, преследвайки друга своя цел.
Така, преценявайки фактическата конкретика на инкриминираното деяние, детерминирана от механизма на неговото извършване, от взаимното разположение на дееца и пострадалите в пространството, от местоизвършването на деянието и от характеристиките на терена и разположените върху него материални обекти и препятствия въззивната инстанция намира, че първият съд е допуснал грешка при преценката на субективните измерения на инкриминираното неправомерно поведение на подсъдимия, приемайки наличието на евентуален умисъл за причиняването на телесните повреди на пострадалите Г. З. – М. и П. И.. Т.е., при установените факти относно горепосочените обстоятелства, които са от значение при определяне формата на вината, първата инстанция е сгрешила в извода си, че телесните увреждания на пострадалите са причинени при евентуален умисъл. В тази връзка следва да се отбележи, че изложените от градския съд мотиви относно формата на вината, при която са били причинени телесните увреждания на пострадалите, са прекалено оскъдни и лаконични и на практика се изразяват единствено в констатациите, че „подсъдимият е осъществил престъпния състав при форма на вината - евентуален умисъл“ и че „той е съзнавал общественоопасния характер на деянието си, предвиждал е вероятното настъпване на общественоопасните му последици и е допускал настъпването им“ /стр. 7 от мотивите на присъдата/. С нищо повече от така цитираните декларативни изявления, пресъздаващи законовата дефиниция на евентуалния умисъл, СГС не е обосновал решаващия си извод защо приема, че деянието е извършено с евентуален умисъл, респективно че с такъв умисъл са причинени уврежданията на пострадалите. По съществото си тази обосновка на субективната страна на деянието в частта й относно вината граничи с липса на мотиви, което се явява отделно самостоятелно основание настоящата инстанция да изложи свои съображения относно формата на вината при причиняването на инкриминираните телесни повреди.
Вината като субективен елемент на престъплението представлява конкретно психическо състояние на дееца, отразяващо неговото субективно отношение към самото деяние, към обществената оценка на деянието /общественоопасния му характер/ и към неговия резултат /общественоопасните му последици/. В принципен план, решавайки въпроса за съдържанието на вината при престъпните деяния против живата и здравето на личността, съдът винаги е длъжен да изхожда от комплексната оценка на всички обстоятелства относно извършеното деяние, като отчете предшестващото поведение на дееца и пострадалия, техните взаимоотношения, използваните способи и средства за упражняване на физическо въздействие върху жертвата, броя на телодвиженията на дееца и тяхната насоченост, силата и интензитета на физическото въздействие, разположението на дееца и на пострадалия един спрямо друг в пространството, мястото на извършване на деянието и теренните характеристики на същото, както и другите особености на околната /заобикалящата/ действителност, когато те имат пряко отношение към начина на осъществяване на изпълнителската дейност.
Възприетите по делото фактически констатации за извършени от подсъдимия активни действия по хвърляне с ръка на бомба–самоделка /самоделно взривно устройство/ с големината на яйце от разделителната ограда при буферната зона между сектори „Б“ и „А“ по посока на сектор „А“ на Национален стадион „В. Л.“, която паднала до вх.1 на сектор „А“ на стадиона и причинила взрив, придружен от силен гръм и гъст бял пушек, категорично не сочат и не установяват намерение и желание на подсъдимия за причиняване на телесни повреди на пострадалите Г. З. – М. и П. И., както и съгласяване с евентуалното настъпване на такива и не очертават нито пряк, нито евентуален умисъл за телесното нараняване на двамата пострадали. Доколкото вината като конкретно психическо отношение и в частност интелектуалният й момент се свеждат до отразяване в съзнанието на дееца както на деянието, така и на възможния от него резултат и на причинната връзка между тях, то при преценката за наличието й следва да се изхожда именно от отражението в съзнанието на субекта на особеностите на конкретното деяние, на конкретните общественоопасни последици и на конкретната причинна връзка между тях. В случая, отчитайки социалния и житейския опит на подсъдимия, както и фактическото естество на извършените от него телодвижения по хвърлянето на самоделната бомбичка на пистата на стадиона по посока на сектор „А“, довело след свободния й летеж до падането й в близост до вх.1 на същия сектор /което не се характеризира с някаква фактическа сложност и за което не се изискват някакви особени умения и знания, за да бъде извършено, както и за да бъде осмислено/, въззивният съд без съмнение счита, че деецът е имал в съзнанието си напълно правилни представи за извършеното от него посегателство спрямо обществения ред и спокойствие посредством взривяването на самоделната бомбичка на обществено място, каквото е стадиона по време на провеждането на спортно мероприятие.
САС намира обаче, че не така стои въпросът с отразяването в съзнанието на дееца на предизвиканата от деянието му сложна верига от последователни причинно-следствени връзки и процеси, осъществяването и протичането на които в крайна сметка обективно са довели до настъпването на част от описаните по-горе общественоопасни последици, а именно – на телесните увреждания на двамата пострадали. Основавайки се на данните по делото, въззивният съд счита, че инкриминираната верига от причинно-следствени връзки, обективното развитие на която в крайна сметка е довело до процесните наранявания на двамата пострадали, не е получила своето отражение в съзнанието на дееца, доколкото липсват каквито и да са доказателства за формирани в съзнанието му правилни представи относно елементите на същата и нейното закономерно протичане и развитие. В тази връзка апелативният съд намира, че липсата на съзнание относно съдържанието и развитието на описания сложен причинно-следствен процес, а оттам и липсата въобще на умисъл у подсъдимия за причиняване на телесни увреждания на пострадалите се обосновава от съвкупната преценка на следните обстоятелства: - пространственото разположение на дееца спрямо пострадалите /подсъдимият се е намирал на твърде отдалечено разстояние от пострадалите, като между тях е имало солидни материални прегради, доколкото И. се е намирал в откритата част на стадиона – на трибуните, а пострадалите са били в самата сграда на стадиона, навътре в тунела на вход 1 на сектор „А“/; - обективната невъзможност на дееца за визуално и по друг начин възприемане на пострадалите преди и към момента на извършване на изпълнителното деяние /предвид описаното по-горе разположение на дееца и пострадалите в пространството същите не са имали никаква видимост и възприятие един спрямо друг, като отделно от това липсват данни подсъдимият да е имал конкретни знания за местонахождението на пострадалите именно във вътрешността на тунела на вход 1 на сектор „А“/; - незнанието на дееца относно факта, че намирайки се във вътрешността на тунела на вход 1 на сектор „А“, пострадалите са били застанали в близост зад врата със стъклени елементи /в случая не се твърди, а и липсват каквито и да са данни подсъдимият да е знаел, че пострадалите са били разположени тъкмо зад такава врата, а същевременно счупването на стъклените елементи на въпросната врата, отделянето им от вратата и летежът им към пострадалите представлява особено съществен елемент от причинно-следствената верига, довела до настъпването на телесните увреждания/; - деецът е хвърлил самоделната бомбичка в посока към сектор „А“ на стадиона и в частност към лекоатлетическата писта пред него, без да се е прицелвал и да я е насочвал тя да попадне точно и именно във вход 1 на този сектор или в близост до него /в обвинителния акт не се твърди, а и данните по делото не установяват насоченост при хвърлянето на бомбичката именно в посока към въпросния вход 1 на сектор „А“ на стадиона, като в тази връзка единствено е посочено, че е хвърлил бомбата самоделка по посока на сектор „А“ на стадиона/. Тук САС намира за необходимо да отбележи и напомни, че в случая предвид проведеното съкратено съдебно следствие преценката му е ограничена в рамките единствено на признатите от подсъдимия факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт.
Следователно доколкото твърдените в обвинителния акт и установени по делото факти не сочат на знание /познание/ на дееца за разстанованите /разположени/ във вътрешността на тунела на вход 1 на сектор „А“, в близост зад стъклена врата, полицейски служители, то категорично не може да се приеме, че същият /деецът/ е могъл да формулира в съзнанието си конкретни представи относно тези факти и въз основа на тях да е предвиждал бъдещото сигурно или вероятно настъпване на телесните увреждания на двамата пострадали, които обективно в действителност са били предизвикани от неговото деяние и са настъпили като последица на развилия се сложен причинно-следствен процес. А липсата на познания за обективните свойства на деянието /и в частност за предизвиканата от него верига от последователни причинно-следствени връзки/ и за бъдещото сигурно или вероятно настъпване на предизвикания от него вредоносен резултат изключва наличието на интелектуалния момент на умисъла, а оттам въобще и на самия умисъл.
В обобщение се налага извода, че в случая отсъствието на умишлена вина /било то във формата на пряк или евентуален умисъл/ за причиняване на телесните увреждания на пострадалите се извежда от естеството на реалните действия на подсъдимия и от останалите обективни фактори, характеризиращи обстановката и съпътстващи ситуацията по хвърлянето на бомбичката и изключващи познанието на дееца за сигурното или вероятно настъпване на конкретния вредоносен резултат. Като всички те, преценени в съвкупност, не обективират и не материализират формирани в съзнанието му конкретни представи както за настъпването на общественоопасните последици, изразяващи се в увреждане здравето на пострадалите, така и за причинната връзка между тях и извършеното от него деяние.
Във връзка с гореизложеното следва да се подчертае, че нито твърденията в обвинителния акт, нито данните по делото обосновават и конкретно познание на дееца относно особеното качество на пострадалите лица, а именно – че те са полицейски органи, както и тяхната численост – две лица. Но доколкото при умишлената вина съзнанието на дееца трябва да обхваща и всички обективни признаци от съответния престъпен състав, включително и квалифициращите такива, то отсъствието на знание, а оттам и на съзнание и представи за тези обективни признаци категорично изключва умисъла за тях. Което ще рече, че в конкретния казус подсъдимият няма формиран умисъл и за инкриминираните му квалифициращи обстоятелства „полицейски органи“ и „повече от едно лице“.
И доколкото познанието за бъдещото настъпване на общественоопасните последици е предпоставка за формирането на волевото отношение на дееца към тези последици, то очевидно отсъствието на такова предвиждане на последиците изключва формирането на волеви момент по отношение на тях. А в разглеждания случай това означава, че след като подсъдимият не е имал познание за бъдещото сигурно или вероятно настъпване на последиците, които той в действителност е предизвикал със своето деяние /т.е, като не е предвиждал настъпването на конкретните последици/ и след като не е формирал съзнание, че неговото деяние е причина за настъпилото увреждане на пострадалите /т.е., не е съзнавал общественоопасния характер на деянието си, от което е последвало увреждането на здравето на пострадалите/, то очевидно същият нито е целял, нито е допускал настъпването на общественоопасни последици във вид на причинените на пострадалите телесни увреждания. Т.е., подсъдимият изобщо не е имал формирано волево отношение към настъпилия вредоносен резултатът - увреждането на здравето на пострадалите. В подкрепа на този извод е обстоятелството, че първоначално и докато е бил все още на стадиона подсъдимият дори не е разбрал за нараняванията на пострадалите, защото нито е желаел, нито е допускал, нито е очаквал настъпването на такива.
Предвид така изложеното се налага извода, че деянието на подсъдимия И., довело до увреждане здравето на двамата пострадали, не може да бъде квалифицирано като умишлено причинена телесна повреда по чл. 131, ал. 2, пр. 4, т. 1, вр. чл. 131, ал. 1, т. 4, пр. 3 и т. 12, пр. 1, вр. чл. 128, ал. 2„ пр. 2, алт. 1 НК.
Изхождайки от конкретиката на фактите по делото САС намира, че като е хвърлил самоделната бомбичка от разделителната ограда при буферната зона между сектори „Б“ и „А“ по посока на сектор „А“ на Национален стадион „В. Л.“, която паднала до вх.1 на сектор „А“ на стадиона, подсъдимият е бил длъжен и е могъл да предвиди, че вследствие взривяването на бомбичката на пистата на стадиона в близост до входовете на сектор „А“ е било възможно да бъдат причинени увреждания на здравето на намиращи се на стадиона хора. В битността си на футболен привърженик, който не за първи път посещава футболна среща на стадион, респективно като участник в съответните обществени отношения /касаещи посещението на спортни събития/, подсъдимият е имал задължението да предвиди, че от неправомерното му поведение на стадиона могат да настъпят общественоопасни последици от определен вид. Отделно от това в конкретната фактическа обстановка житейският и социален опит на подсъдимия /включително и в качеството му на посещаващ футболни срещи/ безспорно са му позволявали реално да възприеме със съзнанието си всички факти и обстоятелства, необходими за предвиждане на последиците от деянието му. Като той е имал и субективната възможност да предвиди последиците на деянието си, доколкото интелектуалните му възможности и познания за околния материален свят са му позволявали да извършва необходимата мисловна дейност, която би го довела до предвиждането на резултата от собственото му поведение. Следователно по отношение причинените на пострадалите Г. А. З. – М. и П. Г. И. увреждания на здравето подсъдимият е действал по непредпазливост във формата на небрежност. Но тъй като наказателният закон прогласява за наказуемо само причиняването по непредпазливост на средна и тежка телесна повреда, то съставомерно като престъпление, а именно – по чл. 133 пр.1 от НК се явява единствено причиняването от страна на И. на тежката телесна повреда на пострадалата Г. А. З. – М.. А доколкото причиняването на леки телесни повреди по непредпазливост не е престъпление по НК, то причиненото от подсъдимия леко телесно увреждане на П. Г. И. е несъставомерно.
По тези съображения въззивният съд приема, че първостепенният съд е допуснал съществено нарушение на материалния закон, изразяващо се в неправилна правна квалификация на твърдяното в обстоятелствената част на обвинителния акт и установено от доказателствата по делото увреждащо поведение на подсъдимия спрямо пострадалите Г. З.-М. и П. И. като престъпление по чл. 131, ал. 2, пр. 4, т. 1, вр. чл. 131, ал. 1, т. 4, пр. 3 и т. 12, пр. 1, вр. чл. 128, ал. 2„ пр. 2, алт. 1 НК. С оглед на това САС намира, че извършеното от подсъдимия Й. И. деяние, довело до увреждането на пострадалата Г. З. – М., следва да бъде преквалифицирано в престъпление по чл. 133 пр.1 от НК, а подсъдимият да бъде оправдан относно деянието му, довело до причиняване на лека телесна повреда на пострадалия П. И..
Според настоящия въззивен състав очертаните в обстоятелствената част на обвинителния акт фактически рамки на обвинението и установените по делото фактически констатации досежно инкриминираното поведение на подсъдимия /изразяващо се в хвърляне на самоделната бомбичка на пистата по посока на сектор „А“ на стадиона/ освен на причинена по непредпазливост тежка телесна повреда на пострадалата З.-М. сочат и на осъществено от дееца хулиганство по основания състав на чл. 325 ал.1 от НК, доколкото са налице всички обективни и субективни елементи от състава и на това престъпление. Повдигнатото на И. обвинение е за умишлено причиняване чрез взривяване на устройство тип „бомба самоделка“ на телесни повреди на повече от едно лице по хулигански подбуди - за да покаже явно неуважение към обществото, изразяващо се в грубо демонстрирано незачитане на обществените правила и неприкосновеността на човешкото здраве, като инкриминираните „хулигански подбуди“ в случая се явяват квалифициращо обстоятелство, определящо квалифицирания състав на умишлена телесна повреда по чл. 131 ал.1 т. 12 пр.1 от НК. Но доколкото въззивната инстанция приема, че увреждащото здравето на пострадалите поведение на подсъдимия не може да бъде квалифицирано съобразно формулираното от прокурора обвинение като умишлено причинени телесни повреди, а като причинени такива по непредпазливост, то вменените на подсъдимия „хулигански подбуди“ се явяват несъставомерни в рамките на тази квалификация на уврежданията, тъй като най-малкото по отношение на непредпазливите телесни повреди не е предвиден квалифициран състав с такова квалифициращо обстоятелство. А това от своя страна позволява и предполага самостоятелна оценка на инкриминираните в обосновка на това квалифициращо обстоятелство факти, тъй като е безспорно, че при формулирането на дадено наказателно обвинение меродавни се явяват именно фактите по обвинението /съгласно описаното в обвинителния акт/, а не толкова тяхната правна оценка като конкретен състав на престъпление по НК.
Така, след като прецени изключително внимателно съдържанието на обвинителния акт настоящата инстанция констатира, че на практика в същия се съдържат достатъчно по обем и съдържание конкретни факти и обстоятелства, детерминиращи всички съставомерни елементи на престъплението по чл.325 ал.1 от НК. В този смисъл в обвинителния акт е посочено, че при вземането на решението да хвърли самоделното взривно устройство на стадиона към сектор „А“ на същия у подсъдимия е надделяло желанието да покаже явно неуважение и пренебрежение към морала и обществото и да демонстрира незачитане на обществените правила, ред и спокойствие, социалните норми и неприкосновеността на човешкото здраве и личността. Тази фактология в случая е напълно достатъчна да обоснове субсумиране на противоправното поведение на И. от обективните и субективни признаци на очертаните в чл. 325, ал. 1 от НК хулигански действия.
От обективна страна действията на подсъдимия по хвърлянето на самоделната бомбичка на пистата на стадиона в посока към сектор „А“ на същия, довело до взривяването й при падането й върху терена, могат да бъдат окачествени като непристойни такива, тъй като безспорно са скандализирали присъстващите на стадиона и по този начин са довели до посегателство върху интересите на много хора - на значителен брой лица. Чрез хвърлянето и взривяването на бомбичката подсъдимият е осъществил и грубо нарушение на обществения ред, доколкото чрез тези си действия той е изразил своята брутална демонстрация срещу установения в обществото ред и е нарушил важни за нормалното функциониране на обществото интереси. Същевременно чрез описаните действия подсъдимият е изразил и явното си неуважение към обществото и към човешката личност /в лицето на присъстващите на стадиона/, като е пренебрегнал и накърнил създадените от обществото ценности, гарантиращи реда, спокойствието и нормалното функциониране на обществения живот. С оглед на това инкриминираното поведение на И. консумира обективната страна на престъплението по чл. 325 ал.1 от НК.
Налице е и изискуемата за съставомерността на деянието форма на вина - умисъл за извършване на нарушаващото реда и общественото спокойствие престъпно посегателство. Без съмнение деецът е съзнавал обективните измерения на неправомерното си поведение, предвиждал е общественоопасния му характер и е целял настъпването на общественоопасните последици, което от своя страна обосновава наличието на пряк умисъл.
Предвид изложеното дотук въззивната инстанция намира, че инкриминираното поведение на подсъдимия И. следва да бъде квалифицирано не като едно единствено престъпление по чл. 131, ал. 2, пр. 4, т. 1, вр. чл. 131, ал. 1, т. 4, пр. 3 и т. 12, пр. 1, вр. чл. 128, ал. 2, пр. 2, алт. 1 от НК, а като идеална съвкупност от две отделни престъпления – непредпазлива тежка телесна повреда по чл. 133 пр.1 от НК /относно посегателството спрямо Г. З.-М./ и хулиганство по чл. 325 ал.1 от НК, при което за причинената по непредпазливост лека телесна повреда на пострадалия П. И. следва да бъде оправдан поради несъставомерност на това деяние.
В тази насока следва да се отбележи, че преквалифицирайки престъпната дейност на подсъдимия от едно престъпление - умишлена телесна повреда по чл. 131, ал. 2, пр. 4, т. 1, вр. чл. 131, ал. 1, т. 4, пр. 3 и т. 12, пр. 1, вр. чл. 128, ал. 2, пр. 2, алт. 1 от НК - в две отделни престъпления - непредпазлива тежка телесна повреда по чл. 133 пр.1 от НК досежно посегателството спрямо Г. З.-М. и хулиганство по чл. 325 ал.1 от НК, въззивният съд по никакъв начин не нарушава процесуалните права на подсъдимия и в частност правото му на защита, тъй като непредпазливата тежка телесна повреда по чл. 133 пр.1 от НК и хулиганството по основния състав на чл. 325 ал.1 от НК безспорно се явяват по-леко наказуеми престъпления в сравнение с инкриминираното престъпление по чл. 131, ал. 2, пр. 4, т. 1, вр. чл. 131, ал. 1, т. 4, пр. 3 и т. 12, пр. 1, вр. чл. 128, ал. 2, пр. 2, алт. 1 от НК, за извършването на което е признат за виновен от първостепенния съд. В случая извършената от САС преквалификация не може да доведе и на практика не води до влошаване положението на подсъдимия, тъй като за умишлено причинената телесна повреда по чл. 131, ал. 2, пр. 4, т. 1, вр. чл. 131, ал. 1, т. 4, пр. 3 и т. 12, пр. 1, вр. чл. 128, ал. 2, пр. 2, алт. 1 от НК се предвижда наказание лишаване от свобода от 5 до 15 години, като от друга страна за престъплението по чл. 133 от НК се предвижда наказание лишаване от свобода до 1 година или пробация, а за престъплението хулиганство по чл. 325 ал.1 от НК се предвижда наказание лишаване от свобода до 2 години или пробация, както и обществено порицание. С оглед на това във всички случаи приложението на чл. 23 от НК относно престъпленията по чл. 133 от НК и по чл. 325 ал.1 от НК /които са с доста по-нисък минимум и максимум на предвиденото наказание лишаване от свобода и за които алтернативно са предвидени по-леки наказания от лишаване от свобода/ безспорно ще се явява по-благоприятен за дееца закон, въпреки дори възможността за приложението на чл. 24 от НК след определянето на наказанията в съвкупността /теоретично погледнато при приложението на чл. 24 от НК относно посочените престъпления по чл. 133 от НК и по чл. 325 ал.1 от НК максималният размер на наложеното наказание лишаване от свобода може да бъде 3 години без редукцията по чл. 58а от НК, а за инкриминираното престъпление по чл. 131 ал.2 вр. ал.1 вр. чл. 128 ал.2 от НК максимално наложеното наказание може да достигне размер 15 години без редукцията по чл. 58а от НК/.
Освен това в настоящия случай, признавайки подсъдимия за виновен в извършване на престъпления по чл. 133 от НК и по чл. 325 ал.1 от НК и оневинявайки го по първоначалното обвинение за извършено престъпление по чл. 131 ал.2 вр. ал.1 вр. чл. 128 ал.2 от НК, САС не счита, че е изправен пред прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление, при което да е налице съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. Както бе вече отбелязано, меродавни се явяват фактите по обвинението, които апелативният съд намери за установени. А те са същите като инкриминираните и предявените на И. с обвинителен акт, но при стеснен техен обхват.
Според ТР 57/84 г. на ОСНК на ВС на РБ, когато на съдебното следствие се установят обстоятелства, които имат значение за определяне на фактическия състав на престъплението, но не са посочени в обвинителния акт и по тях подсъдимият не се е защитавал, защото не са му били предявени по надлежния процесуален ред, е налице изменение на обвинението. И то е съществено, когато новоустановените обстоятелства изменят фактическия състав на описаното в обвинителния акт деяние, за което деецът е бил предаден на съд и сочат на основание за прилагане на закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление, по което той не се е защитавал. Разрешенията по цитираното тълкувателно решение не се променят с ТР 2/2002 г на ВКС на РБ, НК.
В случая при внимателен прочит на фактите, описани в обвинителния акт, и при тяхното осмисляне настоящият съд не счита, че би било налице ненадлежно предявяване на факти от съставите на престъпленията по чл. 133 НК и по чл. 325 ал.1 НК и следователно флагрантно нарушаване на правото на защита, ако подсъдимият бъде признат за виновен и осъден по тези текстове от наказателния закон. В настоящото дело веднъж въведените и вменени с обвинителния акт факти, доказателствено тълкувани и интерпретирани от въззивния съд, сочат на различна от направената от СГС правна квалификация на извършеното от подсъдимия И.. Фактологията обаче остава същата, и при това донякъде стеснена, и срещу нея И. се е защитавал пълноценно. Новата правна интерпретация се основава точно на това, че на установените от въззивния съд фактически констатации, включващи се и съдържащи се в рамките на описаната в обвинителния акт фактология, се дава друга правна квалификация съобразно различното разбиране на въззивния съд за приложението на материалното право. Всъщност се касае за стесняване на фактологията, вменена на подсъдимия като престъпна, и за оценката на тези стеснени по обем факти като друг вид престъпна дейност. Такова процесуално поведение на въззивната инстанция е допустимо, тъй като в случая въззивният съд се придържа изцяло към фактите, срещу които подсъдимият се е защитавал от първия възможен момент, давайки им съответна материално-правна квалификация на по-леко наказуеми престъпления. За тази цел настоящата инстанция прецени съдържанието на обвинителния акт и констатира, че в същия се съдържат, макар и оскъдни по своя обем, достатъчно конкретни факти и обстоятелства, касаещи всички съставомерни елементи на престъпленията по чл. 133 от НК и по чл. 325 ал.1 от НК.
И тъй като производството пред първоинстанционния съд е протекло по реда на съкратено съдебно следствие с признаване от подсъдимия на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт /чл. 371, т. 2 НПК/, то в случая приложима се явява процедурата по чл. 373 ал. 2 НПК, която от своя страна досежно определянето на наказанието препраща към материално-правната норма на чл. 58а НК. С оглед на това, макар въззивният съд да променя правната квалификация на деянието чрез прилагане на закон за по-леко наказуеми престъпления, индивидуализацията на наказанието за тези престъпления, респективно за новата правна квалификация следва да бъде извършена също в рамките на приложението на чл. 58а от НК ако вида на определените наказания е лишаване от свобода.
Следователно и при преквалификацията на инкриминираното деяние на подсъдимия И. в две отделни престъпления - по чл. 133 от НК и по чл. 325 ал.1 от НК - определянето на наказанието за всяка приложена по-лека правна квалификация следва да бъде извършено при съблюдаване правилата на Общата част на НК и на предпоставките, условията и реда на чл. 58а от НК /предвид проведеното съкратено съдебно следствие, основано на направено признание на фактите от обвинителния акт/. А това априори означава, че съгласно разпоредбата на чл. 57 ал.1 от НК настоящият решаващ съд първо следва да определи вида на наказанието за всяко от двете престъпления и при преценка, че вида на тези наказания трябва да е лишаване от свобода, ръководейки се от разпоредбите на Общата част на НК следва да бъде определен техния размер, а след това същият да бъде намален с една трета.
За приложената от въззивния съд правна квалификация на по-леко наказуемото престъпление по чл. 133 от НК се предвижда наказание лишаване от свобода до 1 години или пробация. При индивидуализацията на наказанието за това престъпление като смекчаващи вината обстоятелства следва да бъдат ценени чистото съдебно минало на подсъдимия; наличните положителни личностни характеристични данни за него, включително и това, че е трудово ангажиран; младата му възраст; изразеното от подсъдимия още в началото на наказателното производство и поддържано в отделните му фази искрено съжаление и разкаяние относно стореното и в частност относно причиненото увреждане на здравето на пострадалата З.-М., респективно пострадалите; добросъвестното му процесуално поведение още от началото на производството, изразило се в сътрудничество на органите на разследването посредством направено самопризнание още при първия му разпит като обвиняем /което без съмнение значително е улеснило процеса на доказването в хода на разследването и установяването на релевантните на това разследване обстоятелства/.
Според САС като отегчаващо обстоятелство при това престъпление следва да бъде отчетено използваното общоопасно средство, вследствие взривяването на което е било причинено увреждането на пострадалата Г. З.-М. – касае се за самоделна бомбичка, която предвид естеството и характеристиките си завишава степента на обществена опасност на деянието.
По делото не се установява знание /познание/ на дееца за особеното качество на пострадалата Г. З. – М., поради което в случая в съзнанието на същия не е намерило отражение обстоятелството, че пострадалата има качеството полицейски орган, респективно че тя е присъствала на стадиона в качеството си на служител на МВР. С оглед на това въпросното обстоятелство не би могло да бъде ценено като отегчаващо такова.
Така, съобразявайки всички установени по делото обстоятелства, включително описаните по-горе смекчаващи и отегчаващо отговорността обстоятелства, значително високата степен на обществена опасност на извършеното деяние и ниската степен на обществена опасност на личността на дееца, както и другите относими обстоятелства, въззивният съд намира като най-подходяща от алтернативно предвидените санкции наказанието лишаване от свобода. Именно това наказание отговаря на характера и обществената опасност на извършеното непредпазливо посегателство спрямо здравето на пострадалата З. – М., на данните за личността на дееца, както и на преследваните от самото наказание цели. При това положение и като съобрази завишената степен на обществена опасност на това деяние и силния му негативен обществен отзвук САС намери, че за постигане в пълнота целите на генералната и личната превенция /очертани в чл. 36 от НК/ и за спазване на принципа за съответствие между извършеното престъпление и наложеното наказание последното, във вид на лишаване от свобода, следва да бъде отмерено в максималния му размер от 1 година. Но доколкото на основание чл. 58а ал.1 от НК това наказание следва да бъде намалено с 1/3, то в крайна сметка определеното за налагане наказание за престъплението по чл. 133 от НК се явява в размер на 8 месеца лишаване от свобода.
За другото, извършено от подсъдимия престъпление, за което приложената от въззивния съд правна квалификация е на по-леко наказуемо престъпление по чл. 325 ал.1 от НК, се предвижда наказание лишаване от свобода до 2 години или пробация, както и обществено порицание. При индивидуализацията на наказанието и за това престъпление като смекчаващи вината обстоятелства следва да бъдат ценени чистото съдебно минало на подсъдимия; наличните положителни личностни характеристични данни за него, включително и това, че е трудово ангажиран; младата му възраст; изразеното от подсъдимия още в началото на наказателното производство и неизменно поддържано от него впоследствие искрено съжаление и разкаяние относно стореното и в частност относно хвърлянето и взривяването на бомбичката на стадиона; добросъвестното му процесуално поведение още от самото начало на производството, изразило се в сътрудничество на органите на разследването посредством направено самопризнание още при първия му разпит като обвиняем /което без съмнение значително е улеснило процеса на доказването в хода на разследването и установяването на значимите за това разследване обстоятелства/.
Според САС в случая начинът на извършване на хулиганските действия – чрез взривяването на самоделна бомбичка – не може да бъде отчитан отделно като отегчаващо обстоятелство при обсъжданото престъпление по чл. 325 ал.1 от НК, доколкото съставомерните хулигански действия са извършени именно чрез взривяването на бомбичката. Ако не беше налице взривяването на същата, то на практика нямаше да бъдат налице и самите хулигански действия.
Като отегчаващо обстоятелство при това престъпление не следва да бъде ценено повреждането, респ. унищожаването на държавно /обществено/ имущество, каквото е представлявала намиращата се в тунела на вход 1 на сектор „А“ врата, която е била счупена вследствие взрива на самоделната бомбичка. Както бе упоменато по-горе, по делото не се установява подсъдимият да е имал конкретни знания /познания/ за обстоятелството, че навътре в тунела на вход 1 се е намирала въпросната врата, поради което в съзнанието си той не е имал формирани конкретни представи за съществуването на тази врата и за местонахождението й точно на това място. При това положение и след като не е могъл да формира съзнание, а оттам и умисъл за повреждане/унищожаване на въпросното имущество, то това обстоятелства не би могло да бъде преценявано и при индивидуализацията на наказанието. Отделно от това липсват данни за настъпили други материални /имуществени/ вреди вследствие взривяването на бомбичката на стадиона, като настъпването на такива не е описано и в обвинителния акт.
Така, съобразявайки и тук всички установени по делото обстоятелства, включително описаните по-горе смекчаващи отговорността обстоятелства и липсата на отегчаващи такива, сравнително високата степен на обществена опасност на извършеното деяние и ниската степен на обществена опасност на личността на самия деец, както и другите относими обстоятелства, въззивният съд намира като най-подходяща от алтернативно предвидените санкции и за това престъпление наказанието лишаване от свобода. Именно това наказание отговаря на характера и обществената опасност на умишлено извършеното посегателство спрямо обществения ред и спокойствие, на данните за личността на дееца, както и на преследваните от самото наказание цели. При това положение и за постигане в пълнота целите на генералната и личната превенция /очертани в чл. 36 от НК/ и за спазване на принципа за съответствие между извършеното престъпление и наложеното наказание последното, във вид на лишаване от свобода, следва да бъде отмерено под средния размер и при превес на смекчаващите обстоятелства, а именно - в размер на 1 година. Но доколкото на основание чл. 58а ал.1 от НК и това наказание следва да бъде намалено с 1/3, то в крайна сметка определеното за налагане наказание и за престъплението по чл. 325 от НК се явява в размер на 8 месеца лишаване от свобода.
Но тъй като за престъплението по чл. 325 ал.1 от НК като задължителна кумулативна санкция е предвидено и наказанието обществено порицание, то в случая съдът задължително следва да наложи на подсъдимия и това наказание. Като за целта САС намира, че същото /общественото порицание/ следва да се изразява в обявяване на осъждането на дееца за въпросното престъпление в печатни издания - в два национални всекидневника.
Обсъжданите две отделни престъпления по чл. 133 от НК и по чл. 325 ал.1 от НК са извършени в условията на идеална съвкупност и по отношение на тях са налице предпоставките за приложението на чл. 23 от НК, тъй като те са били извършени от подсъдимия преди да е имало влязла в сила присъда за което и да е от тях. С оглед на това въззивният съд следва да наложи на подсъдимия най-тежкото от наказанията, определени за всяко отделно престъпление, като в случая доколкото и двете наказания са в размер на 8 месеца лишаване от свобода, то най-тежкото наказание по смисъла на чл. 23 ал.1 от НК се явява именно лишаването от свобода за срок от осем месеца.
На основание чл. 23 ал.2 от НК към така наложеното най-тежко наказание лишаване от свобода за срок от осем месеца следва да се присъедини наложеното за престъплението по чл. 325 ал.1 от НК наказание обществено порицание.
САС счита, че по отношение на така определеното общо наказание не следва да бъде прилагана разпоредбата на чл. 66 ал.1 от НК, като същото следва да бъде изтърпяно при първоначален общ режим на основание чл. 57 ал.1 т.3 от ЗИНЗС. Въззивният съд намира, че чистото съдебно минало на подсъдимия, добрите му личностни характеристични данни, младата му възраст и изразеното от него критично отношение, съжаление и разкаяние за извършеното вече бяха отчетени като смекчаващи отговорността му обстоятелства, но сами по себе си те не могат да бъдат оценявани като единствен релевантен фактор при решаването на въпроса за начина на изтърпяване на определеното му общо наказание, респективно като основание за отлагане на неговото изпълнение по реда на чл. 66 ал.1 от НК. Евентуалното приложение на института на условното осъждане в настоящия казус би довело до нарушение на принципната норма на чл. 36 от НК, доколкото в случая целите на наказанието лишаване от свобода не биха могли да бъдат постигнати ако същото не бъде изтърпяно ефективно. Една от изискуемите предпоставки за приложението на чл. 66 ал.1 от НК е именно преценката дали целите на наказанието могат да бъдат постигнати и без да е необходимо същото да се изтърпява ефективно. И затова ако целите на наложеното наказание не могат да бъдат постигнати чрез отлагане изпълнението на същото, то е очевидно, че приложението на чл. 66 ал.1 от НК следва да бъде изключено. Като според въззивния съд конкретният случай е именно такъв. В тази връзка не следва да бъдат игнорирани обстоятелствата относно сравнително завишената степен на обществена опасност на престъпленията, детерминирана от факта, че чрез тях по един груб и отблъскващ начин са засегнати интересите на обществото и на личността на пострадалата З.-М.. С оглед на това и отчитайки, че деянията на подсъдимия в една висока степен са скандализирали обществото и са предизвикали значителен негативен обществен отзвук, въззивният съд намира, че при конкретните данни едно условно осъждане на подсъдимия категорично не би могло да обезпечи и да осъществи възпитателната и превантивната функция на наказанието върху останалите членове на обществото /чл. 36 ал.1 т.3 от НК/. По тези съображения САС убедено счита, че за реализиране целите на наказанието, визирани в чл. 36 от НК, както и на принципа за съответствието на наказанието с извършеното престъпление, прогласен в чл. 35 ал. 3 от НК, изпълнението на определеното общо наказание лишаване от свобода не следва да бъде отлагано на основание чл. 66 от НК. Противното би било в разрез с установените по делото факти и в нарушение на законовите правила, регламентиращи индивидуализацията на наказанието.
На основание чл.59, ал.1 от НК правилно при изпълнение на наказанието лишаване от свобода е приспаднато времето, през което подсъдимият Й. А. И. е бил задържан по ЗМВР и по НПК - с мярка за неотклонение ”задържане под стража” и мярка за неотклонение “домашен арест“.
При проверката на присъдата в нейната гражданска част /в частта относно предявените граждански искове/ САС намира, че дори и при приложената от въззивната инстанция по-леко наказуема правна квалификация на деянието, причинило телесното увреждане на пострадалата Г. З. – М., напълно правилно и законосъобразно се явява ангажирането на гражданската /деликтната/ отговорност на подсъдимия за причинените на тази пострадала неимуществени вреди. За да е осъществен състава на непозволеното увреждане, е необходимо да е налице виновно и противоправно поведение, което да е в пряка причинна връзка с настъпилите вреди. В случая е установено, че подсъдимият е действал противоправно, като е причинил тежка телесна повреда на гражданския ищец З.-М.. В резултат на това негово противоправно поведение последната е изпитала значителен по своя обем и интензитет болки и страдания. Съществува и пряка и непосредствена причинна връзка между действията на подсъдимия и вредоносния резултат. Следователно елементите, касаещи обективната страна на състава на непозволено увреждане, са налице. От субективна страна, за да е осъществен деликт, се изисква деянието да е извършено виновно. Подсъдимият, както бе посочено по-горе, при причиняването на тежкото телесно увреждане на Г. З.-М. е действал по непредпазливост във формата на небрежност. С оглед това на пострадалата се дължи обезщетение, като предвид особения характер на накърнените с деянието блага репарирането на причинените вреди правилно е било извършено в присъждането на парична сума. Съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД съдът следва да определи обезщетението за неимуществени вреди по справедливост. Без съмнение на пострадалата З.-М. са били причинени сериозни болки, страдания и отрицателни психически изживявания и емоции вследствие на получената от нея много тежка очна травма, довела до практическа слепота на дясното й око. Установи се в частност, че пострадалата е претърпяла значителни болки и морални страдания както по време на самото посегателство, така и впоследствие - по време на дългия лечебен и възстановителен процес, а и до момента. Физическото неразположение и психическият шок, които е изпитала по време на увреждането, са белязали негативно битието и съзнанието на тази пострадала и след извършеното спрямо нея посегателство. Установено е, че в продължителен период от време тя се е възстановявала физически и психически от преживяното, като е била лишена от възможността да води нормален и пълноценен живот.
Предвид гореизложеното правилно и законосъобразно се явява решението на СГС на основание чл. 45 във вр. чл. 52 ЗЗД да осъди подсъдимия да заплати на гражданския ищец З.-М. обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди в размер на 80 000 лв. ведно със законната лихва върху така присъдената сума считано от датата на увреждането до окончателното й изплащане. В тази връзка, дори и при променената правна квалификация на деянието, въззивният съд намира, че размерът на така присъденото обезщетение се явява съобразен изцяло с критерия за справедливост, въведен в посочената разпоредба на чл.52 от ЗЗД, доколкото, според настоящия състав, този размер на обезщетение в пълна степен съответства на изживените от гражданския ищец З.-М. болки и страдания вследствие на причиненото й физическо нараняване. Т.е., въззивният съд намира така присъденото обезщетение, дори и при променената наказателно-правна квалификация на деянието, за напълно справедливо по своя размер и съответно /адекватно/ на обема на причинените неимуществени вреди, както и на всички относими обстоятелства - начина на причиняване на увреждането; естеството на увреждането; последиците от увреждането; дългият срок на възстановяване и настъпилите необратими последици за зрението на пострадалата.
Правилно и законосъобразно се явява и решението на първия съд да присъди обезщетение за неимуществени вреди и на гражданския ищец П. И.. В случая приетата от САС различна правна квалификация на деянието на подсъдимия, довело до увреждането на този пострадал, обосновава липсата на съставомерност на това деяние като престъпление по НК /доколкото причиняването по непредпазливост на леки телесни повреди не е обявено и прогласено от законодателя за престъпление/. Въпреки това обаче напълно правилно и законосъобразно се явява ангажирането на гражданската /деликтната/ отговорност на подсъдимия за причинените и на този пострадал неимуществени вреди. При увреждането и на гражданския ищец П. И. без съмнение е осъществен фактическия състав на непозволеното увреждане, тъй като и тук е налице виновно и противоправно поведение на подсъдимия, което е в пряка причинна връзка с настъпилите за гражданския ищец И. вреди. Установено е, че подсъдимият е действал противоправно, като е причинил лека телесна повреда на гражданския ищец П. И.; че в резултат на това противоправно поведение последният е изпитал болки и страдания; освен това съществува пряка и непосредствена причинна връзка между действията на подсъдимия и вредоносния за здравето на П. И. резултат. Следователно и при този пострадал обективните елементи на състава на непозволено увреждане са налице. От субективна страна, за да е осъществен деликт, се изисква деянието да е извършено виновно. А в случая, както бе посочено по-горе, при причиняването на лекото телесно увреждане на П. И. подсъдимият е действал по непредпазливост във формата на небрежност. Затова и на този пострадал се дължи обезщетение, като предвид особения характер на накърнените с деянието блага репарирането на причинените вреди правилно е било извършено в присъждането на парична сума. Съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД съдът следва да определи обезщетението за неимуществени вреди по справедливост. Без съмнение и на пострадалия П. И. са били причинени болки, страдания и отрицателни психически изживявания и емоции вследствие на полученото от него леко телесно увреждане на здравето, довело до определен физически и психически дискомфорт. Вследствие деянието на подсъдимия битието и съзнанието и на този пострадал определено са били белязани от преживяното от него физическо неразположение и психическия шок. С оглед на това на основание чл. 45 във вр. чл. 52 ЗЗД правилно и законосъобразно подсъдимият е осъден да заплати на гражданския ищец П. И. обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди в размер на 2 000 лв. ведно със законната лихва върху така присъдената сума считано от датата на увреждането до окончателното й изплащане.
По тези съображения проверяваната присъда в гражданската й част се явява правилна и законосъобразна, поради което в тази й част следва да бъде потвърдена.
С оглед изхода на делото и пред настоящата инстанция правилен и обоснован се явява изводът на първоинстанционния съд за възлагане на сторените по делото разноски в тежест на подсъдимия. В съответствие с взетото решение по предявените граждански изходи правилно първостепенният съд е възложил на подсъдимия и заплащането на държавна такса върху присъдените обезщетения по тези искове.
С присъдата си първоинстанционният съд не се е разпоредил какво да стане с иззетите по делото веществени доказателства, като този пропуск не би могъл да бъде отстранен от въззивната инстанция, поради което след влизане на присъдата в сила това следва да бъде сторено по реда на чл. 306 от НПК.
Предвид изложеното и след извършената на основание чл. 314 от НПК служебна проверка на правилността на проверяваната присъда, при която не се констатираха основания за нейната отмяна и постановяване на нова присъда, респективно за нейната отмяна и връщане на делото за ново разглеждане, САС намери, че същата следва да бъде изменена в посочения по-горе смисъл.
По тези съображения и на основание чл. 334 т.3 и т.6 във вр. чл. 337 ал.1 т.2 и чл. 338 от НПК СОФИЙСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД

ИЗМЕНЯВА присъда № 35 от 08.02.2019 г. на СГС-НО-16 състав, постановена по НОХД № 5541/2018 г. по описа на същия съд, като:
- ПРЕКВАЛИФИЦИРА престъпната дейност на подсъдимия Й. А. И. от престъпление по чл. 131, ал. 2, пр. 4, т. 1, вр. чл. 131, ал. 1, т. 4, пр. 3 и т. 12, пр. 1, вр. чл. 128, ал. 2, пр. 2, алт. 1 от НК в престъпления по чл. 133 пр.1 от НК и по чл. 325 ал.1 от НК, като го ОПРАВДАВА по обвинението за причиняване на лека телесна повреда на пострадалия П. Г. И..
- На основание чл. 133 пр.1 във вр. чл. 58а ал.1 и чл. 54 от НК НАЛАГА на подсъдимия Й. А. И. наказание ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА за срок от ОСЕМ МЕСЕЦА.
- На основание чл. 325 ал.1 във вр. с чл. 54 и чл. 58а ал.1 от НК НАЛАГА на подсъдимия Й. А. И. наказание ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА за срок от ОСЕМ МЕСЕЦА и ОБЩЕСТВЕНО ПОРИЦАНИЕ чрез обявяване на осъждането за това престъпление в печата - в два национални всекидневника.
- На основание чл. 23 ал.1 от НК НАЛАГА на подсъдимия Й. А. И. най-тежкото от така определените му наказания - ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА за срок от ОСЕМ МЕСЕЦА, като определя първоначален „ОБЩ” режим на изтърпяване на това наказание.
- На основание чл. 23 ал.2 от НК ПРИСЪЕДИНЯВА към така наложеното най-тежко наказание лишаване от свобода за срок от ОСЕМ МЕСЕЦА наказанието ОБЩЕСТВЕНО ПОРИЦАНИЕ чрез обявяване на осъждането за престъплението по чл. 325 ал.1 от НК в печата - в два национални всекидневника.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата част.
Решението подлежи на обжалване и протестиране пред ВКС на РБ в 15-дневен срок от датата на уведомяване на страните за изготвянето му.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.