СОФИЙСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 2 състав, в открито съдебно заседание на седемнадесети юли през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

при секретаря Д. Аначкова, като разгледа докладваното от съдията Д. в. гр. дело № 2649 описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение № 6883 от 05.11.2018 г., постановено по гр. дело № 3696/2017 г. на Софийски Градски съд, 19 състав, са отхвърлени предявените от Б. М. Б. срещу К. П. Н. искове с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 26 000 лв. като обезщетение за неимуществените вреди, претърпени в резултат на изявления от 23.03.2017 г. в предаването „***“, излъчено по „***“. Със същото решение са отхвърлени и насрещните искове, предявени от К. П. Н. срещу Б. М. Б. при същата правна квалификация, за заплащане на сумата от общо 30 100 лв., от които 25 100 лв. като обезщетение за неимуществените вреди, претърпени в резултат на изявление от 09.03.2017 г. в предаването „***“, излъчено по „***“, сумата от 2 500 лв. - обезщетение за неимуществените вреди, причинени от изявление, направено на 24.03.2017 г. в предаването „***“ на „***“ и сумата от 2 500 лв. - обезщетение за неимуществените вреди за изявление от 21.01.2017 г. в [населено място].
Недоволни от така постановеното решение са останали и двете страни, които в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК го обжалват с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, на съществени процесуални правила и необоснованост.
Ищецът Б. М. Б. обжалва решението в частта, в която предявените от него искове са отхвърлени. Във въззивната жалба на първо място се поддържа, че съдът не е изложил мотиви, от които да е видно каква е възприетата от него фактическа обстановка, нито е обсъдил навадените доводи и възражения относно спорните правопораждащи факти. Като акцентират на резултата от позорящите изказвания, които са уронили честта и достойнството на ищеца, засегнали са авторитета му и са го обидили и омерзили, процесуалните представители адв. М. и адв. П. намират за неправилен изводът на съда за липса на противоправно поведение от страна на ответницата Н., което е възприето като мнение, респ. оценка, а не твърдение за факт. В тази връзка е аргументирана и тезата, че свободата на изказване на мнение не е безгранична, а се простира дотам, откъдето започва уронването на достойнството на личността, тъй като никой няма право свободно да хули, клевети и опозорява другиго.
Ответницата по главния иск и ищца по насрещния К. П. Н. обжалва решението в частта, в която предявените от нея срещу Б. Б. искове с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за присъждане на обезщетения за причинените й неимуществени вреди са отхвърлени, като излага, че неправилно съдът е приел, че изказванията обективно не са позорящи. Сочи, че освен неверни, изказаните твърдения са обективно злепоставящи и пряко насочени към дискредитирането й, поради което намира, че по отношение на тях всички предпоставки за ангажирането на деликтната му отговорност са налице. От пълномощника й адв. Ч. са развити и съображения, че в конкретния случай поведението на Б. не може да бъде оправдано по аргументи, черпени от свободата на словото и по-широките граници на търпимост, когато се касае до публични личности, тъй като границите на допустимото поведение са напуснати – свободата на мнение не включва право на клевета.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта му - само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. При така очертаните правомощия, като взе предвид събраните доказателства, доводите и възраженията на страните, съдът намери от фактическа и правна страна следното:
Обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски градски съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебна проверка на обжалваното решение, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуването и упражняването на правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя крайните изводи, към които, в отговор на повдигнатите с въззивните жалби възражения и доводи, следва да бъде добавено следното:
Предявени са обективно съединени главен и несрещни осъдителни искове с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД и с предмет – присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени на всеки от двамата партийни лидери от публични изказвания, направени от опонента им, през време на предизборната кампания през 2017 г.
От фактическа страна по делото не е спорно, а и при съвкупна преценка на събраните доказателства, в това число и от заключението на приетата пред първоинстанционния съд техническа експертиза, както и от показанията на разпитаните свидетели се установява, че в свое изявление на 23.03.2017 г. в предаването „***“, излъчено по „***“, ответницата Н. е изрекла думите: „Това нещо се случи в Х., където Е. Й. е водач. Извиках Е. на сцената и казах - ето го лицето на смелостта и демокрацията, която се осмели да каже на Б. Б. „Ти си крадец“. И той я наказа. Пусна СМС да бъде уволнен И. Г..“, както и: „Крадецът вика: Д. крадеца! Децата и внуците са при него. Л. П. е внучка на партизанин. Ц. Ц. е партиен секретар. Този човек си е хвърлил работата в МВР, за да стане член на Б.. Аз не съм била член на Б.. Тези, които са били тогава там, обвиняват тези, които не сме били“.
От своя страна, първоначалният ищец Б. на 09.03.2017 г. в свое изявление в предаването „***“, излъчено по „Б.“, е казал по адрес на Н., че е „върл активист на С.“, в изявление от 24.03.2017 г. в предаването „***“, излъчено по „***“ - че е „бъдещ диктатор“, а в изявление от 21.01.2017 г. в [населено място] използвал израза „Г. лъжа“.
Според показанията на св. З. и Н., както и тези на св. Б. и Р., така изречените думи са засегнали адресатите си неблагоприятно в личен план, като всеки от двамата ищци – и Б., и Н., се е почувствали обидени не само и не толкова лично, колкото като лидери на партията, която ръководят и представляват.
Фактическият състав, пораждащ деликтната отговорност при непозволено увреждане в хипотезата на чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, включва кумулативното наличие на следните предпоставки: извършено деяние (действие или бездействие), противоправност, вреда, причинна връзка между деянието и вредата, както и вина, която съгласно чл. 45, ал. 2 от ЗЗД се предполага до доказване на противното.
В настоящия случай спорен е въпросът за наличието, съответно – отсъствието на белега противоправност. Същият е изводим от съпоставката между основните права – на защита срещу незаконна намеса в личния живот, установено в чл. 32, ал. 1, изр.2 от Конституцията, и правото на мнение, защитено с чл. 39, ал. 1 от Конституцията ни (при корективите на ал.2), преценени през призмата на баланса между чл. 8 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ), прокламиращо правото на зачитане на личния живот, и това на чл.10 от Конвенцията, посветен на свободата на изразяване на мнение. Тъй като посочените права и свободи не се намират помежду си в йерархична зависимост, основният критерий, по който може да бъде направен извод за границата на допустимото поведение, с което се упражнява правото на мнение, с тази на неоправданата намеса в личния живот, е разграничението, дали съответното изказване може да се окачестви като твърдение за факти или представлява оценъчно съждение.
В случая, извадени от цялостното съдържание на дадените интервюта и изказвания, изявленията и на двете страни, сами по себе си, могат да бъдат окачествени като обидни, респ. да имат като резултат причиняването на неимуществени вреди като описаните в първоначалната и насрещната искови молби, за постигането на който ефект е спомогнало особено и преекспонирането им от журналисти и други политици, които са използвали цитатите в смисъл, различен от първоначално вложения. В контекста на всяко отделно изказване като цяло, обаче, се налага изводът, че при всяко от тях се касае до оценъчно съждение, а не до твърдение за факт. В тази връзка съдът съобрази, че от значение е не самият цитиран израз на всеки от двамата ответници, но и времето, мястото и обстановката, в които са били направени изказванията. В условията на предизборна кампания, предопределяща управлението на държавата за продължителен период от време (по правило от четири години), при отклонен публичен дебат между двамата политически лидери, противоборството между двете партии и сблъсъкът между двамата политически опоненти, които ги представляват и олицетворяват, са осъществени от трибуните, предоставени от медиите, и тези, организирани от самите партии пред собствените си симпатизанти. Първото от изказванията на Н. в предаването на 23.03.2017 г. от студиото на „***“, в което се цитира друг партиен функционер, който бил казал, че Б. Б. е „лъжец“, е в обяснение на нейна предходна реплика, че „демокрацията ни е отнела много“ (също извадена от контекста) и касае нейна предизборна прокламация в интернет, целяща да внуши, че ако избирателите предпочетат партията й на парламентарните избори, тя ще управлява по-добре от партията, явяваща се неин основен противник. От друга страна, изказването на Б., съдържащо думите „госпожа лъжа“, е в обяснение на отправен към управляващата партия упрек, че строежът на пътищата е бил по-скъп у нас, отколкото в съседни страни, и представлява задочен отговор на теза, лансирана от противната партия и не е насочена лично към нейния лидер. И двете изказвания опитват да внушат, че противниковата партия не може или няма да изпълни предизборните си обещания, за да се манипулира по този начин какъв би бил правилният избор и не съдържат твърдение, че Б., съответно – Н., са казали неистина или са затаили истина по какъвто и да е било повод. Изказването на Н. „Крадецът вика: Д. крадеца!“ с последващите разсъждения за принадлежността на членове на партията-опонент в Б., както и това на Б., че самата Н. е била член на С. в началото на деветдесетте години на миналия век, представляват хиперболизиране при охарактеризирането на политическия противник като политическа сила, като партия, заявила готовност да управлява, при разсъжденията на всеки един от двамата, защо това би било „погрешно“. Показателно за това е, че цялостния смисъл на изказването на Н. касае политическата платформа и бъдещи приоритети в управлението, а в това на Б., освен това, ясно е заявено, че борбата е между политическите партии и между идеите, които те отстояват: „Аз врагове в политиката нямам. Имам опоненти. И битката не е между мен и госпожа Н., а между Б. и ГЕРБ, между лявото и дясното. Битка между идеологиите на двете партии.“. Отново като оценъчно съждение при изразяването на мнение, а не като твърдение за факт, следва да бъде възприета и употребата на думата „бъдещ диктатор“, изречена не толкова, за да охарактеризира К. Н., колкото да събуди опасения за политиката, която партията й би водила, ако евентуално спечели изборите (впрочем, тази реплика напълно съответства на изречената от самата Н. по отношение на Б., че е отнел свободата на българите, т.е. направил е нещо типично за диктатурата като форма на управление). Изложеното позволява да се обобщи, че всяко едно от процесните изказвания съставлява по естеството си мнение, съдържащо оценъчно съждение, поради което при извършването на деянието липсва белега противоправност, макар и в резултат на тях всеки от ищците да е изпитал негативни емоции. Същественото в случая е, че изказванията не са били насочени срещу личността на засегналия се от тях, а срещу политическата партия, която той олицетворява, води и представлява, респ. срещу политиката и идеите, които тази партия прокарва и отстоява в обществото. Засегнато, следователно е не лицето Б. М. Б., съответно – К. П. Н., а политикът Б. Б., представляващ ПП „***“ и политикът К. Н., представляваща ПП „***“. Според трайно утвърдената практика на Европейския съд по правата на човека, публичните личности, каквито безспорно са политиците, следва да търпят в по-широки граници допустима критика. Тъй като сами са допринесли за известността на думите и делата си, те трябва да понесат и по-висока степен на критика, дори преувеличение и провокации (вж. Решението от 23.05.1991 г. Prager and Oberschlik срещу А., цитираното от първоинстанционния съд Решение от 08.07.1986 г. L. срещу А., Решението от 23.04.1992 г. по делото Castells, Решението от 23.09.1994 г. по делото J. и мн. др.). В цитираните решения се посочва, че свободата да се отстояват мнения трудно може да се отграничи от свободата на мисълта. Когато изказаното съставлява становище, което съдържа преценка, а не твърдение за факт, става дума за свобода на мнение и следователно липсва непозволено увреждане. В тези случаи, изискването да бъде доказана истинността на изявленията, е неизпълнимо. Това е така, защото съществуването на фактите може да бъде доказано, докато верността на мнението, което съдържа преценка – не. В същия смисъл е и националната съдебна практика, израз на която е напр. постановеното по реда на чл. 290 от ГПК Решение № 85 от 23.03.2012 г. по гр. д. № 1486/2011 г. на ВКС, IV г.о., в което е посочено, че на проверка за истинност подлежат фактическите твърдения, които могат да ангажират отговорността на автора им, когато са неверни и позорят адресата. Оценките /мненията/ не подлежат на проверка за вярност, но могат да ангажират отговорността на автора им, ако представляват обида. Следователно, отговорност може да бъде търсена за злоупотреба със свободата на словото чрез отправяне на неоснователни лични обидни нападки. Такива в настоящия случай липсват.
От друга страна, дори да се допусне, че с разменените процесни реплики страните, макар и изразявайки своето мнение, са обидили лично политическия си опонент, следва да се приеме, че доколкото свободата на словото включва и правото на отговор или опровержение, то когато обиденият е отвърнал с обида, правното положение на делинквентите следва да бъде едно и също (еднакво). Този принцип на т.нар. реторсия, установен изрично в наказателното ни право, следва да намери съответно приложение и при прилагане на гражданско-правните последици на непозволеното увреждане, с оглед на това, че деликтът е вид противоправно деяние и форма на правонарушението като обща категория. По изложените съображения, исковете и на двете страни следва да бъдат отхвърлени изцяло, като неоснователни. Поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По частната жалба на първоначалния ищец Б. срещу определение № 29631 от 20.12.2018 г., с което е отказано да бъде изменено на основание чл. 248 от ГПК решението в частта за разноските, съдът съобрази, че в правилно приложение на процесуалния закон съдът е изследвал обстоятелството, направени ли са и доказани ли са направени разноски по защитата на всяка от страните по предявените срещу нея искове. Съгласно чл. 78, ал. 3 от ГПК, ответникът има право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част на иска. На посоченото основание първоинстанционният съд е присъдил разноските, направени от ответницата Н., в размер на 1680 лв., за чието извършване са представени доказателства и списък по реда на чл. 80 от ГПК. За разноските, които ответникът Б. е направил за защитата си по насрещните искове, доказателства не са ангажирани. Поради това и в приложение на т.1 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК, щом не е доказал направени разноски за защита по насрещните искове, такива разноски не следва да му бъдат присъждани. Ето защо, жалбата срещу така обжалваното определение следва да бъде оставена без уважение.
Неоснователна се явява и жалбата срещу допълнителното решение, постановено на 19.03.2019 г. по реда на чл. 250 от ГПК, с което първостепенният съд е отказал да допълни диспозитива на решението си в частта, относно направеното искане за присъждане на законната лихва. Настоящият състав споделя становището, че искането за присъждане на законната лихва не представлява отделен и самостоятелен иск, а законна последица от уважаването на такъв за главното вземане. Поради това, когато исковете биват отхвърлени, какъвто е и настоящия случай, съдът не дължи произнасяне по последиците, които биха настъпили, ако искът бе уважен.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК всяка от страните има право на разноските, които е направила по защитата си срещу жалбата, подадена от насрещната страна. Ответницата по първоначалните искове Н. не претендира разноски пред въззивната инстанция, поради което такива не следва да й бъдат присъждани. Ответникът по насрещните искове Б. е направил разноски в размер на 1433 лв. и своевременно е поискал присъждането им, с оглед на което същите следва да бъдат възложени в тежест на ищцата Н. до посочения размер.
Водим от горното, съдът


Р Е Ш И :


ПОТВЪРЖДАВА решение № 6883 от 05.11.2018 г. и допъл-нителното решение от 19.03.2019 г., постановени по гр. дело № 3696/2017 г. на Софийски Градски съд, 19 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на Б. М. Б. срещу определението от 20.12.2018 г. по гр. д. № 3696/2017 г. на СГС, I-19 състав, с което е оставена без уважение молбата му за изменение на решението в частта за разноските.
ОСЪЖДА К. П. Н., с ЕГН-[ЕГН], със съдебен адрес: [населено място], [улица], вх. *, ет. *, чрез адв. Ч. и адв. Д., да заплати на Б. М. Б., с ЕГН-[ЕГН], със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.*, ап.*, чрез адв. М. и адв. Т., на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата 1433 лв., представляваща направени съдебни разноски пред въззивната съдебна инстанция.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.