СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, Търговско отделение, единадесети състав, в открито съдебно заседание на дванадесети ноември, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
с участието на секретаря Ива А. разгледа докладваното от съдията Т.. т.д. № 584 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение №19/08.05.2014 г. по търг. д. №6028/2012 г., Софийски градски съд, TO, VI -3 състав е осъдил ТБ [фирма], ЕИК[ЕИК], София, [улица] да заплати на [фирма] , Е., [населено място] ****, [община], област В. сумата 2 324 649.52 щ.д. главница по договор за депозит от 20.05.2009г. с IBAN [банкова сметка], ведно със законната лихва считано от 10.09.2012г. до окончателното й изплащане, сумата 154 763.67лв. възнаградителната лихва по договора за депозит за времето от 02.06.2009г. до 26.02.2010г. ведно със законната лихва считано от 10.09.2012г., до окончателното й изплащане, сумата от 645 538.70 щ.д. мораторна лихва върху дължимите по депозита суми, сумата от 1 438 468.42 евро обезщетение за реално причинени вреди от неизпълнение на задължение по договор за депозит от 20.05.2009г., ведно със законната лихва считано от 10.09.2012г. до окончателното й изплащане, както и направените по делото разноски в размер на 715 219 лв., като е отхвърлил исковете до пълните предявени размери от 2 461 394.96 щ.д.и 159 168.44 щ.д. като недоказани.
С Определение от 04.12.2014 г. по търг. д. №6028/2012 г., Софийски градски съд, TO, VI -3 състав е изменил решението от 08.05.2014г. в частта за разноските като се счита, че [фирма] е осъдена да заплати на [фирма] направени разноски в размер на 686 324.15лв., а „Месокомбинат В. АД следва да заплати на [фирма] разноски в размер на 4 427.84лв. Определението е обжалвано от [фирма] с доводи за неправилност, като постановено в противоречие с чл.78 от ГПК, и молба същото да бъде отменено.
Решение №1935 от 27.11.2015 г. по търг. д. №6028/2012 г., Софийски градски съд, TO, VI -3 състав е осъдил П. Т. М., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] вх.*, ет.*, ап.* да заплати на ТБ [фирма], [населено място], район „Т.", [улица] сумата 50 000 евро обезщетение за причинени на банката вреди, предмет на иска, предявен от [фирма] срещу [фирма], както и разноски по делото в размер на 3 911.66лв. Постановеното решение по обратния иск на ТБ [фирма] срещу П. Т. М. не е обжалвано и е влязло в сила, поради което и не е част от предмета на въззивното производство.
Срещу Решение №19/08.05.2014 г. е подадена въззивна жалба от [фирма] – София чрез пълномощниците адв. Т. Г., адв. Т. Т. и адв. Г. Н. А., срещу частите, с които предявените искове са уважени, както и в частта на постановеното неправилно определение на СГС в заседанието на 27.01.2014 г., с което е допуснато увеличение на исковите претенции на ищеца в нарушение на преклузивния срок за изменение на исковете в производството по търговски спорове, предвиден в императивната норма на чл. 372. ал.2 ГПК.
Въззивната страна моли съда да обезсили решението в обжалваните части като процесуално недопустимо; да отмени решението в обжалваните части като неправилно, постановено в противоречие с материалния закон, при съществени процесуални нарушения, необоснованост и при погрешно установяване на релевантните за спора факти, довели до неправилни правни изводи на съда. Моли също така, след обезсилването производството по недопустимите части на предявените искове да бъде прекратено, а след отмяната му като неправилно да бъде постановено ново решение по съществото на спора, с което предявените от [фирма] искове да бъдат отхвърлени изцяло като неоснователни и недоказани. Моли да бъдат присъдени заплатените в производството разноски, включително и за въззивната инстанция.
Процесуално недопустимо било обжалваното решение в частите, с които съдът се произнесъл и уважил предявените искове за присъждане на мораторна лихва и за присъждане на обезщетение за вреди, като е допуснал увеличението им след изтичането на преклузивния срок по чл. 372, ал.2 ГПК, като по този начин е допуснал съществено нарушение на императивни процесуални правила и задължителната практика на ВКС по прилагането им.
Процесуално недопустимо било решението в частта, с която съдът се произнесъл по обща искова претенция за присъждане на възнаградителна лихва в посочен в диспозитива размер, поради нарушение на диспозитивното начало - чл. 6, ал.2 ГПК.
От исковата молба било видно, че общата предявена сума на този иск била разпределена от ищеца конкретно по периоди на забава, различни размери главници и различни претендирани суми на възнаградителни лихви за различните периоди. Като се е произнесъл в решението си с общ диспозитив по предявената и конкретизирана от ищеца претенция съдът постановил решението си в отклонение на заявения от ищеца предмет па делото, поради което решението в тази част следвало да се обезсили като недопустимо.
Обжалваното решение било процесуално недопустимо и поради обстоятелството, че съдържало произнасяне по претенции, които не били приети за разглеждане. Претенция на ищеца за присъждане на законна лихва върху сумата от 1 438 468,42 евро, считано от 10.09.2012 г., до окончателното й изплащане, в производството нямало предявена, поради което решението в тази част също следвало да се обезсили като недопустимо и постановено свръх петитум.
Процесът бил проведен въпреки наличие на предпоставките за спирането му на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК във връзка с направено възражение за разглеждане на дело с преюдициален характер в СГС и въпреки доказани престъпни обстоятелства по чл.229, ал.1, т.5 ГПК.
Първоинстанционният съд допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Допуснато е нарушение на императивното правило на чл. 375, ал.1 и чл. 146 от ГПК относно задължителното съдържание на доклада по делото. Доклад по делото въобще нямало.
Поради погрешна интерпретация на фактите съдът достигнал до абсолютно погрешния извод, че въззивникът не оспорвал „наличието на облигационни отношения между страните и обстоятелството, че сумата от 2 119 000 щ.д. е постъпила по банкова сметка, както и други обстоятелства от исковата молба.
В нарушение на съдоироизводствените правила съставът на съда, отхвърлил изцяло дори и своевременно заявени доказателствени искания от значение за установяване на относими факти по делото. Това довело до неизяснена фактическа обстановка по делото, необоснованост на обжалваното решение, неправилни фактически и правни изводи.
Решението било постановено при нарушаване на правото на защита на въззивника, на правото му на справедлив и безпристрастен процес и на принципа на равенство между страните (чл. 9 ГПК). Съдът постановил решението си при грубо противоречие с норми-принципи - на законност - чл. 5, на състезателност - чл. 8, ал.3, на установяване на истината - чл. 10 ГПК.
Решението било постановено при съществено нарушение на правилото за
съвкупна преценка на доказателствения материал - чл. 12 от ГПК. Съставът на
съда нарушил процесуалните си задължения да формира вътрешното си
убеждение въз основа на обсъждане в мотивите на решението на доказателствата
за всички правнорелевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и
кои намира за недоказани.
Липсвали каквито и да е било доказателства за приетите за установени
от съда факти по отношение на втория обективно съединен иск. Въпреки цялостното оспорване на писмените доказателства по този иск, въпреки откритото производство по оспорване и въпреки липсата на пълно и главно доказване от ищеца, включително и на факта на получаване на сумите по неустойката от възложителя по договорите, в нарушение на чл. 154, ал.1 ГПК, съдът уважил иска изцяло, включително и за допуснатото незаконосъобразно увеличение.
Липсват каквито и да е било мотиви в обжалваното решение по обсъждане на относими по делото доказателства.
Съдът основал решението си на негодни и своевременно оспорени доказателствени средства, които не са представени в оригинал от ищеца и за които изрично е поискано изключване от доказателствения материал.
Съдът не обсъдил в решението си своевременно заявени от въззивника материално-правни възражения.
В нарушение на чл. 78, ал.1 и ал.З ГПК, съдът присъдил целия размер на
поискани разноски от страна на ищеца, въпреки частичното отхвърляне на предявените
от него искове, като същевременно въобще не се бил произнесъл по претенцията на въззивника за присъждане на разноски. Присъденото възнаграждение за процесуално представителство било прекомерно, а съдът по никакъв начин не мотивирал решението си в тази му част, въпреки своевременно заявеното възражение за прекомерност.
Като постановил решението си при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и задължителната практика на ВКС по прилагането им, съставът на СГС допуснал погрешно и невярно установяване на релевантните за спора факти, в противоречие с доказателствения материал, довели до неправилни правни изводи на съда в обжалваните части на решението, което налагало отмянаната му.
Обжалваното съдебно решение било неправилно и поради противоречие с материалния закон.
„Договор за депозит от 20.05.2009 г.", с твърдените в исковата молба реквизити - депозитна сума, номер на сметка, лихвен процент, не съществувал, не бил завеждан в деловодството на банката, не бил осчетоводяван и не бил изпълняван.
От приетите заключения на ССЕ било видно, че на 02.06.2009 т.. за разлика от твърденията на ищеца, по такъв договор, по такава сметка, не били постъпили средствата в размер на 2 319 927 U. поради което същият не бил влязъл в сила, поради несбъдване на изрично предвиденото в него условие - чл. 8 от него. По делото, както и в банката, липсвал договор по депозитна сметка от 02.06.2009 г. с I. (стр.14, т. 2.5. от заключението па ССЕ), поради което не била налице предвидената в закона писмена форма - чл. 426, ал.2 ТЗ (отм.), но действащ през процесния период.
Според същото заключение на ССчЕ, депозитната сметка с IBAN [банкова сметка], обратно на твърденията на дружеството - ищец и обратно на възприетото от съда (стр. 5 от мотивите), не била закрита на 20.05.2009 г., а била закрита на 31.12.2009 г. - т.2.6. па стр. 13 от заключението на ССЕ. По тази сметка включително били извършвани банкови операции след 20.05.2009 г., а реквизитите на представения от ищеца договор за депозит от 28.01.2009 г. и параметрите на обслужваната сметка също не съвпадали.
Като приел въпреки събраните доказателства, включително и в противоречие с установеното в приетото заключение на ССЕ, че в процесния документ, озаглавен договор за депозит, въпреки записаното в него и обвързващо ищцовото дружество съдържание, част от което било индивидуализирането на конкретно посочената сметка в чл. 1 от него (IBAN [банкова сметка]) и конкретно посочената в чл. 1, от него сума (2 319 927,00 U.), при която договорът влиза в сила - чл. 8 от него, че била налице „техническа грешка", съдът е постановил решението си в противоречие с: чл. 421, чл. 422, чл. 426 Т31, чл. 20 а ЗЗД във връзка с чл. 288 ТЗ. Невъзможно било на 20.05.2009 г. страните по договора с посочена сметка IBAN [банкова сметка] да знаят за номера на друга сметка с друг I., която ще се открие две седмици по-късно. В този смисъл, изводите на съда за „валидност и обвързващо действие за страните" на договора за депозит от 20.05.2009 г. с I., а не изрично посочения в договора IBAN [банкова сметка], противоречали на материалния закон.
Решението било постановено в противоречие с чл. 301 ТЗ и трайната задължителна практика по прилагането му на ВКС. Цитираните на стр. 7 от мотивите на решението съдебни актове на ВКС били абсолютно неприложими към конкретния случай поради базисното правно и фактическо различие. Документът, озаглавен договор за депозит от 20.05.2009 г. за сметка с IBAN [банкова сметка]. не бил подписан от представляващите банката по закон лица. Съгласно задължителната практика на ВКС по чл. 301 ТЗ, релевантно за приложението на чл. 301 ТЗ е моментът на узнаването.
В случая, не били налице каквито и да е било доказателства, че въззивникът бил узнал за договора за депозит от 20.05.2009 г. с претендираните от ищеца номер на сметка и параметри, а напротив - от заключенията на ССЕ се установявало, че такъв договор не е бил изпълняван въобще. Ищецът следвало да докаже узнаването, поради което изводите на съда за прилагане на чл. 301 ТЗ в случая при липса на узнаване от въззиника и при наличие на реален договор, са изцяло в противоречие с материалния закон и необосновани.
Договорът бил сключен без наличие на съгласие от банката, поради което бил нищожен поради липса на съгласие на основание чл. 26, ал.2 от ЗЗД. Действията на подписалия го не обвързвали банката, съгласно чл. 42 от ЗЗД. Обратният извод на съда в мотивите бил в противоречие с материалния закон.
Решението било постановено в противоречие с чл. 57, ал.1 ЗКИ във връзка с чл. 26, ал.1 ЗЗД. Договорът не бил одобрен от Управителния съвет на банката, при нарушение на чл. 57 ЗКИ и чл. 50 от действащите към процесния период Вътрешни правила на ТБ [фирма] за откриване на сметки и безкасово плащане. Липсвало каквото и да е сходство между предмета на правно регулиране на цитирания от съда на стр. 7 от мотивите Закон за гарантиране на влоговете в банките и ЗКИ, поради което направената аналогия с него била правно несъстоятелна (явно възпроизведена в решението направо от твърденията на ищеца в допълнителната искова молба -стр. 11 от нея).
Решението противоречало на чл. 38 и чл. 40 ЗЗД и задължителната практика на ВКС по прилагането им.
В противоречие с чл. 82 ЗЗД, чл. 26, ал.1 във връзка с чл. 92 ЗЗД, чл. 83 ЗЗД, чл. 305 ТЗ било решението в частта на уважения изцяло иск за присъждане на обезщетение за вреди, вследствие на неизпълнение на Договор за депозит от 20.05.2009 г. Не били разгледани своевременно заявените правопогасяващи възражения на въззивника по този иск. Липсвали каквито и да било доказателства за наличието на твърдените от ищеца факти по този иск, освен едностранно съставени от ищеца документи за благоприятни за него факти без доказателствено значение, както и доказателства за действително причинени вреди на ищцовото дружество.
По делото не били събрани доказателства, за твърденията на [фирма], че Е. М. е посетила на 04.02.2010 г. клон Централен на [фирма], за да преведе сумата от 960 000 щ.д. от депозитната по разплащателната сметка на дружество и от страна на банката и е отказано изпълнение на операцията. Е. М. не се явила, за да отговори на допуснатите с определение от 04.04.2013 г., на основание чл. 176 от ГПК въпроси, касаещи изясняване обстоятелствата, относно твърдяното от нея посещение в банката, клон Централен на 04.02.2010 г. и по този начин възпрепятствала доказването им.
По отношение на иска, с правно основание чл.82 от ЗЗД липсвали доказателства, установяващи претърпени от ищеца вреди, както и не били събрани доказателства, че действително е платена неустойка, по договора от 11.02.2010 г. за доставка на оборудване, сключен между [фирма] и „Ей Ти Ес Х.“ С.А., Гърция /участвало в процедура по сливане с дружество „Метрополис“ С.А., преименувано на „Е.“С.А./. Въпреки липсата на събрани в тази насока доказателства, съда е оставил без уважение искането на банката. И неправилно, при липса на доказателства за реално плащане на неустойка, банката била осъдена да заплати на ищцовото дружество, сумата от 1 438 468.42 евро, представляваща обезщетение за реално причинени вреди от неизпълнение на задължение по договор за депозит от 20.05.2009 г.
Не били събрани и доказателства за заверяване на сметката на „Е.“С.А. по договора от 11.02.2010 г., така както изисквала разпоредбата на чл.305 от ТЗ. По този начин съдът нарушил правната норма на чл.305 от ТЗ и на чл.82 от ЗЗД.
Решението било постановено в противоречие с чл. 111, б. „б" и б. „в" ЗЗД. Съдът въобще не бил разгледал надлежно заявеното възражение за погасяване на претендираните искови суми по давност.
Решението било неправилно и в частта на присъдените възнаградителни и мораторни лихви. Липсвали доказателства за размера им. Вещото лице по основното заключение на ССЕ изрично било посочило, че „не се ангажира с потвърждаване на размера им към определените в поставената задача дати". Поради факта, че съдът отхвърлил частично исковите претенции на ищеца, оставало напълно неясно как съдът, без специални знания, направил изчислението на претендираните лихви - възнаградителна и законна, за да ги присъди в размера съгласно диспозитива на решението.
Решението било постановено в противоречие с чл.37 от ЗЗД, тъй като съдът приел, че за договор, чиято форма за действителност е писмена, можел да бъде сключван от фактически пълномощник и без надлежно писмено пълномощно.
Напълно несъстоятелни били разсъжденията на съда относно приложимостта на чл.83 от ЗЗД. За доказване на обстоятелства за съпричиняване на вредата били приети в първото заседание писмени доказателства, които обаче решаващият състав въобще не счел за необходимо да обсъди.
За разлика от становището на съда, законът допускал възражения с деликтно основание към претенция на договорно основание и даже заплашвал с преклузия на правото да бъдат направени онзи, който е пропуснал да го стори с отговора. Достатъчно било да се съобрази правилото на чл.229, ал. 1, т.4 от П IK или на чл.300 от ГПК.
Ангажиране на отговорността за неустойка, чийто източник бил договор, сключен след сключване на договора за банков депозит, бил акт на въвеждане на обективна отговорност на банката по правила, за които нормата на чл.82 от ЗЗД не се прилага. Банката не би могла да предвиди вреди от неизпълнение на подобен договор, а и при сключването му влогодателят би следвало да се е уверил, че има разполагаемост с налични средства за неговото изпълнение - действие на елементарна грижа на добър търговец. Поради отсъствието на изискуемата предвидимост за последващо сключен договор и неговото неизпълнение от страна на банката, тя не можела да носи имуществена отговорност за заплащане на обезщетение или неустойки на лицето, което е сключило подобен договор.
Решението било необосновано. Противоречиви и логически необосновани били мотивите на СГС.
С депозирания отговор, [фирма], Е., чрез адвокат В. Д. моли въззивната инстанция да потвърди обжалваното решение.
Относно твърденията на въззивника за недопустимост на решението, по увеличения размер на исковете счита, че разпоредбата на чл. 372, ал. 2, изр. 2 във връзка с чл. 214 от ГПК следвало да бъде тълкувана корективно, в смисъл на необхващане на хипотезата на чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. 1 от ГПК (увеличение само на размера на иска, когато искът е бил предявен като частичен и това било изрично отбелязано в исковата молба) от правилото на чл. 372, ал. 2, изр. 2 от ГПК, като се налагала необходимостта от корективното му тълкуване. Приемането на противното било в противоречие с принципите на процесуална икономия и процесуална бързина.
Не била налице и недопустимост на Решението в частта относно претендираната възнаградителна лихва по т. 2 от петитума на исковата молба, респективно противоречие с чл. 6, ал. 2 от ГПК, защото произнасянето било изцяло в рамките на заявеното от ищеца основание и петитум.
В протоколно определение от 27.01.2014 г. било казано изрично, че се уважавала молбата на ищеца, а в нея се съдържало искане за увеличението на иска относно претендираната законна лихва.
В частта за присъждане на законна лихва върху главницата от 1 438 468,42 евро за периода от 10.09.2012 г. до 27.01.2014 г. за горницата над 50 000 евро било налице произнасяне свръхпетитум.
Не отговаряло на истината твърдението на въззивника, че липсвал доклад
по делото.
Обстоятелството, че въззивникът не бил доволен от Решението, по
никакъв начин не означавало, че са нарушени всички принципи на гражданския
процес (практически въззивникът не твърдял нарушение единствено на чл. 13 от
ГПК).
Относно твърденията във въззивната жалба за допуснато противоречие с материалния закон, въззиваемият излага следните доводи.
Заключението на ССчЕ било неоспорено и прието от страните, но се базирало на данни, предоставени от самия ответник. Съответни обстоятелства от това заключение, съдът можел и да не приеме за истинни, при тяхно противоречие с останалите доказателства по делото (чл. 202 от ГПК). Именно такива данни били твърденията във въззивната жалба, че сметка IBAN [банкова сметка] е закрита един единствен път - на 31.12.2009 г., а сметка IBAN [банкова сметка] е открита на 02.06.2009 г. От представена по делото вносна бележка от 28.05.2009 г. било видно, че ищецът бил внесъл по сметка IBAN [банкова сметка] сумата от 3 840 евро, което означавало, че сметка IBAN [банкова сметка] не била открита на 02.06.2009 г., тъй като, използвайки терминологията на въззивника, би било обективно невъзможно ищецът да внесе суми по нея 7 дена преди да бъде открита, но внасянето на суми е факт.
В Доклад на екип от инспектори от Управление „Б. надзор" на
БНБ по повод на сметка IBAN [банкова сметка] било посочено: „...същата е закрита на 30.01.2009 г. Същата отново е открита на 28.05.2009 г. като по нея постъпват средства в размер на 5 хил. щ.д. и е закрита на 02.06.2009 г. " Този доклад бил представен по делото в заверено от СГП копие, което съгласно константната практика на ВКС било достатъчно и замествало оригинала, с оглед на което всички оплаквания на въззивника за недопустимост на позоваването на първата инстанция на това доказателство били неоснователни.
С оглед на изложеното, правилен бил изводът на първата инстанция за допусната техническа грешка в Договор за депозит от 20.05.2009 г., като сметката следвало да се чете с IBAN [банкова сметка]. Следва също така да бъде посочено, че СГС приел за приложим лихвен процент, посоченият в заключението на ССчЕ - 5% годишна лихва, като в същото заключение категорично било посочено, че сметката е кредитирана на 02.06.2009 г. със сумата от 2 324 639,52 щатски долара.
При тези безспорно установени по делото обстоятелства – наличие на
договор между страните, размер на възнаградителна лихва, кредитиране на
сметката с претендираната сума и липса на каквото и да било доказателство, че
ищецът бил получил обратно сумата, изцяло били неоснователни възраженията във
въззивната жалба.
Ясно било, че ответникът не желаел да върне неправомерно отклонените средства на ищеца, но дори и теоретично да се приемело, че Договор за депозит от 20.05.2009 г. е нищожен (на каквото и да било основание), то съобразно правилото на чл. 34 от ЗЗД, ответникът отново би бил длъжен да върне на ищеца претендираната сума, при положение, че било безспорно от наличните по делото доказателства, че претендираната сума (главница) била вложена в банката от ищеца и ищецът никога не бил давал нареждане до банката за каквото и да било разпореждане с тази сума.
Относно приложението на правилото на чл. 301 от ТЗ, възиваемата страна посочва практика на ВКС по приложението му и изтъква, че в конкретния случай, Договора за депозит бил сключен на 20.05.2009 г. и видно от наличните по делото доказателства (включително представените от ответника множество сигнали до различни правоохранителни органи с твърдения за извършени престъпления от негови служители), след тази дата били извършени множество разпореждания със сумите по сметката (без нареждане, знание и съгласие от страна на ищеца), описани били в доклада на Главния контрольор на банката от 18.09.2009 г., в доклада на БНБ и т.н., но до момента на подаване на отговор на исковата молба банката не се била противопоставила изрично, с оглед на което приложението на чл. 301 от ТЗ било безспорно. Банката не се била противопоставила дори и след като била получила първата покана и впоследствие нотариална покана от ищеца, а за пръв път се противопоставя чак с отговора на исковата молба.
Волята на законодателя, отразена в ЗКИ и Закона за гарантиране на влоговете в банките, давала основание за категоричен извод, че Договор за депозит от 20.05.2009 г. не бил нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради противоречие с разпоредбата на чл. 57 от ЗКИ. Всякакви приети от банката вътрешни правила за лихвени проценти и т.н. били изцяло неотносими към действителността на договора за депозит.
Във връзка с възраженията на въззивника, че П. М. бил представител и на ищеца, за което било необходимо нотариално заверено пълномощно, ответникът нито представил такова, нито пък каквото и да било друго пряко или косвено доказателство, което да подкрепя неоснователното му твърдение за упълномощаване от страна на ищеца на лицето П. М..
За да била налице хипотезата на чл. 40 от ЗЗД пък следвало да бъде доказано наличието на споразумение между представляващия и третото лице, както и субективния елемент в същите две лица - намерение за увреждане на представляваното лице. Нито едно от тези две условия не било доказано, а съгласно константната съдебна практика липсата на пълно и главно доказване в тази насока водела до оставяне без уважение на възражение по чл. 40 от ЗЗД.
Неоснователно било възражението за нищожност на договорната клауза за неустойка по чл. 13 от Договор за доставка на оборудване от 11.02.2010 г. (0.2% от общата цена на оборудването за всеки ден забава).
Изцяло неоснователно било и възражението за липса на действително причинени вреди. Вредите се изразявали в платената от ищеца неустойка към доставчика и били доказани при условията на пълно и главно доказване.
Възраженията на ответника за изтекла погасителна давност по чл. 111, б. „б" и б. „в" от ЗЗД били изцяло неоснователни, защото не били достатъчно конкретизирани, а и тъй като най-ранната датата на падеж, на което и да е от предявените вземания бил 27.02.2010 г., а исковата молба била подадена в СГС на 10.09.2012 г., с оглед на което било очевидно, че нямало как да са изтекли 3 години.
Противно на твърденията на въззивника, СГС приел за доказан размер на главницата от 2 324 639,52 щатски долара и въз основа на нея изчислил и претендираната възнаградителна и мораторна лихви. Предвид общодостъпните изчислителни програми (включително в Интернет), счита, че не били необходими специалния знания на съда за изчисляването на размер на дължими лихви, още повече, че в конкретния случай се съдържали такива изчисления в заключението на ССчЕ.
Възражение във връзка с правилото на чл. 37 от ЗЗД се правело за пръв път във въззивната жалба, с оглед на което изобщо не следвало да бъде разглеждано по същество, поради преклудиране.
Възражението на ответника по чл. 83 от ЗЗД не било никакво възражение за съпричиняване на вредите от страна на ищеца - кредитор, а поредна перифраза на абсурдната конструкция на ответника, че ищецът в престъпен сговор със служители на ответника сам „си е откраднал" средствата от собствените банкови сметки.
Следва да се посочи очевидното, че грижата на добрия търговец, не можела да има за предмет проверка на правомерните очаквания на страната, че другата страна по договора ще изпълни задълженията си по него. Тезата на въззивника в конкретния случай предполагала проверката на наличността по банковите сметки да се извърши, въпреки че влогодателят нямал каквато и да била разумна причина да смята, че наличността по сметките била недостатъчна за извършване на плащането към третото лице. В конкретния случай, ищецът нямал разумна причина да смята, че в банковите му сметки наличността е по-малка от 2 119 000 щатски долара - сумата, която на 26.01.2009 г. е наредил от сметка в [фирма] по сметка при ТБ [фирма].
Твърдението на въззивника, че СГС в конкретния случай бил приравнил отговорността по чл. 82 от ЗЗД на обективна отговорност, също било невярно. Съобразно вписания предмет на дейност на ищеца, при полагане на грижата на добрия търговец, би могло банката обосновано да предвиди, че ищецът можел да предприеме сделки във връзка с доставки на оборудване и/или суровини за дейността, а заплащането на обезщетение за вреди (респективно неустойки) при неизпълнение на задълженията на ищеца е законова последица, която банката няма как да не можела да предвиди.
Съгласно доктрината и практиката необосноваността предполагала неправилни фактически констатации на съда, но не поради допуснати процесуални нарушения, а поради допуснати от съда грешки при формиране на вътрешното убеждение в насоките, които били нормирани от закона (прилагане правилата на логическото мислене, на опитните правила, на каузалните връзки между явленията, на данните на науката). Не било посочено нито едно оплакване, което да попада в някое от изброените. Твърдяло се и вътрешно противоречие в самите мотиви на СГС, което обаче не се посочвало конкретно, най-вероятно поради обстоятелството, че такова противоречие всъщност липсвало.
Софийски апелативен съд, намира, че въззивната жалба като подадена в законоустановения срок и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, е процесуално допустима. След като разгледа и обсъди доводите и възраженията на страните, по които е образувано настоящото производство, съобрази данните по делото и приложимите законови разпоредби, както и с оглед неприети в настоящата инстанция нови доказателства, които да обуславят променени фактически констатации, споделя установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка.
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на [фирма], с която са предявени обективно съединени искове за сумата 2 461 394.96 щ.д. главница по договор за депозит от 20.05.2009г. ведно със законната лихва за забава, сумата 159 168.44 лв. възнаградителната лихва по договора за депозит и сумата от 50 000 евро- част от обезщетение за реално причинени вреди от неизпълнение на задължение по договор за депозит от 20.05.2009г. в размер 1 438 468.42 евро.
По делото е представен договор за депозит от 20.05.2009 г. със страни [фирма] и [фирма], по силата на който депозантът (вложителят) [фирма] влага на депозит в банката сумата от 2 319 927.00 щ.д. по сметка с банков код I., IBAN [банкова сметка] (чл.1 от договора за депозит). Съгласно чл.2 от договора банката се задължава да заплаща годишна лихва върху вложената сума 9,00% при база 365/365. Съгласно т.8 от договора за депозит от 20.05.2009 г., договорът влиза в сила след постъпване на парите по сметката, която сметка съгласно договора за депозит от 20.05.2009 г. е IBAN [банкова сметка].
Договорът от 20.05.2009 г. е подписан за депозант от Е. М. и за банката от П. М., пълномощник на банката. Договорът е действителен и поражда съответните права и задължения за страните по него. Неоснователен е доводът на въззивника за недействителността му, поради липса на представителна власт на подписалия го главен счетоводител на банката П. М.. Приложение следва да намери нормата на чл.301 от ТЗ, тъй като по делото не са събрани доказателства за противопоставянето на банката в законово определения срок, достигнало до съконтрахента и, след узнаването.
От събраните по делото доказателства е установено, че по договор за депозит от 20.05.2009 г. с IBAN [банкова сметка] не е постъпвала посочената в този договор сума, нито към датата на сключване на договора за депозит – 20.05.2009 г., нито към 02.06.2009 г. Правно ирелевантно е за спора, сключването на други договори за депозит и постъпването на средства по други открити от ищеца депозитни сметки. Наличието на не една сметка в различни валути открити от ищцовата страна в тази банка, и установената динамика на движенията на суми между сметките само в тази банка, превалутирането им, са допълнителен аргумент за несъстоятелността на тезата, че номерът на сметката (IBAN-а) по процесния договор от 20.05.2009 г. бил грешен и следва да бъде приет за верен произволно посочен друг номер на сметка в тази банка. Ако тази теза бъде приета за правдоподобна, то би се открила възможност за подобни претенции за всяка една сума, която е постъпвала в банката.
От приетата съдебно-счетоводната експертиза на вещото лице А. се установява, че реквизитите на договора за депозит от 20.05.2009 г., на който се основават исковите претенции на [фирма] не съвпадат с условията за откриване и поддържане на сметка с IBAN [банкова сметка]. В договора тази сметка е посочена като сметка за заверка, за да може договора да влезе в сила (чл.8 от договора). ССЕ е установила, че липсва и съвпадение с параметрите на откритата на 02.06.2009 г. сметка с IBAN [банкова сметка]. Липсва идентичност на сумата, която е следвало да бъде преведена по сметка с IBAN [банкова сметка] и сумата по сметка с IBAN [банкова сметка]. Липсва идентичност и на договорения лихвен процент. В Договора от 20.05.2009 г. е записан лихвен процент 9%, а сумата по сметка с IBAN [банкова сметка] се е олихвявала с лихвен процент 5%. Установено е по делото, че по договор за депозит от 20.05.2009 г. със сметка с IBAN [банкова сметка] не е постъпвала визираната в договора сума. По делото е установено, че няма и сключен договор за депозит от 20.05.2009 г. със сметка с IBAN [банкова сметка]. Изготвената по делото ССЕ е установила, че всички договори за депозит са от счетоводната система на банката. Не може да има грешка в изписването на IBAN на договорите за депозит. Не може да се приеме становището на първоинстанционния съд, че при сключването на договора за депозит е допусната техническа грешка.
Обсъжданият договорът за депозит по съдържанието си отговаря на предвиденото в чл.421 и следв. от Търговския закон уреждащ същността на договора за паричен влог. Съгласно законовата уредба при паричен влог банката дължи паричната сума на влогодателя в същата валута и размер, както и уговорената лихва. Според нормата на чл.422, ал.1 от ТЗ при паричен влог банката издава на влогодателя документ за всички вноски и плащания по влога, а съгласно ал.2 от нея при различия между данните по партидата на банката и издадения на влогодателя от нея документ се предполага до доказване на противното, че данните по издадения документ са верни. Договорът за влог е реален и основен елемент от фактическия състав е реалното предоставяне на паричните средства за пазене от влогоприемателя. За да възникне задължение задължение на [фирма] да върне депозираната сума, то същата следва да е била предоставена на влог, при банката по конкретна банкова сметка. В хода на съдебното производство не е установено, че претендираната сума е била вложена на основание договор за депозит от 20.05.2009 г., по сметка с IBAN: [банкова сметка].
В предвид изложеното исковата претенция за заплащане на 2 461 394.96 щ.д. главница по договор за депозит от 20.05.2009г. е неоснователна.
С оглед на обстоятелството, че не е внесена сума, визирана в договора за депозит от 20.05.2009г. по сметка с IBAN [банкова сметка], то следва извод, че главницата по предявения иск не се дължи, а поради липса на лихвоносното задлъжение, не се дължи и претендираната възнаградителна лихва, в размер на 154 763.67 лв. за периода от 02.06.2009 г. до 26.02.2010 г. Не се дължи и мораторна лихва върху дължимите по депозита суми в размер на 645 538.70 щ.д.
По отношение на вторият обективно кумулативно съединен иск за присъждане на обезщетение за вреди, първоинстанционното решение е неправилно. По делото е установено, че не съществува сключен договор за депозит от 20.05.2009 г. с IBAN [банкова сметка], поради което не може да се приеме, че банката не е изпълнила задължението си по цитирания договор за депозит. След като се прие, че не е налице неизпълнение на Договор за депозит от 20.05.2009 г., а искък за обезщетение за претърпени вреди е обусловен, именно от неизпълнение този договор, то става безпредметно обсъждането на останалите предпоставки за уважаването му.
Налага се извод, че втория обективно съединен иск за обезщетение за реално причинени вреди от неизпълнение на задължение по договор за депозит от 20.05.2009г. в размер 1 438 468.42 евро е неоснователен.
Поради несъвпадането изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде отменено, както и постановеното определение, с което е изменено решението в частта за разноските.
При изхода на спора в предвид формулираните искания на въззивника и на основание чл.78, ал.3 ГПК следва да му бъдат присъдени направените по делото разноски пред първоинстанционната и въззивната инстанции разноски.
В хода на първоинстанционното и въззивното производства са формулирани искания за присъждане на разноски. В открито съдебно заседание, проведено на 12.11.2018 г. е представен списък за сторените разноски, в размер на 293 393.31 лв., от които заплатена държавна такса за депозирана въззивна жалба- 144 723.51 лв., заплатена държавна такса за депозираната частна жалба-15 лв., заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 148 629.60 лв. и държавна такса за незаверени преписи- 25.20 лв.
Воден от горното, Софийски апелативен съд


ОТМЕНЯ решение на Софийски градски съд, ТО, VI-3 състав, №19 от 08.05.2014 г. и Определение от 04.12.2014 г. постановени по т.д.№6028/2012 г., вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените от [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [община], Област В. срещу [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] искове в размер на 2 324 649.52 щатски долара, главница по договор за депозит от 20.05.2009 г. с IBAN B., ведно със законната лихва, считано от 10.09.2012 г. до окончателното й изплащане, сума от 154 763.67 лв. възнаградителна лихва по договора за депозит за времето от 02.06.2009г. до 26.02.2010 г., ведно със законната лихва, считано от 10.09.2012 г. до окончателното й изплащане, сумата от 645 538.70 щ.д. мораторна лихва върху дължимите по депозита суми, сумата 1 438 468. 42 евро обезщетение за реално причинени вреди от неизпълнение на задължения по договор за депозит от 20.05.2009 г., ведно със законната лихва, считано от 10.09.2012 г. до окончателното й изплащане, както и направените по делото разноски в размер на 715 219 лв.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 ГПК [фирма] ЕИК[ЕИК] да заплати на [фирма] ЕИК[ЕИК], сумата от 293 393.31 лв.
Решението в необжалваните му части е влязло в сила.
Решението е постановено при участието на П. Т. М., ЕГН [ЕГН], като трето лице – помагач на страната на ответника [фирма] ЕИК[ЕИК].
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал.1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.