СОФИЙСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, Наказателно отделение, II състав в открито съдебно заседание на трийсет и първи май през две хиляди и осемнайсета година в състав:

при участието на секретаря И. МИЛКОВА и прокурора БЛИЗНАКОВА, след като разгледа докладваното от съдия И. ВНОХД № 180/18 г. въз основа на закона и доказателствата по делото намери за установено следното:

Производството е по реда на глава ХХІ НПК.
Образувано е по въззивни жалби на процесуалните представители на подсъдимия и на частния обвинител и граждански ищец срещу присъда № 219 от 16.09.2016 г. на Софийски градски съд, Наказателно отделение, 25 първоинстанционен състав, с която подсъдимият Б. Й. Б. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 124, ал. 1, предл. I, вр. чл. 128, ал. 2 НК – за това, че на 06.08.2013 г., около 23.45 ч., в [населено място],[жк], [улица], пред казино „М.“ причинил по непредпазливост смъртта на П. А. А. вследствие на умишлено нанесена тежка телесна повреда чрез директен удар с юмрук със значителна сила в областта на дясната очна ябълка и орбитата, причинил тежка лицева травма, представляваща тежка закрита черепно-мозъчна травма и изразяваща се в счупване на горната стена на орбитата с пролабс на меките тъкани през фрактурата, кръвоизлив над твърдата мозъчна обвивка (епидурален хематом) на горната стена на дясната орбита, оток и кръвонасядане на меките тъкани на дясното око и меките тъкани на дясната скула, довела до постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота, като смъртта е настъпила от получената черепно-мозъчна травма, причинена вследствие изваждането от равновесие на тялото на пострадалия и падането с последвалия удар на главата му върху терена. При условията на чл. 54 НК подсъдимият е осъден на лишаване от свобода за срок от четири години, което да изтърпи при общ режим в затворническо общежитие от открит тип. От наказанието е приспаднато времето на задържането на подсъдимия, считано от 07.08.2013 г. до 15.08.2013 г. С присъдата подсъдимият е осъден да заплати на гражданската ищца В. Б. А. сумата от 100 000 лева, ведно със законната лихва, представляваща обезщетение за причинени й неимуществени вреди. В останалата част – до сумата от 300 000 лева – гражданският иск е отхвърлен като неоснователен. Подсъдимият е осъден да заплати деловодните разноски по делото, както и сторените такива от гражданската ищца.
С въззивната жалба на адвокат С. М., в качеството му на повереник на частния обвинител и граждански ищец В. А., присъдата се обжалва в наказателната й част досежно размера на санкцията. Обжалва се и в гражданската й част относно отхвърлената гражданска претенция. Поддържа се довод за явна несправедливост на наложеното наказание. По виждане на частното обвинение в случая имало само едно смекчаващо обстоятелство – чистото съдебно минало на подсъдимия, което не оправдавало санкционирането му с определеното от СГС наказание в размер, близък до минималния. Повереникът изтъква, че убийството се отличавало с особена жестокост и упоритост при довършването му, а подсъдимият, не само че не се признавал за виновен и не се покайвал за стореното, а се опитвал да изгради защитната си теза, подкрепена от лъжесвидетели. Като несправедливо ниско се определя и присъденото обезщетение. Претенциите, отправени към настоящата инстанция, са да измени присъдата като увеличи наказанието, определяйки го в размер над средния, и да уважи гражданския иск в пълния му предявен размер от 300 000 лева.
С въззивната жалба, депозирана от адвокат М. М. – защитник на подсъдимия Б., са наведени всички основания за твърдяната неправилност на присъдата. В подробно, допълващо жалбата изложение са развити съображения в подкрепа. Поддържа се, че съдебният акт е постановен при неправилно приложение на материалния закон, тъй като събраните доказателства не установявали по изисквания от закона несъмнен и безспорен начин осъществяването на деянието от страна на подсъдимия. В тази връзка се твърди, че първостепенният съд интерпретирал погрешно доказателствените материали и в резултат не установил правилно фактологията. Обсъждайки различните доказателствени източници, защитникът заключава, че те не установяват подсъдимият да е нанесъл удар с юмрук в очницата на пострадалия, довел до падането на последния върху терена и настъпването на фаталната травма. Отправеното искане е за отмяна на присъдата и постановяване на нова, оправдателна такава. В случай че въззивният съд не уважи това искане, защитникът отправя претенция за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, тъй като при разглеждането му били допуснати съществени процесуални нарушения, ограничаващи правото на защита на подсъдимия, които не могат да бъдат отстранени от въззивния съд. За такива се сочат неспазването на реда на задаване на въпросите в проведеното на 28.10.2014 г. съдебно заседание, както и непреодолими противоречия в мотивите към присъдата, касаещи механизма на деянието (на едно място съдът приел, че след нанасянето на удара пострадалият направил две крачки назад, след което паднал, а на друго – че паднал веднага след като бил ударен). И накрая, в условията на алтернативност, защитникът претендира и явна несправедливост на наложеното наказание. Счита, че същото е следвало да бъде определено по реда на чл. 55 НК, а изпълнението му - отложено по реда на чл. 66 НК.
По жалбите е било образувано ВНОХД № 275/17 г. по описа на САС, НО, III състав, приключило с решение № 313 от 04.07.2017 г., с което присъдата на първата инстанция е била изменена в санкционната й част като наказанието е било намалено на три години лишаване от свобода, а изпълнението му е било отложено по реда на чл. 66, ал. 1 НК с изпитателен срок от пет години.
С решение № 6 от 06.02.2018 г. по н.д. № 1185 по описа за 2017 г. на ВКС, НК, III НО съдебният акт на САС е отменен изцяло и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав, на основание чл. 354, ал. 3, т. 1 НПК, от стадия на съдебното заседание. За частично основателна е приета касационната жалба на частния обвинител. ВКС е намерил, че наказанието от три години лишаване от свобода е определено правилно и доводът на частния обвинител за обратното е неоснователен, но, че приложението на чл. 66 НК не съответства на целите на генералната превенция и в този смисъл наказанието е явно несправедливо. Останалата част от касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец, в това число и досежно гражданския иск, е приета за неоснователна. Касационната жалба на подсъдимия е възприета изцяло за неоснователна.
С въззивните жалби не се твърдят неизяснени обстоятелства, налагащи събирането на доказателства в тази инстанция, и не се отправят доказателствени искания.
При осъществената пълна проверка, с акта си по чл. 327 НПК въззивният съдебен състав е приел, че за правилното изясняване на обстоятелствата по делото не се налага събирането на доказателства.
В първото открито съдебно заседание пред настоящия съдебен състав защитникът на подсъдимия направи доказателствени искания, оставени, с изключение на две, без уважение. Съдът уважи искането за предявяване на веществените доказателства, както и за изискване на справка от СДВР – О. и изпращане на целия снимков материал, изготвен от експерта Е. Г., участвал при освидетелстването на Б. Й. Б.. По служебна преценка на съда бе извършен и оглед на съдържанието на приложените като веществените доказателства два броя компактдиска, съдържащи файлове със записи от охранителни видеокамери за наблюдение. По искане на защитата бяха приети като писмени доказателства и документи, относими към личността на подсъдимия.
В хода на съдебните прения прокурорът от С. пледира за цялостно потвърждаване на присъдата, изразявайки убеждението си, че тя е правилна, а претендираните от останалите страни основания за нейното изменение или за отмяната й са неоснователни. В подкрепа на тезата си държавният обвинител привежда като аргументи доводи за доказаност на обвинението, за правилно приложение на закона, за липса на нарушения на разпоредбите на чл. 13 и чл. 14 НПК и за справедливост на наложеното наказание. Представителят на прокуратурата оспорва становището на защитника за недоказаност на обвинението. Като се основава на показанията на свидетеля Д. и на заключенията на съдебномедицинските експертизи, установяващи, че причината за падането на пострадалия и настъпилата смърт са с травматичен характер, прокурорът заключава, че няма как да се възприеме тезата на защитата за самопричиняване на фаталното увреждане.
Повереникът на частния обвинител и граждански ищец В. А. – адвокат М., също изразява виждане за доказаност на обвинението. Определя показанията на свидетеля Д. като ясни и категорични и подкрепени от експертните заключения. Повереникът фокусира вниманието си главно върху наказанието. Застъпва позиция, че същото би следвало да се определи в размер над средния и да бъде изтърпяно ефективно, тъй като не са налице основанията на чл. 66 НК. Отбелязва, че, според него, единственото смекчаващо обстоятелство било чистото съдебно минало на подсъдимия. Коментира в негативен план поведението на подсъдимия по време на процеса, посочвайки, че нито признал вината си, нито изпитвал разкаяние и като цяло се опитвал да избегне всякаква отговорност. Счита, че ако наказанието бъде отложено, то това ще даде ясен сигнал за безнаказаност у всички, престъпили закона.
Изразявайки личната си позиция, частният обвинител и граждански ищец А. заявява, че поддържа становището на своя адвокат. Добавя, че нейната „присъда“ е ясна – детето й го няма, но очаква наистина справедлива присъда от съда, за да може по-малко майки да бъдат на нейното място.
Защитникът на подсъдимия – адвокат М., пледира на първо място за постановяване на оправдателна присъда. Той намира за недоказан главният факт по делото, а именно: че подсъдимият е нанесъл на пострадалия удар в лицето. Счита, че в хода на проведеното въззивно съдебно следствие са били установени нови, неизяснени досега факти. По-конкретно – че от прегледа на записите и на веществените доказателства се установявало, че показанията на свидетеля Д. не могат да бъдат ползвани с доверие, включително и относно твърдението му, че видял подсъдимия да нанася фаталния удар на пострадалия. В тази връзка защитникът поддържа, че показанията на свидетеля Д. са противоречиви, а първостепенният съд не е обърнал внимание на тези противоречия. Отделно от това, показанията на свидетеля се оборвали и от други обективно установени данни. Според адвокат М., записите от охранителните камери разкривали, че свидетелят Д. обективно не е могъл да възприеме случилото се, защото той самият е бил в силно осветена част, а е наблюдавал събития в по-тъмна част и е имало множество паркирани автомобили, които са препятствали зрителните му възприятия. На следващо място се подчертава, че в досъдебното производство свидетелят не е разпознал подсъдимия като извършител на деянието, за което разказвал, както и че е дал описание, че деецът бил от ромски произход и облечен с черна тениска с къс ръкав, като тези твърдения, са опровергани категорично. Установено е, че подсъдимият и придружаващите го не са от ромски произход, а от приобщените като веществени доказателства дрехи и от записите – че е бил с бял потник. Като счита за изяснена от записите на камерите конфигурацията, в която са се намирали пострадалият, подсъдимият, свидетелите К. и К., адвокат М. заключава, че подсъдимият е бил най-отдалечен от пострадалия и е невъзможно той да е нанесъл удара. Интерпретирайки заключенията на изготвените по делото съдебномедицински експертизи и данните от освидетелстването на подсъдимия, защитникът счита за изключено падането на пострадалия да е било причинено от удар. По две причини – защото, според разясненията на експертите от петорната експертиза, тилната травма не би се получила при директно падане на тялото върху терена, в случай, че то е било резултат от силен удар, а и защото по ръцете на подсъдимия не са установени охлузвания, каквито би следвало да има, в случай, че той е нанесъл подобен „мощен“ удар. Във връзка с последното адвокат М. критикува подхода на първостепенния съд да използва неустановен факт във вреда на подсъдимия, приемайки, че липсата на отразени охлузвания по ръцете на подсъдимия не означавала, че той в действителност нямал такива, доколкото не се изключвал пропуск на експерта, извършил освидетелстването, да ги отрази. В обобщение, защитникът счита, че въззивният съд следва да приеме за установени нови фактически положения и да изведе различни правни изводи като приеме, че обвинението е недоказано.
На следващо място адвокат М. пледира, в условията на алтернативност, за намаляване на наказанието и за приложението на чл. 66 НК. Изтъква, че деянието е от преди близо пет години, а в този период от време целите и на генералната, и на специалната превенция са практически изпълнени; че личността на подсъдимия се разкрива в изключително положителна светлина заради стриктното му процесуално поведение, в това число – наложеното самоограничение във футболната му кариера да не участва в клубове извън територията на страната, заради трудовата му и социална ангажираност и липсата на каквито и да било противоправни прояви. В заключение, като подчертава, че процесът е оказал сериозно влияние върху личностното и професионалното развитие на подзащитния му, адвокат М. определя като наложително приложението на чл. 66 НК.
В реплика към защитната реч адвокат М. изразява несъгласие с развитите от колегата му доводи за недоказаност на обвинението. Счита, че първоинстанционният съд е обсъдил внимателно всички поставени въпроси и им е дал убедителен отговор. Повереникът обръща внимание на установеното от видеозаписите обстоятелство, че свидетелят К. се е подпрял върху автомобил, което следва да се съпостави със заявеното от свидетеля Д. по време на досъдебното производство, че различава извършителя като другия участник в инцидента, а не като този, който се бил подхлъзнал и подпрял върху автомобила. Повереникът възразява и срещу интерпретацията на заключенията на медицинските експертизи и подчертава, че никъде в тях не е било прието, а и не се установява от доказателствата по делото, пострадалият да е паднал „като талпа“. Напротив – еднопосочно се установявало, че пострадалият направил няколко крачки назад и тогава паднал. Позицията на частното обвинение е, че показанията на свидетелите К. и К. не могат да бъдат определени като надеждни, не само заради връзката им с подсъдимия, но и защото те се опровергават от записите от видеокамерите в частта, в която твърдят, че единствено пострадалият нанасял удари. Без да отрича, че свидетелят Д. е определил като черен цвета на дрехата, адвокат М. отбелязва, че свидетелят я е определил като потник, а не като тениска, както и че това е единственото противоречие, което не компрометира показанията му. Повереникът репликира и по искането на защитата за прилагане на чл. 66 НК като изразява категоричното си виждане, че посткриминалното поведение на подсъдимия, касаещо личния му и професионален живот, няма никакво отношение към характеристичните данни, които съдът следва да съобрази при индивидуализацията на санкцията.
Подсъдимият се възползва от правото си да даде обяснения пред въззивния съд. В тях той отрича да е нанесъл удар на пострадалия. Твърди, че последният вървял назад, спънал се и паднал, при което ударил главата си ръба на шахтата.
Изразявайки личното си отношение към обвинението, подсъдимият се присъединява към казаното от своя защитник. Заявява, че много съжалява за случилото се, но той с нищо не бил допринесъл за смъртта на момчето. Споделя, че случката променила изцяло живота му и футболната му кариера. Моли за оправдателна присъда.
В предоставената му последна дума подсъдимият отново пледира да бъде оправдан, тъй като не бил допринесъл с нищо за смъртта на починалия. Повтаря, че съжалява, както и че заради делото отказал възможни трансфери във футболните клубове в Турция и Русия, а и му се наложило да намери друга работа, която да е източник на доходи за него.

След като прецени изложените в жалбите доводи, становищата на страните и провери изцяло правилността на обжалвания съдебен акт, Софийският апелативен съд (САС) прие следното:

Относно предметния обхват на въззивния контрол

Изясняването на пределите на въззивната проверка е с приоритетно значение в разглеждания случай. Не само заради изричното поставяне на въпроса от страна на защитника на подсъдимия, но и защото съдът е длъжен да очертае ясно границите на въззивния контрол в аспекта на отменителното решение на ВКС. В тази връзка е важно да се отбележи, че касационната проверка, инициирана по жалби на защитата и частното обвинение, е приключила, обобщено, с констатациите, че:
- и при предното въззивно разглеждане на делото, и в хода на първоинстанционното производство не са били допуснати претендираните от защитата съществени процесуални нарушения;
- не е бил нарушен материалният закон, защото правилно установените факти са били субсумирани вярно под съответстващата им правна квалификация и наказанието е било отмерено в предвидените в закона предели;
- индивидуализираното от въззивния съд наказание било в съответствие с принципа на справедливостта, като не следвало нито да бъде намалявано, нито да бъде увеличавано, поради което жалбите и на двете страни са отхвърлени като неоснователни в тези им части, но разрешението за прилагането на чл. 66, ал. 1 НК представлявало израз на явна несправедливост, с оглед на което жалбата на частния обвинител е приета за основателна в този й пункт.

Въззивното решение е отменено изцяло на основание чл. 354, ал. 3, т. 1 НПК, като е прието единствено наличието на касационното основание, уредено в чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК – явна несправедливост на наложеното наказание.
Съдържанието на касационното отменително решение поставя следните три въпроса: само по наказанието ли следва да се произнесе настоящият въззивен състав; в случай че не установи нова фактическа обстановка, обвързан ли е с правните изводи в касационното решение, в това число и с онези, отговарящи на направените от страните възражения за допуснати съществени процесуални нарушения; следва ли да се приемат за задължителни указанията на ВКС във връзка с приложението на института на чл. 66 НК. Те ще бъдат разгледани в сочената последователност.

1. Относно въпросите, които следва разгледа въззивният съд, комуто е възложено ново разглеждане на делото въз основа на отменително касационно решение, с което е констатирана единствено явна несправедливост на наложеното наказание

В практиката на ВКС има решения, в които въззивният съдебен акт се отменя частично – само относно наказанието – и делото се връща за ново разглеждане само в отменената част (решение № 404/28.09.2010 г. по н.д. 358/2010 г. на ВКС, НК, II НО; решение № 384/25.11.2014 г. по н.д. № 937/14 г. на ВКС, НК, II НО; решение № 234/04.06.2012 г. по н.д. № 619/12 г. на ВКС, НК, II НО; решение № 488/18.11.2013 г. по н.д. № 1612/13 г. на ВКС, НК, I НО и др.). В преобладаващата съдебна практика обаче, както е и в процесния случай, въззивният съдебен акт се отменя изцяло, въпреки приетото, че само явната несправедливост на наказанието е основанието за отмяна решението. Извън съмнение е, че при частична отмяна и връщане на делото за ново разглеждане само в отменената част, въззивният съд има правомощия да се произнесе единствено досежно последната. Отделен е въпросът, че в подобна хипотеза би следвало да се „комбинират“ диспозитивите на отделните съдебни актове, постановени от различни състави на въззивния съд, за да се формира „окончателният“ диспозитив, съдържащ резултата от проверката на първоинстанционната присъда. За целите на настоящото изложение неговото изследване обаче не се налага, доколкото предмет на обсъждане не е (не)правилността на някой от сочените два подхода - на частична и на пълна отмяна, - а как би следвало да процедира въззивният съд при новото разглеждане на делото в настоящия случай. Съдебният състав отчете принципното положение, че решението следва да се тълкува в неговата цялост като единство между мотиви и диспозитив. От друга страна обаче съобрази, че с диспозитива на решението на ВКС актът на предния въззивен съдебен състав е отменен изцяло. А щом е така, това означава, че при новото разглеждане на делото следва да бъдат обсъдени всички въпроси, касаещи правилността на първоинстанционната присъда, в съответствие с ревизионното начало. Настоящият съдебен състав споделя това виждане, отчитайки, че НПК не урежда (за разлика от гражданския процес) т.нар. „ограничен“ въззивен контрол. Затова и приема за основателен доводът на защитника, изтъкнат още преди началото на съдебното следствие, че при новото въззивно разглеждане на делото съдът не е обвързан от фактическите и правните констатации, приети в отмененото решение и определени като правилни от ВКС. Съдът не е ограничен и в суверенната си преценка как да оцени събраните доказателства, а също и дали и какви доказателства да събира, за да реши правилно делото. Като инстанция по фактите съдът е длъжен да посочи кои приема за установени и защо, разглеждайки обвинението по същество. В смисъла на изложеното се налага извод, че този съдебен състав дължи пълна проверка на първоинстанционната присъда в съответствие с предвиденото в разпоредбата на чл. 314 НПК, чиито предели не могат да се считат за ограничени от мотивите на отменителното решение на ВКС и да бъдат сведени единствено до произнасяне по приложението на чл. 66 НК.

2. Относно подлежащите на самостоятелна преценка въпроси и наличието или не на обвързваща сила на правните изводи в отменителното касационно решение, в случай че при новото разглеждане на делото не се установи нова фактическа обстановка, различна от онази, която е била предмет на оценка в касационното производство

Изследването на тази проблематика стои едновременно във връзка с предната и с тази за задължителните указания, дадени с отменителното касационно решение. Процесуалният закон очертава ясно кои са задължителните указания на касационната инстанция – разпоредбата на чл. 355 НПК предвижда, че те са за стадия, от който трябва да започне новото разглеждане на делото; прилагането на закона, освен в случаите, в които се установят други фактически положения; отстраняването на допуснатите съществени процесуални нарушения. За обсъждането им в настоящия контекст е от значение да се посочи, че не са дадени указания по прилагането на закона, нито пък такива за отстраняване на съществени процесуални нарушения, защото е прието, че тези касационни основания не са налице. Затова и се поставя въпросът, ако настоящият съдебен състав приеме за установени фактическите рамки, които са били предмет на касационната проверка, следва ли, позовавайки се на решението на ВКС, да приеме и същата правна квалификация с аргумент, че то има обвързващ характер поради това, че е влязло в сила и е задължително (каквото виждане се застъпва в част от практиката). Другият значим въпрос е, може ли при новото въззивно разглеждане на делото съдът да даде различен отговор на наведените възражения за допуснати съществени процесуални нарушения, по които се е произнесла касационната инстанция.
Съдебната практика е противоречива и в това отношение, а съдът анализира предимно нея, доколкото в българската доктрина тази материя не е разработена. Според едното становище, застъпвано в касационната практика, в случай че не се установи нова фактическа обстановка, то правните изводи в отменителното касационно решение са задължителни за всички, в това число и за съдебния състав, извършващ последваща касационна проверка (решение № 446/08.11.2012 г. по н.д. № 1428/12 г. на ВКС, НК, I НО; решение № 254 от 19.07.2010 г. на ВКС по н.д. № 169/10 г., НК, I НО; решение № 450 от 14.01.2015 г. по н.д. № 1328/15 г. на ВКС, НК, I НО; решение № 573 от 07.01.2009 г. по н.д. № 584/08 г., на ВКС, НК, I НО; решение № 297 от 11.07.2013 г. по н.д. № 848/13 г., НК, I НО; решение № 434 от 01.10.2010 г. по н.д. № 463/10 г. на ВКС, НК, III НО; решение № 328 от 10.10.2008 г. по н.д. № 335/2008 г. на ВКС, НК, III НО и др.) Пак според него се приема, че всички обсъдени процесуални възражения не могат да бъдат пререшавани – нито от въззивния съд при новото разглеждане на делото, нито от следващ касационен състав. Среща се и теза за „процесуална недопустимост“ на наведените със следваща касационна жалба възражения, аргументирана с факта, че вече им е бил даден отговор при предходно касационно разглеждане на делото и той не може да бъде ревизиран – решение № 533 от 03.09.2012 г. по н.д. № 2708/2011 г. на ВКС, НК, I НО. Цитираните решения се отнасят до случаи, в които делото е върнато за ново разглеждане или заради нарушения на материалния закон, или заради допуснати съществени процесуални нарушения, но в тях е застъпено и по-общото принципно разбиране, че въпроси, получили отговор при предходна касационна проверка не могат да получат различен такъв при новото разглеждане на делото, в това число и в касационното производство, освен ако не са установени нови факти, относими към прилагането на материалния закон или не са налице нови, необсъдени преди, процесуални положения.
Другото становище изхожда от позицията, че при новото разглеждане на делото въззивният съд е овластен да реши напълно самостоятелно всички въпроси, свързани с правилността на обжалваната присъда, като съобрази само дадените задължителни за изпълнение указания, доколкото е обвързан единствено от тях. В този смисъл са: решение № 496 от 11.12.2008 г. по н.д. № 497/2008 г. на ВКС, НК, I НО; решение № 103 от 27.04.2017 г. по н.д. № 1127/2016 г. на ВКС, НК, II НО, в което изрично: „Настоящият съдебен състав споделя разбирането, че касационната процедура, завършила с отмяна на проверявания акт и връщане на делото за ново разглеждане от второинстанционния съд, не ограничава пределите на повторната въззивна проверка в аспект на нейните основания, посочени в чл. 314, ал. 1 от НПК“; и др.
Настоящият въззивен състав споделя виждането, че е обвързан само от задължителни указания, дадени с отменителното решение на ВКС. Тази позиция е и в съзвучие с приетото по обсъдения по-горе първи въпрос. Тъй като в случаите на пълна отмяна на въззивното решение не е познат „ограничен“ въззивен контрол, то при новото разглеждане на делото въззивният съд е длъжен да обсъди самостоятелно всички наведени въззивни доводи в жалбата, да извърши пълна служебна проверка на присъдата като изследва по служебен почин и основания, които не са релевирани от страните, да се произнесе по фактите и по правото, действайки като „втора първа“ инстанция. Тоест, при новото произнасяне е недопустимо позоваване на фактическата обстановка, възприета от предходен въззивен състав, както и препращане към правните му изводи с аргумент, че същите вече са били обект на касационна проверка, която не е установила нарушения на закона. Недопустимо е и препращането към отменителното касационно решение чрез „преписването“ на правните изводи в него, още повече като се отчете, че те касаят проверен съдебен акт на друг съдебен състав. Споделянето на обратното би обезсмислило новата въззивна проверка на какъвто и да е правен въпрос в случаите, в които не се установяват факти, различни от онези, които са били в обхвата на касационната проверка; на практика би ограничило ролята на въззивния съд само до такъв по фактите, а не и по правната квалификация, под която следва да се субсумират. НПК не предвижда подобно лимитиране на суверенната преценка на проверяващия съд и на правомощията му. Мотивите на отменителното решение не са обвързващи (с изключение на частта, в която съдържат задължителни указания, подлежащи на изпълнение, доколкото последните обичайно не се възпроизвеждат в диспозитива, а той препраща към тях). Те не могат да предрешат изхода при новото разглеждане на делото, защото в хода на последното съдът е длъжен, но и неограничен, да формира собствени изводи по доказателствата, по фактите и по правото. Това схващане за процесуалния закон намира и своята теоретична основа. Доктрината не поставя под съмнение, че изводите на касационната инстанция, касаещи резултата от оценката на събрания доказателствен материал, както и тези по съществото и съдържанието на присъдата нямат и не могат да имат задължителна сила. Правомощията на касационната инстанция не предвиждат възможност за предрешаване на въпроса за (не) доказаността на обвинението при връщане на делото за ново разглеждане на делото. Да се приеме противното би означавало да се допусне, че вътрешното съдийско убеждение на по-ниската инстанция, което следва да е основано на собствен анализ на доказателствата и на закона, може да бъде подменяно с това на по-горната. Процесуалният закон отрича подобен подход. В този смисъл, макар и отнесени към тогавашните правомощия на втора инстанция, съдът съобразява теоретичните постановки, отчитайки, че те са напълно приложими за касационната инстанция заради контролноотменителния характер и забраната за установяване на нови фактически положения („Наказателен процес на Н. република България“, Университетско издание „К. О.“ 1989 г. – стр. 604-605; стр. 617-619).
В допълнение следва да се отбележи и, че касационният съд се произнася само по наведените в касационната жалба основания, обосновани с конкретни твърдения за поддържаната юридическа неправилност на обжалвания акт. Не се изключва обаче страната да е пропуснала да релевира конкретни данни, подкрепящи касационните основания, съответно – те да не са били предмет на обсъждане в отменителното решение. Такива данни могат да засягат правната квалификация, твърдените съществени процесуални нарушения и др. В случай че при новото разглеждане на делото ги съзре служебно, въззивният съд няма как да ги игнорира и следва да ги съобрази при своето произнасяне.
Обобщено, принципното виждане на настоящия съдебен състав е, че отменителното решение на ВКС е обвързващо за въззивния съд само в частта, в която съдържа задължителни за изпълнение указания. Всички останали изводи в отменителното решение не се явяват обвързващи за съда, комуто делото е възложено за ново разглеждане.

3. Относно характера на указанията за приложението на чл. 66 НК.

Съдебната практика е еднопосочна, че когато с прилагането на чл. 66 НК е нарушен материалният закон (ако не е била налице някоя от императивните предпоставки за приложението на института – деецът е бил осъждан на лишаване от свобода за престъпление от общ характер или размерът на наказанието е над три години или пък е определен изпитателен срок под предвидения в закона минимум) дадените от касационната инстанция указания са задължителни за изпълнение, защото те касаят прилагането на закона. Също такива са и указанията, касаещи отстраняването на процесуални нарушения във връзка с разрешението за прилагане на чл. 66 НК, каквито най-често са пълна липса на мотиви или необсъждане на всички релевантни обстоятелства. В разглеждания сега случай обаче решението на въззивния съд не е отменено нито поради нарушение на закона, нито заради допуснати съществени процесуални нарушения. Приета е явна несправедливост на наложеното наказание, намерила израз единствено в приложението на чл. 66 НК, доколкото целите на генералната превенция са приети за непостижими с такова разрешение в конкретния случай. Това поставя въпросът длъжен ли е настоящият съдебен състав да постанови ефективно наказание при осъдителен за подсъдимия изход на делото. Той следва да бъде обсъден и в по-широкия контекст на характера на указанията, отнесени до приетата от касационната инстанция явна несправедливост на наложеното наказание. Тъкмо в подобни хипотези практиката разкрива противоречия. Според едното виждане при новото разглеждане на делото въззивният съд е длъжен да изпълни указанията и за увеличаването, и за начина на изтърпяване на наказанието. В този смисъл са: Решение № 161 от 20.11.2017 г. по н.д. № 721/2017 г. на ВКС, НК, III НО; Решение № 179 от 27.11.2017 г. по н.д. № 994/2017 г. на ВКС, НК, III НО; решение № 234 от 04.06.2012 г. по н.д. № 619/2012 г. на ВКС, НК, II НО; Решение № 336 от 29.06.2009 г. по н.д. № 268/2009 г. на ВКС, НК, I НО; Решение № 110 от 19.03.2009 г. по н.д. № 750/2008 г. на ВКС, НК, I НО; Решение № 295 от 31.07.2014 г. по н.д. № 439/2014 г. на ВКС, НК, III НО;
В други решения се възприема тъкмо обратното становище – че указанията не притежават характеристиката на задължителни. Първо, защото не попадат в нито една от визираните в чл. 355 НПК хипотези. И второ, защото касационната инстанция не е инстанция по фактите и не разполага с правомощие да подменя вътрешното убеждение на съда, решаващ делото по същество, нито пък предварително да указва на решаващия съд каква да бъде неговата оценка на фактическите обстоятелства, подлежащи на преценка и от значение за отмерването на санкцията и начина на изтърпяването й. В този смисъл: решение № 562 от 19.11.2002 г. по н.д. № 316/02 г. на ВКС, НК, II НО; изразеното особено мнение по решение № 159/12.04.2010 г. по н.д. № 32/2010 на ВКС, НК, II НО и други, позоваващи се на първото решение.
Именно последното становище се споделя и от настоящия въззивен състав, защото то черпи своето основание от утвърдени теоретични положения, анализиращи съответната процесуална уредба. Законовото разрешение от кръга на задължителните указания да се изключат тези, касаещи основанието „явна несправедливост на наложеното наказание“, е логическа последица от съдържанието на коментираните вече правомощия на въззивната инстанция при новото разглеждане на делото. Тя е изцяло овластена, съобразявайки конкретните обстоятелства по делото и разпоредбите на закона, да определи наказанието и да реши начина на изтърпяването му. По виждане на съда, споделянето на обратния извод е несъвместимо с началото на вътрешното убеждение. Ако въззивният съд, комуто делото е върнато за ново разглеждане, се основе директно на изводите на касационната инстанция досежно начина на изтърпяване на наказанието, приемайки ги за задължителни, то неговото произнасяне поначало би било безпредметно, а последващият касационен контрол – излишен. Да се сподели, че две инстанции могат да бъдат „формален изпълнител“ на изразеното от друг съдебен състав вътрешно убеждение, практически означава да се отрече вътрешното им убеждение въобще, да се обезсмислят прерогативите им, да се обезсмисли и самото връщане на делото след като не се очаква нищо друго освен безпрекословно изпълнение на изразеното в отменителното решение виждане. По виждане на настоящия въззивен състав логиката на процесуалния закон изключва подобно положение.
В обобщение - съдът приема, че не е обвързан от указания за увеличаване на наказанието и/или за начина на изтърпяването му.

По въззивните жалби

Доколкото евентуалната основателност на възраженията за допуснати съществени процесуални нарушения, отстраними при ново разглеждане на делото, но неотстраними от въззивния съд, би обезсмислила проверката по съществото на обвинението, САС намира, че следва да разгледа на първо място тези доводи на защитата, както и да провери изцяло (извън доводите) дали в досъдебното и съдебното производство cа допуснати нарушения от сочената категория.
Оплакването за нарушено правото на защита на подсъдимия, аргументирано с отказа на съда да съобрази законовото изискване за спазване на реда при задаване на въпросите на разпитвания свидетел Д. в проведеното на 28.10.2014 г. съдебно заседание, е неоснователно. То почива на вярно твърдение, тъй като от протокола се установява, че на изрично отправено от защитника искане за спазване на реда за задаване на въпросите, съдебният състав е приел, че „….съдът има служебно начало, тоест може да задава въпроси по всяко време на воденото съдебно следствие, поради което след изчерпване на неговите въпроси ще предостави възможност на страните за задаване на такива“ - стр. 115, том 1 от съдебното дело на СГС. Настоящият съдебен състав приема, че предният съд е допуснал нарушение на процесуалните правила, изразявайки и принципно погрешно разбиране, че служебното начало може да бъде отнесено до предвидения в НПК ред, по който страните задават въпросите. Този ред е ясно регламентиран в разпоредбата на чл. 277, ал. 3 и ал. 4 НПК, приложима при разпита на свидетелите по силата на препращащата норма на чл. 280, ал. 2 НПК. Съдът задава въпросите си след изчерпване на тези на страните, за които също е предвидена нарочна последователност. Служебното начало намира израз в ангажимента на съда да изясни обективната истина по делото, вземайки всички предвидени мерки за това, по реда и със средствата, предвидени в процесуалния закон. Най-просто казано то разкрива принципното положение, че съдът е длъжен да прояви инициатива в събирането на доказателствения материал, действайки и по собствен почин, когато страните бездействат. Служебното начало не означава, че съдът може да промени предвидената в закона последователност при задаване на въпросите и да изчерпи първо своите. Въпреки тези съображения, сочещи за допуснато процесуално нарушение, въззивният състав намира довода на защитника за неоснователен, доколкото така установеното не е с характер на съществено процесуално нарушение, ограничило правото на защита на подсъдимия. Поначало е и отстранимо при въззивното разглеждане на делото, освен ако не се констатира, че то разкрива наличието на значим порок в дължимата безпристрастност и непредубеденост на решаващия съд, което би обосновало извод за незаконен състав на съда, тоест би представлявало съществено процесуално нарушение от категорията на онези, обуславящи отмяна на съдебния акт. Случаят не е такъв. На първо място, видно е, че, след изчерпване на лаконичния свободен разказ на свидетеля на Д., съдът е задал уточняващ въпрос във връзка с описанието на лицата, за които са дадени сведенията. Отправянето на уточняващи или конкретизиращи въпроси и по време на свободния разказ е допустимо, доколкото по естеството си не прекъсва основната линия на разказа на свидетеля, нито пък поставя нови, незасегнати от него въпроси. Вярно е, че след уточняващия въпрос съдът е задал и останалите си, едва след което е дал възможност на страните да сторят това. Но от протокола личи, че правото им да зададат всички интересуващи ги въпроси не е било ограничено по никакъв начин. Всички страни, в това число и защитата, са разполагали с пълноценна възможност да разпитат свидетеля и съдът не е толерирал една за сметка на друга. Не е нарушен принципът на „равенството на оръжията“. Нито се твърди, нито пък личи от протокола, съдебният състав да е препятствал, която и да е от страните да изясни всички детайли от разказа на свидетеля Д., задавайки му въпроси по свое усмотрение. Следователно, не може да се приеме, че, заради объркания процесуален подход, първият съд е демонстрирал предубеждение или пристрастност. Не може и да се приеме, че заради този пропуск, разпитът на свидетеля Д. е останал непълен, което пък би наложило повторното му провеждане пред въззивния съд с цел отстраняване на нарушението. Защитникът и не сочи как конкретно са били ограничени правата на подсъдимия само заради неспазването на реда на задаване на въпросите.
Неоснователно е и възражението за допуснато съществено противоречие в мотивите на съда в частта за механизма на деянието. От мотивите става безусловно ясно какво точно е приел съдът. Сочените във въззивната жалба две изречения, които, по виждане на защитника, разкривали, че съдът приел различни факти за механизма, не се интерпретират от настоящия съдебен състав в смисъла, вложен в оплакването. Приетото на стр. 22 от мотивите (в правната част), съобразно което след нанесения удар изведеното от равновесие тяло на пострадалия паднало на пътното платно от собствен ръст, не влиза както във формално, така и в същинско логическо противоречие с отразеното на стр. 7 (по фактите), където е описано детайлно, че след като е бил ударен в лицето А. направил една-две крачки назад, след което паднал по гръб. В заключение, САС намира, че не само в тази част, но и изцяло мотивите отговорят на изискването за съдържанието им. Съдът е изразил ясно и недвусмислено вътрешното си убеждение. Посочил е кои факти и защо ги приема за установени. Направил е анализ на доказателствата, като е отразил кои кредитира и кои – не, както и защо. Отговорил е на доводите и възраженията на страните, обсъждайки ги изчерпателно. Следователно, процесът на формиране на волята му е обективно проследим и може да бъде проверен.
В обобщение на изложеното дотук САС намира за неоснователно оплакването на въззивника за допуснати съществени процесуални нарушения, ограничили процесуалните права на подсъдимия и/или защитника му и налагащи отмяната на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане. Този извод се налага не само след проверката на доводите от въззивната жалба, но и след служебно осъществената в цялост такава.
Първостепенният съд е провел всеобхватно съдебно следствие, събирайки възможните доказателствени материали за разкриване на обективната истина по делото. Допуснал е пропуск, като не е отразил в протокола резултатите от извършения оглед на записите на приобщените като веществени доказателства по делото компактдискове от охранителните камери. Той обаче е отстраним в хода на въззивната проверка и затова настоящият съдебен състав допусна оглед на съдържанието на веществените доказателства, резултатите от който обективира в съдебните протоколи.
СГС е приел за изяснена фактологията след анализ на следните доказателствата, съдържащи се в: депозираните в хода на съдебното следствие показания на свидетелите В. А., А. Д. (в това число и прочетените от досъдебното производство, дадени пред съдия, приобщени по реда на чл. 281, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК), В. К., Л. К. (в това число – частично приобщените от досъдебното производство, прочетени по реда на чл. 281, ал. 5, вр. ал. 1, т. 1 НПК), Р. И., М. С. (в това число – частично приобщените от досъдебното производство, прочетени по реда на чл. 281, ал. 5, вр. ал. 1, т. 1 НПК), А. А. (в това число – частично приобщените от досъдебното производство, прочетени по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2, предл. 2 НПК), К. Т., В. Т., Г. Т., Я. Т. (в това число – частично приобщените от досъдебното производство, прочетени по реда на чл. 281, ал. 5, вр. ал. 1, т. 1 НПК за едни обстоятелства и по реда на ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 от същия текст за останалите обстоятелства), С. Б., И. Л. (в това число – частично приобщените от досъдебното производство, прочетени по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 и т. 2, предл. 2 НПК), Н. Б., М. Н., Ю. Й., Ю. Б., Н. Н., Г. П., Л. Б.;
писмените доказателства и доказателствени средства – протоколи за оглед на местопроизшествие ведно с изготвени към тях фотоалбуми (том 1 от досъдебното производство, л. 18-26; л. 79-84; л. 94-105); протокол за оглед на труп с фотоалбум (том 1 от д.п., л. 43-55); протоколи за освидетелстване на лице (том 1 от д.п., л. 106-110; л. 111-115); протоколи за разпознаване на лице и фотоалбуми към тях (том 3 от д.п., л. 39-43; л. 45-49; л. 50-55); протоколи за доброволно предаване (том 1 от д.п., л. 92, л. 93 и том 3, л. 4); писмо от Районен център 112 – С. (том 1 от съдебното дело, л. 306); писмо от СДВР (том 1 от с.д., л. 310); писмо от Ц. ведно с копие на картон и фиш (том 1 от с.д., л. 313-315); писмо от К., УМБАЛ „А.“ (том 2 от с.д., л. 380); писмо от СДВР – том 2 от с.д., л. 348; справка за съдимост на подсъдимия, служебни бележки, копия от трудови договори за професионалната ангажираност на подсъдимия;
способите за събиране и проверка на доказателствения материал - заключението на съдебномедицинската експертиза (СМЕ) на труп (том 1 от д.п., л. 27-39); тройна СМЕ (том 2 от д.п., л. 180-194) СМЕ за подсъдимия Б. и СМЕ за свидетеля К. (том 1 от д.п. л. 117 и л. 120); съдебнопсихиатрична експертиза (СПЕ) на подсъдимия – том 2 от д.п., л. 199-212; СПЕ на свидетеля Л. (том 2 от д.п., л. 216-224); съдебнохимически експертизи (том 1 от д.п., л. 40 и л. 41); дактилоскопни експертизи (том 2 от д.п., л. 49-52; л. 173-174); технически експертизи (том 2 от д.п., л. 58-105, л. 126-157); биологични експертизи (том 2 от д.п, л. 109-113, л. 117-121); СМЕ на веществени доказателства (том 2 от д.п., л. 168-169); комплексна СМЕ-и-биомеханична, назначена от съда (том 2 от съдебното дело, л. 419-441)
веществените доказателства, приобщени с протоколи в хода на досъдебното производство и писма в хода на съдебното следствие (които първият съд не е изброил)
Въз основа на изброените и след техния анализ СГС е възприел като цяло вярно относимата за доказателствения предмет фактология. След собствен анализ на събраните доказателствени материали, въззивният съд на свой ред намери, че следва да възприеме за установени фактите по идентичен начин като се налага внасянето на корекция само по отношение на един факт, касаещ механизма на деянието и обсъден по-нататък. Тук е удачно отбелязването, че събраните в хода на въззивното съдебното следствие доказателства не обосновават възприемането на факти, различни от установените от първата инстанция. О. на веществените доказателства, конкретно - на видеозаписите, способства изграждането на пълноценна и непосредствена представа у въззивния съдебен състав за съдържащата се в тях информация, която обаче не обуславя изменение във фактологията, приета от контролирания съд. Приетите от настоящия съдебен състав писмени доказателства – характеристики за подсъдимия от В. С. и от Р. П., удостоверение за липса на данъчни задължения, професионална характеристика от М. К., удостоверение от Б., служебна бележка от Б., благодарствено писмо от лица, участващи в обучение и заетост към работодател [фирма], [населено място], административен договор от 24.07.2017 г. за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“ 2014-2020, договор № 23/06/1/0053 от 27.04.2016 г. между ДФ „Земеделие“ и Б. Б., договор № 03-4-18-05-3837 от 27.06.2017 г. за осигуряване на заетост по проект „Обучения и заетост“ между Агенцията по заетостта и [фирма], договор № 03М-2-18-05-1962 от 15.05.2017 г. за осигуряване на заетост по проект „Обучения и заетост за младите хора“ между Агенцията по заетостта и [фирма] - касаят личността на подсъдимия и са без отношение към фактологията на деянието. Значението им е за индивидуализацията на санкцията.
Така САС също споделя за установено следното от фактическа страна:
Подсъдимият Б. Й. Б. е неосъждан и не е регистриран за криминални прояви. Той е българин по произход, български гражданин е, роден е на 12.10.1990 г. в [населено място]. Притежава завършено средно образование, работи като професионален футболист и живее в [населено място], [улица]. С отлични характеристични данни е.
П. А. А. живеел в едно домакинство с майка си – В. А., конституирана като частен обвинител и граждански ищец по делото. Г-н А. работел като юрисконсулт в „Т.“. Подпомагал финансово майка си и издръжката на домакинството като цяло. Двамата били близки и отношенията им разкривали обич и привързаност, характерни за обичайната връзка между родител и дете. На 06.08.2013 г. П. А. се прибрал вкъщи около 22.00 ч., вечерял и към 22.30 ч. казал на майка си, че ще иде да си купи цигари. Тъй като се забавил повече от необходимото за това, свидетелката А. му позвънила към 23.00 ч. Той й споделил, че гледа мач и ще се прибере след края му. Успокоена от тази информация, свидетелката А. си легнала и заспала.
По това време П. А. бил със своите познати И. Л. и С. Б., разпитани като свидетели по делото, в казино „М.“, намиращо се в [населено място], на [улица]. Именно там те гледали излъчваната по телевизията футболна среща между отборите „Л.“ и „П.“. Г-н А. бил страстен привърженик на футболния отбор Ц. и като цяло се вълнувал много от футболните състезания. По впечатления на неговите познати (свидетелите Н., Б., Л. и Б.), реагирал по твърде емоционален начин, гледайки спортните срещи, защото се вълнувал много от футбол. Тази емоционалност обаче се изчерпвала с разпалени коментари на висок тон, адресирани до играта на футболистите и отсъжданията на съдията, но никога не намирала израз в проява на агресия спрямо някого от околните или в създаване на конфликтни ситуации. Така и по време на този мач П. А. го обсъждал разпалено и превъзбудено, давайки израз на недоволството си за отсъдена от съдията дузпа. Считайки, че това било неправилно и „Л.“ спечелил несправедливо, А. се възмущавал на висок глас, употребявал псувни и обидни отнасяния към произхода на отбора. В заведението А. бил изпил една бира, но част от свидетелите го определят като „пийнал“ или „пиян“, основно заради проявеното негово бурно емоционално състояние по повод резултата от мача. В това състояние, около 23.45 ч., П. А., придружен от свидетеля Л., излязъл от казиното. На входа стоял работещият като охранител в казиното свидетел А. Д.. Свидетелят Д. познавал П. А. като клиент на заведението, знаейки го с името „П.“. Видял го, че излиза, и въпреки че А. бил в състояние на леко алкохолно опиянение, свидетелят Д. го възприел като пиян заради силното говорене и походката му. Свидетелят Д. не обърнал внимание на факта, че заедно с А. напуснал казиното и свидетелят Л.. Той обаче имал видимост от мястото, на което се намирал към пътното платно, по което вървели П.А. и свидетелят Л. - [улица], в посока към [улица].
По същото време в пътното платно навлязъл лек автомобил „Опел А.“ с ДК [рег.номер на МПС] , управляван от свидетелката В. К., в който на задните седалки седели подсъдимият Б. и свидетелят Л. К.. Автомобилът се движел срещу вървящите по платното А. и Л.. Стъклото на предния ляв прозорец било свалено. При разминаването на А. и Л. с автомобила, преминали откъм лявата страна на водача, возещите се в него чули как първият псувал на висок глас и викал „боклуци“, „селяни“, което приели като адресирано до тях. Всъщност, преминавайки край автомобила А. действително насочил реплики към преминаващия автомобил и в частност към свидетелката К., подвиквайки думи от рода на „Селянко, махай се оттук, къде си дошла, ще те разчекна и ще те еба на площада на К. с., курво“. В това време се намесили подсъдимият и свидетелят К., които А. също напсувал. Те казали на свидетелката К. да спре автомобила. Първоначално тя отказала, но след няколко метра, когато автомобилът вече бил подминал А. и приятеля му, спряла. Подсъдимият Б. и свидетелят К. излезли от предната дясна врата на автомобила и се насочили към А., питайки го кого псувал. А., на свой ред се върнал към тях. Свидетелят Л. избягал. При срещата между тримата започнало физическо стълкновение като подсъдимият Б. (облечен с бял потник и къси панталони) пръв ударил А., който на свой ред отвърнал на удара. В последвалата размяна на удари между тримата свидетелят К. паднал, след което веднага се изправил и нанесъл удар на А. в горната част на торса, в резултат на което той залитнал назад, но не паднал. По време на този инцидент П. А. не бил ударен в областта на лицето и по-конкретно в областта на дясното око. Часовникът на подсъдимия паднал и впоследствие бил установен при извършения оглед. След разменените няколко удара помежду им тримата преустановили сбиването като П. А. се забързал обратно към казиното „М.“, следван от подсъдимия Б. и свидетеля К., който залитнал и се подпрял в паркиран бял микробус. Случилото се до този момент било наблюдавано от свидетеля Я. Т., работещ тогава като охранител в казино „С.“.
Свидетелят А. Д. също видял сбиването без обаче да забележи кой кого ударил първи. Тоя видял приближаващия се към него П. А., следван от подсъдимия Б., след когото бил свидетелят К.. Свидетелката К. била излязла от автомобила и когато А. преминал край нея тя го избутала с две ръце, казвайки му да се разкара. В отговор той я напсувал. След това я подминал и продължил към входа на казиното. Когато бил на около 5 метра от него, бил застигнат от подсъдимия, движещ се тичешком. А. се обърнал и както били един срещу друг подсъдимият му нанесъл удар с юмрук в областта на дясната скула, при което се получило ограничено кръвонасядане на меките тъкани в подкожието на дясната скула (без видимо нараняване на кожата), сравнително отдалечено от дясната очна ябълка и добре отграничено от кръвонасядането на горния клепач на дясното око и меките тъкани около очната ябълка. За разлика от първостепенния съд, настоящият съдебен състав не приема, че в резултат от удара е била счупена горната стена на орбитата, с пролабс на меките тъкани през фрактурата, с последвал кръвоизлив над твърдата мозъчна обвивка (епидурален хематом) на горната стена на дясната орбита, оток и кръвонасядане на меките тъкани на дясното око, тъй като не намира за доказано, че ударът с юмрук, нанесен от подсъдимия, е попаднал точно в очната ябълка на П. А.. Съображенията за този фактически извод намират своето систематично място при обсъждане на доказателствата. Тук обаче се дължи изричното му отбелязване, тъй като именно в тази част въззивната инстанция намира основания за внасяне на корекция във фактологията.
От удара тялото на А. било изведено от равновесие и след като направил една-две крачки назад той паднал по гръб на земята. При падането главата му се ударила в железния капак на шахтата, намираща се на пътното платно в района. В резултат от това А. получил открита тежка черепномозъчна травма в тилната област, довела до тежък мозъчен оток и парализа на жизненоважни центрове на сърдечносъдовата и дихателната дейности, несъвместими с жизнените функции. П. А. починал след няколко минути.
Свидетелят Д., който наблюдавал случката на разстояние от около пет метра, виждайки падането на А., казал на подсъдимия да престане. Подсъдимият и свидетелят К. викнали на свидетелката К. да се качва в автомобила, а те самите побягнали по [улица]. Свидетелката потеглила с автомобила, настигнала ги и двамата се качили в него. Така се оттеглили от района на местопроизшествието.
В същото време свидетелят Д. се свързал веднага по радиостанцията с колегата си Т., на когото съобщил за инцидента. Свидетелят Т. отишъл пред входа на казино „М.“ и видял падналия на земята А.. Под главата му имало кръв. По тази причина двамата свидетели решили, че не бива да местят пострадалия. Т. проверил пулса му, установил наличието на такъв и уведомил колегите си да извикат Бърза помощ. Била извикана и полицията, пристигнала на местопроизшествието първа. Полицейските служители – свидетелите Р. И., М. С. и А. А., - отзовали се на сигнала, установили, че пострадалият не давал никакви признаци на живот. Пристигналият след това екип на Бърза помощ констатирал смъртта на П. А..
Районът на местопроизшествието бил запазен до пристигането на оперативна дежурна група от СДВР. На 07.08.2013 г., за времето от 01.40 ч. до 02.50 ч., бил извършен оглед на местопроизшествието, включващ и оглед на труп, направен в присъствието на експерт при О. - СДВР и д-р А. Х. – К.. Трупът на П. А. бил изпратен впоследствие за извършване на аутопсия и експертиза в К. при УМБАЛ [фирма].
Смъртта на П. А. е причинена от откритата тилна черепномозъчна травма, получена при падането на земята и довела до тежкия мозъчен оток и парализа на жизненоважни центрове на сърдечносъдовата и дихателната дейности.
Установената лицева закрита тежка черепномозъчна травма, изразяваща се в счупване на горната стена на орбитата с пролабс на меките тъкани през фрактурата, кръвоизлив над твърдата мозъчна обвивка (епидурален хематом) на горната стена на дясната орбита, оток и кръвонасядане на меките тъкани на дясното око и меките тъкани на дясната скула, не е в причинна връзка с настъпилата смърт. От чисто медицинска гледна точка биомеханогенезата на причиняването на лицевата закрита мозъчна травма не може да бъде изяснена с категоричност в разглеждания случай. Така е, защото според експертите обективно са възможни два механизма на причиняването й. Може да е в резултат от удар с юмрук, но нанесен директно в областта на очната ябълка. Същевременно - може да е получена едновременно и като последица от счупването в тилната област на главата по механизма на т.нар. „контра-ку“ счупване.
На 07.08.2013 г. били извършени също освидетелствания на подсъдимия Б. и на свидетеля К. от д-р С., изготвил заключения и изслушан като вещо лице в хода на първоинстанционното съдебно следствие. Били изготвени и фотоалбуми, онагледяващи проведеното освидетелстване. По дясната предмишница на подсъдимия Б. е установено охлузване. Не са установени наранявания и/или охлузвания по дланите на подсъдимия. При свидетеля К. били установени кръвонасядане и охлузване по лицето, кръвонасядане на дланта на лявата ръка и охлузване на лявото рамо.
В хода на досъдебното производство са приобщени (с протокол за доброволно предаване) като веществени доказателства два броя оптични носители със записи от охранителните камери на казино „С.“ и казино „М.“.
На 08.08.2013 г. са проведени разпознавания с участието на свидетеля Д. като разпознаващ. В резултат от провеждането на тези действия свидетелят е разпознал свидетелката В. К. като жената, управлявала лекия автомобил, от който слезли двамата мъже, участвали в сбиването. Свидетелят Д. е разпознал и Л. К., уточнявайки, че това е мъжът, който бил по-ниският и по-пълен от двамата. Свидетелят Д. не е разпознал подсъдимия Б. сред предявените му за разпознаване лица.
Подсъдимият Б. не страда от психични заболявания; няма вроден или придобит интелектуален дефицит; не страда от личностова дисхармония, водеща до разстройство на личността. По време на извършване на деянието не е бил в състояние, протичащо с качествени нарушения в съзнанието, нито пък се е намирал в специфично емоционално състояние, което да е обусловило стеснение на съзнанието и затруднена когнитивна оценка на събитията от действителността.

Както бе посочено и по-напред, споделената и от САС фактическа обстановка като цяло е съответна на приетата от първата инстанция. Изключението се отнася до факта, касаещ точното място на нанасянето на удара, респективно – дали с удара е причинено счупването на очницата по директен механизъм.
Доказателствата са обсъдени в пълнота от предната инстанция, изпълнила задължението си да посочи кои факти приема за установени и защо, кои доказателства кредитира и кои не и защо, както и да отговори на доводите в тази връзка.
Доказателствата са напълно еднопосочни по отношение на: времето и мястото на случилото се; присъствието на подсъдимия Б., свидетеля К. и свидетелката К. там, възникването на конфликт, провокиран от репликите на П. А.; емоционалното състояние и лекото алкохолно опиянение, в което се е намирал А. непосредствено преди инцидента; факта на смъртта на А.; медицинската причина за настъпването на смъртта.
Спорните моменти, очертани не само от различията в позициите на страните, но и заради доказателствата, са: как точно е протекла първата част от инцидента между тримата участници в него; нанесен ли бил удар от подсъдимия на П. А. в следващата, втора част от инцидента; паднал ли е пострадалият в резултат именно на този удар, а не поради друга причина (спъване, залитане без външно въздействие); причинено ли е било счупване на очницата по директен механизъм – чрез удар с юмрук в областта на очната ябълка. Изброените са били отчетени като спорни и от първостепенния съд, обсъдил релевантните доказателствени източници и посочил ясно на кои и защо дава кредит на доверие.
САС споделя като обосновани доказателствените изводи на контролираната инстанция касателно първия инцидент. От показанията на свидетелите Л., Д. и Т. се установява напълно синхронно, че при излизането си от казино „М.“ П. А., във възбудено емоционално състояние по повод приключилата футболната среща, първоначално е отправял на висок глас обидни епитети и псувни, адресирани до участниците в нея. Това му поведение всъщност е привлякло вниманието на свидетелите Т. и Д.. Пак заради него те са преценили състоянието на А. като „пиян“, „пийнал“ (в различните части от разказа им). Показанията на двамата свидетели относно начина, по който се е държал А., посоката, в която е потеглил, движението му по пътното платно и първото словесно стълкновение между него и возещите се в автомобила, управляван от свидетелката К., се подкрепят напълно и от заявеното от свидетеля Л., от обясненията на подсъдимия и от показанията на К. и К.. Защитникът изтъква като основание за недоверие, при това в цялостния разказ на свидетеля Д., обстоятелството, че не посочил, че А. не бил сам, а си тръгнал с още един човек. Съдебният състав обаче споделя съжденията на първия съд, че това не внася никакви съмнения в достоверността на заявеното от свидетеля и конкретно в това, че е бил очевидец на описаните от него събития. Основателно е отбелязаното, че вниманието на охранителя е било привлечено от поведението на А., който му е бил познат като клиент на заведението, което обяснява, че свидетелят може да не е обърнал внимание на факта, че А. не си е тръгнал съм. Че свидетелят Д. е имал обективна възможност да възприеме както излизането на А., така и посоката, в която се е отправил, след което и последвалото сбиване, се установява от записите на охранителните камери и при съпоставяне на съдържанието им. Разказът на свидетеля за сбиването пък съответства на свидетелството на другия охранител – свидетеля Т., а и се подкрепя от обясненията на подсъдимия и от показанията на К. и К., доколкото последните трима също заявяват наличието на физическа схватка, макар изцяло да приписват активността в нея на А., когото сочат и за нанеслия първи удар. Следователно, проверени внимателно в тази им част, показанията на свидетеля Д. издържат изцяло теста за тяхната достоверност. Освен това, по-подробни сведения за тази първа част от конфликта, дава свидетелят Т., който е имал по-добра видимост заради мястото, от което е наблюдавал. Неговият разказ се ползва с доверието и на настоящия съдебен състав, защото се подкрепя изцяло от записите от охранителната камера. Въпреки лошото като цяло качество на изображенията и бързината, с която се е развило сбиването, при огледа на записите настоящият съдебен състав успя да придобие впечатления за случилото се. Видно и от отразяванията в съдебния протокол, някои кадри бяха прегледани повече от един път и след връщане, за да се възприемат и отбележат с оптималната за случая прецизност. (Което обяснява, например, защо на стр. 102 от съдебното досие, в първия и втория абзац, прегледът не е отразен последователно, съответно на хронологичния ред; отбелязаните часове на кадрите обаче позволяват хронологичното проследяване на отделните действия; нужно е да се отбележи, че след първия преглед, в който в общи линии е отразено, че в 23.44.51 ч. между лицата започва физическо стълкновение, записът беше върнат с цел по-точно отграничаване и проследяване на първия нанесен удар; така се установи, че началото на сбиването е в кадъра в 23.44.48 ч.). Въз основа на прегледа на записите съдът придоби сигурност по отношение на два особено значими факта. Първият е, че сбиване е имало, като в него са участвали чрез активна размяна на удари и подсъдимият, и свидетелят К., и пострадалият А., както и че то е започнато от подсъдимия. Вторият факт е, че по време на това първо сбиване, П. А. не е бил ударен с юмручен удар в дясната област на лицето. Точното описание и отразяване на броя и последователността на разменените удари е обективно невъзможно (така както са посочили и експертите, изготвили техническата експертиза), но видно от кадъра в 23.44.48 подсъдимият Б., облечен в потник, се приближава и удря в тялото П. А., който се превива, след което на свой ред замахва и нанася удар на свидетеля К.. Последният пада, а след като става удря силно горната част на торса на А., в резултат на което той залита, но не пада. В разказите на подсъдимия Б. и свидетелите К. и К. в това сбиване е приписана водеща роля на П. А., посочен за негов инициатор, а и като цяло е омаловажено участието на другите двама (така - свидетелят Б., твърдящ, че А. направо се нахвърлил върху него и го ударил; свидетелката К. – също, като поначало спестява за ударите, които са нанасяли нейните приятели, изчерпвайки разказа си с „…и почнаха да се бутат, да се боричкат едно такова…“; подсъдимият – че А. го бутнал, след което той на свой ред го бутнал, а А. ударил свидетеля К.). Така предоставените данни очевидно не съответстват на обективно случилото се. Съставът на САС определя обясненията на подсъдимия и показанията на двамата свидетели за недостоверни в коментираните части. Те се оборват от заснетото от охранителната камера, а последното подкрепя напълно разказа на свидетелите Д. и Т.. И двамата свидетели са напълно безпристрастни и незаинтересовани от изхода на делото - нямат отношения с някоя от страните и няма никакви данни, въз основа на които да се приеме наличие на съмнение за съществуващ у тях интерес да възпроизвеждат фактите, които са възприели по тенденциозен начин и в ущърб на подсъдимия. При това - свидетелствата им са последователни и логични, бележат устойчивост в двете фази на процеса по отношение на съществените факти. Ето защо настоящият съдебен състав се доверява напълно на показанията на двамата свидетели и ги определя като достоверни във всичките им части. Същевременно, съдът подхожда с резерви към показанията на свидетелите К. и К. и обясненията на подсъдимия по отношение на релевантните факти, включени в доказателствения предмет. Не само в обсъдените дотук части, но и за най-важния за делото факт – нанесъл ли е подсъдимият удар на П. А.. По убеждение на настоящия съдебен състав, обосновано са кредитирани от предния съд свидетелските показания на свидетеля А. Д. – пряк очевидец на втората част от инцидента. Защитникът счита, че показанията на свидетеля Д. следва да се поставят под съмнение, защото той не бил разпознал подсъдимия в проведеното процесуалноследствено действие, защото го бил описал като лице от ромски произход, защото нямал видимост заради паркираните автомобили и лошото осветление и защото описал облеклото на извършителя като „черен“ потник, а подсъдимият бил облечен с бял потник. Съдът не споделя това виждане на защитата.
Вярно е, че свидетелят Д. не е разпознал подсъдимия, а е посочил друго лице сред предявените му за разпознаване на живо. Но един от безспорно установените факти по делото е, че подсъдимият е бил там и е участвал в събитията. Това обстоятелство се установява от собствените му обяснения, от показанията на свидетелите К. и К., а и от записите, приобщени като веществено доказателство. Това, че свидетелят Д. не е разпознал подсъдимия, не внася съмнение нито в разказа му като цяло, нито в обективната му възможност за наблюдаване и възприемане на събитията. Съдът подчертава, че вниманието на свидетеля е било фокусирано върху поведението на участващите в случващото се. Все пак, той е възприел в общи линии външния вид и облеклото на подсъдимия и свидетеля К.. Най-вече е съотнесъл описанието на единия към другия. Така е описал подсъдимия като по-високият и по-слабият от двамата, този с „атлетичното тяло“. Това описание обективно съответства на съпоставката между физическите данни на подсъдимия и свидетеля К., установимо и от приложените фотоалбуми за освидетелстване и за разпознаване, и от записите от охранителните камери. Посочвайки Л. К. като участник, свидетелят Д. е бил категоричен, че в него разпознава второто момче, като по-ниското и леко по-пълното от двамата, което било зад човека, ударил А.. И след като е участвал в проведените разпознавания, тоест видял е и разпознал свидетеля К., Д. е заявил пред съда в разпита, проведен по-късно същия ден, че е възприел лицата като такива от ромски произход. Тази субективна преценка на свидетеля Д., поддържана и след като е разпознал на живо Л. К., също не внася колебание в истинността на разказа му. Макар и да е било осветено, случващото се все пак е било в тъмната част от денонощието, а и точно в разгара на лятото, което обяснява наличието на загар и по-тъмен тен. А и подсъдимият не е със светла кожа, а с по-смугла, като и той, и свидетелят К. са тъмнокоси. Тези фактори са от естество да обяснят възприятието на свидетеля Д., което, въпреки че е обективно погрешно, не води до съмнение в твърдението му, че е видял какво точно се е случило. От съществено значение е, че разказът на свидетеля Д. за първата част на инцидента, по изтъкнатите вече съображения, се потвърждава обективно от другите доказателства с отношение към тези факти, както и че няма основания да се счита, че свидетелят има каквато и да било причина да дава неверни сведения за следващия етап от развитието на конфликта. Въпросът с видимостта е добре изяснен. И от свидетелските показания на охранителите, и от записите на камерите е установимо, че мястото е било осветено достатъчно, за да се определи като обективно възможно възприемането на действията на участниците в събитието. Паркираните автомобили също не са били пречка за това, особено като се има предвид, че свидетелят Д., охраняващ пред входа на казиното, не е заемал неподвижна позиция, видно от записите, което му е давало възможност да наблюдава насочено. Във връзка с възражението на защитника, съдът отбелязва, че свидетелят Д. в нито един момент не е твърдял, че не е имало паркирани автомобили. Тъкмо напротив – описал е наличието на множество такива. Накрая - съобщеното от свидетеля Д. за цвета на потника на подсъдимия като черен, а не като бял, се отдава от съда на объркване, но категорично не се приема като обстоятелство, разколебаващо достоверността на сведението му в останалите части. В крайна сметка, от решаващо значение е да се прецени дали свидетелят съобщава истинно факта, че е видял подсъдимия да удря с юмрук в лицето П. А., в резултат на което, след една-две крачки, последният е паднал на земята. Настоящият съдебен извод подкрепя извода на първостепенния, че това твърдение на свидетеля следва да се кредитира изцяло. Освен отбелязаното вече, че свидетелят не може да се определи като заинтересован от изхода на делото, съдът подчертава, че не съзира никаква причина, изводима от данните по делото, свидетелят Д. да си измисли подобен факт и така на практика да припише на подсъдимия действие, което той не е извършил. В разговора със свидетеля Т., проведен незабавно след случилото се, свидетелят Д. е съобщил, че А. е бил „свален“, а не че е паднал. Това сведение на Т. косвено подкрепя показанията на Д., доколкото установява, че още в най-ранния възможен момент последният е посочил насилие като причината за падането на А. на земята. Свидетелят Д. е категоричен и в разпита си пред съда, и в разпита, проведен пред съдия в досъдебното производство и приобщен към доказателствения материал чрез цялостното му прочитане, че е видял нанасянето на самия удар, че е наблюдавал цялата ситуация директно и непосредствено. Няма основание да се постави под съмнение добросъвестността на свидетеля, поддържащ следното: „…аз видях добре удара, от който момчето падна“; „..след нанесения един-единствен удар момчето направи едва-две крачки и тогава падна“; „през периода, за който говоря, нищо не ми е отвличало вниманието, гледах какво става“. Това сведение изключва подозрението, че Д. е извел заключение, виждайки единствено падането на пострадалия, а не и самия удар.
За разлика от този свидетел, свидетелят К. и свидетелката К. не могат да бъдат определени като незаинтересовани и безпристрастни. Така е, защото те са приятели на подсъдимия, а са били и участници в събитията. Тези обстоятелства със сигурност не са решаващи, нито пък представляват единственото съображение на съдебния състав да подходи с недоверие към казаното от двамата свидетели. При преценка на доказателствата съдът действително следва да отчита отношението на източниците, от които произтичат към страните по делото, но наличието или липсата на специфично отношение не води непременно до извод за даването или пък не на кредит на доверие. Дължимият задълбочен подход изисква внимателна оценка на вътрелогичната стойност на сведението и на съответствието му с други доказателства. Това важи в пълна мяра и за обясненията на подсъдимия, които пък са и средство за защита. По-горе бе отразено, че подсъдимият и свидетелите К. и К. не са обективни и не възпроизвеждат напълно достоверно случилото се в първата част на конфликта. Проявяват тенденциозност, завишавайки степента на провокация от страна на пострадалия. Така например свидетелят К. твърди, че А. ударил с юмрук през прозореца свидетелката К. и тя получила синина. Твърдението му се опровергава категорично не само от показанията на свидетелите Т. и Д., но и от снимковия материал, изготвен при разпознаването на К., от който е видно обективното й състояние. Свидетелката К. пък приписва на свидетеля Д. нещо, което той не е казал, а именно, че нямало какво да гледа пострадалия, понеже му било писнало от „такива отрепки“ и въобще не го интересувало. Предприетите действия, насочени към оказване на помощ на пострадалия, от страна на свидетеля Д. не определят като логично заявеното от свидетелката, но затвърждават убеждението на съда, че показанията на свидетелите К. и К. и обясненията на подсъдимия са компрометирани за обстоятелства, които не са с решаващо значение за изхода на делото, но чието превратно пресъздаване е отчетлива индиция за проявена недобросъвестност. Това поначало налага проява на особено внимание и критичност при оценка на останалата част от разказа на двамата свидетели и на подсъдимия, касаеща фактите от доказателствения предмет с непосредствено значение, но по-важното е, че техният разказ се опровергава от другите доказателства, на които съдът дава вяра.
Твърдението на свидетеля Д., че потърпевшият е бил ударен чрез нанесен удар в лицето, се потвърждава от данните в СМЕ на труп, интерпретирани и в заключенията на тройната и петорната СМЕ, и косвено се подкрепя от видеозаписа. От съдържанието на последния е установимо, че по време на сбиването между тримата П. А. не е удрян с юмрук в дясната област на лицето. А от повторната съдебномедицинска експертиза и уточненията на вещите лица, боравили със снимковия материал от аутопсията – че има отделно ограничено кръвонасядане на меките тъкани в подкожието на дясната скула (без видимо нараняване на кожата), сравнително отдалечено от очната ябълка и добре отграничено от кръвонасядането на горния клепач на дясното око и кръвонасяданията на меките тъкани около очната ябълка (л. 435; л. 452-453, том 2 от делото на СГС). Това кръвонасядане в меките тъкани не може да бъде получено по механизма „контра-ку“. Следователно то няма как да е било причинено в резултат от удара в тилната област. Единственият възможен механизъм за неговото получаване е директен удар в областта на засегнатата част – около дясната скула. Оттук се обосновава, че показанията на свидетеля Д., освен последователни и логични, са и подкрепени от медицинските заключения. Тоест, подложени на проверка и чрез обективния способ за събиране и проверка на доказателствения материал, показанията издържат теста за тяхната достоверност.
Воден именно от изложените съображения, настоящият съдебен състав се солидаризира изцяло с извода на предния, че доказателствената съвкупност обосновава несъмнен извод, че подсъдимият е нанесъл удар в дясната част на лицето на П. А., който е бил достатъчен силен, за да изведе тялото му от равновесие, и в резултат на който, след като направил една-две крачки назад, А. паднал на земята.
Това, което въззивният съд, за разлика от първостепенния, не приема за установено е, че подсъдимият е нанесъл удар директно в дясната очната ябълка, от което е последвало и счупването на очницата. Обсъждайки всички заключения на съдебномедицинските експертизи, разясненията на експертите по време на изслушването им в съдебно заседание от първия съд и съпоставяйки ги с протокола за освидетелстване на подсъдимия и приложения към него фотоалбум, САС намира за доказано по изисквания от процесуалния закон начин, че подсъдимият е нанесъл удар в областта на дясната скула на лицето на П. А., а счупването на очницата е получено по механизма „контра-ку“. Първо е удачно да се отбележи, че по същество заключенията на допълнителната тройна СМЕ, изготвена в досъдебното производство, и на петорната повторна СМЕ, назначена от предната инстанция, не разкриват противоречия досежно биомеханогенезата на счупването на очницата в случай на директно нанасяне на удар в очната ябълка. Противоречието в експертния анализ на установените травми, изводимо от двете заключения, произтича от това, че в първото изобщо не е разглеждан и не е обсъждан механизмът на едновременното получаване на лицевата и тилната травми. Вещите лица от тройната експертиза са обследвали счупването на очницата единствено в контекста на обективната възможност за причиняването му чрез директен, силен и с определена посока удар, точно в областта на очната ябълка, който да е от естество да доведе до изместване на очната ябълка назад и нагоре и до счупване на тавана на очницата. Експертите, изготвили повторната експертиза са обсъдили обаче и друг механизъм, който не само определят като обективно възможен, но и като по-вероятен, без обаче да изключват и този за директния удар. Настоящият съдебен състав подхожда с доверие и към двете заключения, тъй като те са обосновани, изготвени са от компетентни лица и са защитени убедително от специалистите. Доколкото пред вещите лица, изготвили първото заключение изобщо не е бил поставян за обсъждане въпросът за друг възможен механизъм на счупването на очницата, коментираното противоречие не може да се приеме и за същинско такова. Съдът няма основание да не се довери на становището на четиримата експерти от петорната експертиза, основано на познанията им от научни изследвания в съдебномедицинската и в неврохирургичната литература и на богатия им емпиричен опит с подобен тип травми, придобит в практиката им на дългогодишни съдебни медици. Д-р М. изтъква (стр. 450, том 2 от съдебното дело на СГС), че в „Пирогов“, където работи, заради оказваната там спешна хирургична помощ, има множество случаи на такъв тип тилни травми – при падане от собствен ръст – поради което експертният опит там е формиран в резултат от множество наблюдения. Този опит разкрива, че при падане върху терен от собствен ръст, дори без някакво външно въздействие, се получава контузия в мястото на противоудара – челно базално и слепоочно базално. Д-р М. уточнява, че при този механизъм, обяснен в утвърдената в медицинската наука кавитационна теория на Г., в мястото на противоудара се получава рязко отрицателно налягане, водещо до контузии на мозъка, в това число – костни фрактури в предна черепна ямка. При все че не изключват и възможността за директен удар, тези вещи лица определят като по-вероятен „контра-ку“ механизмът, защото няма други увреждания на костните структури на дясната орбита, няма видима директна травма, което определя механичните данни като по-оскъдни (стр. 452, том 2 съд. дело на СГС). Така или иначе, основавайки се на своите познания при интерпретирането на наличните медицински находки, експертите не се ангажират с категоричен отговор на въпроса кой от двата механизма приемат за установен.
САС отчита подробните разяснения на доц. А. и д-р Н., участвали в допълнителната тройна СМЕ, дадени при изслушването им в съдебно заседание – л. 382-384, том 1 от съдебното дело на СГС. Тъй като ги кредитира напълно, въз основа на тях приема, че, в случай че подсъдимият е нанесъл удар директно в очната ябълка на пострадалия, то по ръката, с която го е ударил, задължително е следвало да останат видими травматични увреждания. Такива обаче не са установени, видно от СМЕ, освидетелствала подсъдимия още на следващия ден, както и от фотоалбумите – приложения към СМЕ и изискания от САС, които са едни и същи. Основателно е оплакването на защитника, че предният съд, базирайки се на установения отрицателен факт за увреждания по ръцете на подсъдимия, неправилно е приел, че не били налице достатъчно категорични доказателства относно липсата на наранявания по ръцете. От мотивите е видно, че съдът не се е ангажирал с извод, че не кредитира протокола за освидетелстване на Б., в който е отбелязано изрично, че „други увреждания, (в това число и по горната повърхност на основите на пръстите на двете ръце не се установяват“). Приел е обаче, че липсата на надлежно удостоверяване чрез заснемане на дланите на подсъдимия е пречка за съда да се убеди непосредствено в достоверността на отразеното в протокола. Така, без да приема, че отразеното в протокола е недостоверно, съдът е заключил, че подсъдимият може и да е имал наранявания по ръцете, което пък не изключвало да е нанесъл удара в очната ябълка, в контекста на разясненията на вещите лица в съдебно заседание. П. от съда подход е напълно неприемлив, защото е основан на недопустимо и напълно произволно предположение. Първо, в НПК няма изискване за изготвяне на снимков материал при съставянето на протокола за освидетелстване. Без съмнение, установеният в практиката стандарт за изготвяне на снимки способства и улеснява проверката на отразените в протоколите за съответните действия констатации, но липсата на такъв не може да обоснове на самостоятелно основание извод, че отразеното в протокола е недостоверно или пък, че няма как да се приеме дали е достоверно или не. Ако съдът е имал колебания в тази насока, следвало е да ги изясни чрез всички допустими способи и средства, за да провери дали отразеното в протокола за освидетелстване е вярно. Подобен въпрос не е възникнал по време на изслушването на експерта. Няма и данни, които да внасят съмнение в дължимия от вещото лице старателен и добросъвестен подход при извършеното от него освидетелстване. Твърденият пропуск на компетентния технически специалист да направи снимки на възлови детайли, в случая на ръцете на подсъдимия, не може да се третира като такава данна, а още по-малко може да се отчита във вреда на подсъдимия. Наистина няма снимки, на които да са заснети именно дланите на подсъдимия. Но това е логично, доколкото медикът не е констатирал увреждания по дланите. Поначало в снимковия материал следва да са закрепени данни за уврежданията, а не за частите, в които няма такива. Вярно е, че в някои случаи е необходимо и обратното – да се снимат неувредени части от тялото за проверка на конкретна информация в обратния смисъл. В случая обаче е неизяснимо дали експертът, извършил освидетелстването, е разполагал към онзи момент с конкретните данни за механизма на деянието и личността на заподозрения в него. Но е факт, че той е отразил наличието на увреждане по лявата длан на свидетеля К., което подкрепя виждането на настоящия съдебен състав, че няма основание да се подозира пропуск на медика в спазването на протокола за провеждане на освидетелстване на живо лице. В същата връзка – няма подобни основания и за дейността на техническия специалист, който е заснел детайлно дланта на свидетеля К. именно заради установените увреждания.
В обобщение – въззивният съдебен състав приема, че по ръцете на подсъдимия не е имало увреждания и тъкмо затова, съобразявайки разясненията на вещите лица и от тройната експертиза, изключва възможността той да е нанесъл удар директно в очната ябълка, независимо дали в първата или във втората част на инцидента. Ако беше, по ръката му биха останали следи заради неизбежното съприкосновение на кокалчетата на пръстите с горната дясна орбита и заради силата и посоката, с която би следвало да е нанесен ударът, за да измести очната ябълка. Няма подобни наранявания и по ръцете на свидетеля К.. Установено е, че констатираните при него не съответстват на получаването им при нанасяне на удар с юмрук, което категорично изключва той да е нанесъл удар в областта на очната ябълка на пострадалия при сбиването между тримата. По тази причина съдът приема, че счупването на очницата е причинено по механизма „контра ку“, поддържан като обективно възможен и дори по-вероятен със заключението на повторната петорна експертиза.
Въпреки последното, съдът приема за категорично установено, че подсъдимият е нанесъл удар в дясната част на лицето на подсъдимия, който е засегнал областта около скулата, като е причинил кръвонасядане в меките тъкани на подкожието на дясната скула. Затова съобразява, че това кръвонасядане е „сравнително отдалечено от очната ябълка и добре отграничено от кръвонасядането на горния клепач на дясното око и кръвонасяданията на меките тъкани около очната ябълка“, според заключението на експертите от повторната експертиза, основали се на снимките от аутопсията. Съдът се доверява на казаното от вещите лица, че кръвонасяданията на горния клепач и на меките тъкани около очната ябълка са обясними с пропиването на кожата и меките тъкани с кръв от разкъсани кръвоносни съдове (подробно: д-р М. стр. 451, том 2 от съд. дело на СГС). Обособяването на самостоятелно кръвонасядане в подкожието на скулата обаче не се свързва със счупената очница. То е обяснимо само с директен удар, но не и като последица от „контра ку“ механизма. В този смисъл съдът интерпретира и поясненията на д-р И., дадени в съдебно заседание. Така установеното кръвонасядане на тъканите в дълбочина обосновава извода на съда, че ударът на подсъдимия е бил нанесен именно в тази част на лицето. Предвид факта, че няма счупване на кост или медицински данни за съприкосновение на юмрука с такава, съдът приема, че отсъствието на увреждания в ръката на подсъдимия обективно не изключва удрянето с юмрук. При това ударът не е бил нанесен с такава сила, че да предизвика директно падане на пострадалия на земята, респективно – непременно да се свърже с увреждане на ръката на подсъдимия. За този извод съдът отчита заключението на повторната експертиза и в биомеханичната му част. Съобразно този анализ и разясненията на доц. С. в съдебно заседание, критичните стойности на падане на тялото не биха били постигнати, дори и при удар със сила, равна на 180 кг., освен ако то не падне като „дъска или прът“ (стр. 454, том 2, съд. дело на СГС). В случая обаче е установено, че пострадалият не е паднал директно на земята, а, изведен от равновесие заради удара, първо е направил крачка-две назад. Пострадалият не се е спънал в шахтата. Ако беше, то тялото му нямаше да бъде в позицията, в която е установено. По-конкретно: главата му нямаше да попадне именно върху нейния капак. Този извод, освен от експертното заключение на допълнителната тройна СМЕ, е изводим и по пътя на елементарните опитни житейски правила.
Въззивният съд се солидаризира и със съображенията на контролирания касателно психичното и психологично състояние на подсъдимия по време на извършване на деянието, тъй като също кредитира с пълно доверие заключението на съдебнопсихиатричната-и-психологична експертиза като обективно и обосновано.
В заключение може да се обобщи, че преценката на предната инстанция относно доказателствата, установяващи релевантната фактология, намира като цяло подкрепата на въззивната, с изключение на коментирания факт за локацията на нанесения удар в лицето и за биомеханогенезата на счупването на очницата. Макар и съществен, той не води до решаваща и кардинална промяна в крайните правни изводи.
Контролираната инстанция е достигнала до закономерни и обосновани правни изводи, в съответствие с материалния закон.
С осъщественото от него деяние подсъдимият Б. е изпълнил състава на престъплението, за което е предаден на съд.
Престъплението по чл. 124, ал. 1 НК, т.нар. в теорията „убийство при смесена вина“, е съставомерно, когато вследствие на умишлено нанесена телесна повреда е причинена смърт по непредпазливост. Анализът на признаците от обективна и субективна страна очертава следните особености:
От обективна страна изпълнителното деяние се осъществява чрез поведение, причиняващо умишлена телесна повреда, тоест такова въздействие върху човешкия организъм, което причинява увреждане, като последното обичайно не води до летален изход. Прекият резултат от престъплението е телесна повреда, вследствие от която обаче настъпва смърт. Този по-тежък резултат следва да се намира в причинна връзка с по-лекия, тоест смъртта трябва да е последица от причиненото телесно увреждане. Именно последното поставя началото на негативните усложнения в здравето на жертвата, обусловили като краен резултат леталния изход.
От субективна страна деянието се характеризира с две форми на вина, тъй като деецът действа с умисъл за причиняване на телесното увреждане и непредпазливо по отношение на настъпването на смъртта. Умисълът за телесната повреда може да бъде пряк или евентуален. Непредпазливостта също може да бъде проявена или във формата на небрежност, или във формата на самонадеяност.
Тъй като степента на умишленото увреждане има значение за правилната квалификация, а оттам и за наказанието, във всеки конкретен случай следва да се прецени съдържанието на умисъла на дееца. Когато той нито е желаел, нито е допускал, че от причиненото по-леко по вид увреждане ще настъпят по-тежки увреждания на здравето, които са довели до смъртта, то тогава отговорността за непредпазливата смърт следва да е във връзка с по-лекото телесно увреждане, защото то е умишлено причиненото, а настъпилите по-тежки и смъртта са по непредпазливост. Когато при нанасянето на ударите е целял да причини един вид телесна повреда, но е допускал, че може да настъпи и по-тежко увреждане на здравето, деецът следва да отговаря за непредпазливото убийство вследствие на по-тежкото телесно увреждане, защото умисълът му обхваща и него (в този смисъл Р 574-75-II; Р 8-90-ОСНК, сб. 1989 г.; Р 74-77-II; Р 452-90- II)
Отнасяйки към конкретния случай тези теоретични съображения, въззивният съд споделя виждането на предната инстанция, че подсъдимият е изпълнил деянието от обективна страна като е нанесъл юмручен удар в главата на пострадалия. Това, че, съгласно приетото от настоящия съдебен състав, ударът не е бил точно в очната ябълка и че с него не е била причинена закритата лицева черепномозъчна травма е без значение, особено като се има предвид и че не тя е причината за смъртта. От значение е фактът на нанасянето на удара и това, че приложената сила е била обективно годна да изведе от равновесие тялото на пострадалия. И точно това се е случило, тъй като потърпевшият не е успял да се задържи прав в резултат на удара, въпреки че е направил крачки назад, тоест не е паднал веднага. Употребата на сила върху тялото на потърпевшия е поставила началото на причинноследствен процес, резултирал в причиняването на тежката открита тилна черепномозъчна травма. Между нея и настъпването на смъртта е налице непосредствена връзка, тоест по-тежкият резултат е в причинна връзка с по-лекия. По естеството си черепномозъчната травма се определя като тежка телесна повреда по смисъла на чл. 128, ал. 1 НК, тъй като представлява постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота.
Причиненото друго тежко телесно увреждане на пострадалия – закритата лицева черепномозъчна травма – поначало не се намира в причинна връзка с настъпването на смъртта, която е обусловена изцяло и единствено от другата травма. Затова и в случая няма принципно значение за съставомерността на деянието дали очницата е била счупена от директен удар или пък по „контра ку“ механизма, както прие настоящият съдебен състав. Наличието на причинна връзка между телесното увреждане и настъпването на смъртта следва безусловно да е налице. Когато не е, не може да се приеме изпълнението на обективните признаци от състава. Причиняването и на това телесно увреждане е обективен факт и е последица от другата, съставомерната, травма, който съдът приема, че следва да отчете единствено в контекста на особеностите, относими към обществената опасност на деянието.
Обсъжданото дотук обосновава извода на въззивния съд, че са изпълнени признаците от обективната страна на престъпния състав, както правилно е приела първата инстанция. Същевременно, доколкото подсъдимият е обвинен и признат за виновен за нанасянето на удар в очната ябълка, с който причинил тежката лицева черепномозъчна травма, присъдата следва да бъде изменена в тази й част, като той следва да бъде оправдан за това обстоятелство и признат за виновен за нанасянето на удара в областта на дясната скула. Няма пречка за този подход, тъй като не се касае за съществено изменение на обстоятелствената част. Съдът се произнася изцяло в пределите на възведените от обвинението факти. Видно от обстоятелствената част и от диспозитива на обвинителния акт, сочената причина за смъртта е именно тилната травма, а ударът, нанесен в лицето, е очертан като причина за извеждане на тялото на потърпевшия от равновесие и падането му върху терена, съпроводено с удар на главата в него. Подсъдимият е организирал защитата си срещу всички факти, включително и срещу този за удара в лицето. Касае се до прилагане на закон за същото престъпление. В., следва да се отбележи, че, както в обвинителния акт, така и в присъдата, е допусната известна непрецизност. От една страна е посочено, че причината за смъртта е тилната травма, а от друга присъства и формулировката „причинил по непредпазливост смъртта на П. А. вследствие на умишлено нанесената от него тежка телесна повреда“, изразяваща се в тежката лицево-черепна травма. Тази непрецизност не се възприема от съда като неясно формулирано обвинение. Касае се за недотам удачна словесна формулировка, в която на практика е описан и механизмът на деянието.
Въззивният съд споделя извода на предната инстанция, че деянието на извършителя е осъществено при наличие на умисъл за причиняването на тежката телесна повреда и непредпазливост по отношение на престъпния съставомерен резултат – смъртта. Намира обаче, че тежката телесна повреда е причинена с евентуален, а не с пряк умисъл. Споделят се съображенията, че в интелектуалния аспект на умисъла на подсъдимия е било включено познание за всички релевантни обстоятелства, по-точно за това, че той е съзнавал общественоопасния характер на постъпката си и е предвиждал настъпването на общественоопасните последици. Така е, защото е бил наясно до какви последици може да доведе нанасянето на удар, достатъчно силен, за да изведе от равновесие тялото на потърпевшия. При това, съдът с основание е отбелязал, че като професионален спортист, добре трениран, подсъдимият е имал и съвсем ясна представа за възможните негативни последици за настъпване на травма. Това, с което въззивният съд не се съгласява е, че подсъдимият е искал те да настъпят. Доказателствата не обезпечават извод, че подсъдимият е целял пряко и е искал да причини счупване на тилната черепна кост на пострадалия. Следователно, волевият аспект на умисъла на дееца не позволява дефинирането му като пряк. Подсъдимият е целял да нанесе удар на потърпевшия в лицето и да причини увреждане в тази област, но се е отнасял безразлично към предвидимото възможно настъпване на другата последица. Тоест, целейки да причини леко телесно увреждане в областта на лицето, Б. е бил наясно, че нанесеният достатъчен по интензивност удар може да доведе и до падане на пострадалия на земята, при което той да удари главата си и неминуемо да получи тежко телесно увреждане. Следователно деецът е допускал такъв резултат, отнасяйки се безразлично към настъпването му. Затова настоящият съдебен състав приема, че подсъдимият е действал с евентуален умисъл за причиняването на тежкото телесно увреждане. По тази причина и като съобразява изнесените в началото теоретични съображения (стр. 23 – 24 - в курсив) съдът приема, че подсъдимият следва да отговоря за непредпазливата смърт именно във връзка с тежкото телесно увреждане, а не с пряко целеното по-леко увреждане в областта на лицето, защото умисълът му обхваща причиняването на тежка телесна повреда.
Що се отнася до настъпилата смърт, подсъдимият Б. със сигурност не е искал причиняването на този резултат. Той не е предвиждал и настъпването на общественоопасните последици от конкретен вид – смъртта, но е бил длъжен и е могъл да ги предвиди. Психическото отношение на дееца към тях очертава проявата на непредпазливост във форма на небрежност. Напълно предвидима опасност е получаването на тежка травма, в това число и несъвместима с жизнените функции, при падане по гръб върху твърд терен в резултат на нанесен удар. В конкретната обстановка подсъдимият не е съобразил общовалидните изисквания за внимателност, обмисленост и грижливост към здравето и живота на друг човек, за да избегне нежеланото засягане на обществените отношения. Това е бил длъжен и е могъл да го стори.
По изложените съображения оплакванията във въззивната жалба на подсъдимия за необоснованост на присъдата и за грешно приложение на материалния закон са неоснователни в генерален план.
Съдът намира за неоснователни въззивните жалби и на подсъдимия, и на частния обвинител и по отношение на довода за явна несправедливост на наложеното наказание. Отбелязва се, че производството пред касационната инстанция се е развило и по жалба на частния обвинител с искане за влошаване положението на подсъдимия, поради което при настоящото разглеждане на делото, съдът не е ограничен от принципа reformatio in pejus (забрана за влошаване на положението на подсъдимия).
При индивидуализацията на наказанието СГС е приел, че по делото не се установяват обстоятелства, мотивиращи приложението на чл. 55 НК, поради което е отмерил санкцията по реда на чл. 54 НК, в предвидените предели за престъплението по чл. 124, вр. чл. 128, ал. 1 НК, а именно: от три до дванайсет години лишаване от свобода. Като отегчаващи обстоятелства са отчетени данните за високата степен на обществена опасност на деянието и проявената от подсъдимия упоритост, а като смекчаващи – младата възраст на дееца, чистото му съдебно минало, добрите характеристични данни и трудовата ангажираност, оказаното от подсъдимия съдействие в досъдебното производство, намерило израз в даденото съгласие за освидетелстване и участие в разпознаването. Съдът е отчел в полза на подсъдимия и поведението на пострадалия, създало негативни емоции у подсъдимия, които са улеснили действията му. Приел е превес на смекчаващите обстоятелства и е определил наказанието в размер, близък до минималния – четири години лишаване от свобода.
Настоящият съдебен състав се солидаризира като цяло с това виждане, защото на свой ред установи, че:
Доказателствата не разкриват наличието на многобройни или изключително по своя характер смекчаващи обстоятелства, които да определят и най-лекото предвидено наказание като несъразмерно тежко. От съпоставката на установените смекчаващи и отегчаващи обстоятелства е изводимо, че разпоредбата на чл. 55 НК е неприложима. Приетите писмени доказателства от настоящия съдебен състав също не оправдават смекчаване на санкцията на подсъдимия чрез отмерване на наказанието под определения минимум. Действително, те разкриват личността на подсъдимия в позитивен план и очертават ниска степен на обществената й опасност, но това смекчаващо обстоятелство така или иначе е отчетено при определяне на санкцията. Съдът не подценява смекчаващия му характер, но отбелязва, че то не притежава характеристика на изключителност, доколкото не разкрива по отличаващ се, извънреден начин личността на подсъдимия. Обичайно, а не израз на изключително по вида си поведение, е хората да се препитават от своя труд и да се възползват от възможността да увеличават по законен начин и с честни усилия своето благосъстояние.
САС се съгласява, макар и с допълнителни мотиви, че конкретните обстоятелства, при които е извършено престъплението очертават висока степен на обществена опасност на деянието. Първо следва да се отбележи, че проявената от потърпевшия вербална агресия, дори и срещу пътуващите в автомобила, съвсем не оправдава решението за физическа саморазправа с него. Грубите реплики, отправяни от А., първо безадресно и по съвсем друг повод, а сетне и срещу свидетелката К., не биха довели до конфликт въобще, в случай че пътуващите с автомобила бяха продължили по пътя си. Не друг, а именно подсъдимият е започнал първи физическото стълкновение, в което числено предимство са имали той и свидетелят К.. Подобна реакция не се определя като съразмерна на проявеното от пострадалия действително невъзпитано и дразнещо поведение, но изчерпващо се, все пак, само с думи, а не с проява на физическа агресия. Засегнатите от обидите не са били поставени в условията на пряка конфронтация, подлагаща ги на необходимост да продължават да търпят поведението на нагрубяващия, а са могли безпрепятствено да отминат с автомобила или пък да подберат законно средство за санкционирането на обиждащия ги. По тази причина настоящият съдебен състав, макар да отчита проявената от П. А. словесна провокация за способстващ фактор, определя ответната реакция на подсъдимия като прекомерна. В крайна сметка сбиването е предизвикано от него и свидетеля К., а като краен резултат е отнет човешки живот, само защото притежателят му е отправял обиди и псувни. Укорима и завишаваща степента на обществената опасност на деянието е проявената от подсъдимия упоритост да догони пострадалия след приключването на схватката между тримата. При положение че сбиването е било прекратено и потърпевшият А. се е оттеглил в другата посока, никаква заплаха и за никого не е била налице. Проявата на агресия от страна на подсъдимия в тази насока е съвсем неоправдана. Освен с отношение към обществената опасност на деянието, тази особеност очертава в негативен план и личността на извършителя. Посткриминалното поведение на подсъдимия Б. - също. По убеждение на настоящия съдебен състав то правилно е отчетено като отегчаващо обстоятелство. След като е видял състоянието на потърпевшия, подсъдимият не само не е направил опит да окаже помощ и не се е заинтересувал от състоянието на потърпевшия, но е избягал от местопроизшествието заедно с приятелите си. Обективно отегчаващо обстоятелство се явява и получената като резултат от първата още една тежка телесна повреда по механизма „контра-ку“, която се поглъща и е без отношение към правната квалификация, но завишава тежестта на обществената опасност на деянието.
Съдебният състав не възприема за основателен довода на повереника, претендиращ като отегчаващо обстоятелство да се третира липсата на проявено съжаление от подсъдимия, непризнаването на вина и цялостното му отношение към случилото се. Подсъдимият отрича извършването на деянието, поради което и по условие няма как да изрази разкаяние в този случай. Правото на защита на подсъдимия обема и възможността му да подбере определена линия на защита. Без значение каква точно е тя, конкретната позиция не може да се третира в негова вреда. В доктрината и в практиката е несъмнено утвърдено положението, че недаването на обяснения и непризнаването на вина от страна на подсъдимия никога не могат да се възприемат като отегчаващи обстоятелства.
Чистото съдебно минало, липсата на данни за други противообществени прояви, отличните характеристични данни, трудовата ангажираност на подсъдимия и законосъобразният му иначе начин на живот са все обстоятелства, които определят по-ниска степен на обществена опасност на личността му и по характера си са смекчаващи. От представените в тази инстанция доказателства е видно, че и по време на производството, водено срещу него, подсъдимият е полагал усилия да преодолее неизбежните ограничения, произтичащи от процесуалното му качество и препятстващи развитието на спортната му кариера извън страната, като намери други законни източници на доходи. Тази му дейност разкрива и позитивна социална ангажираност, доколкото, видно от договорите и от благодарствените писма, е ориентирана към обучение и създаване на заетост и придобиване на професионални умения по отношение на неактивни, безработни или лица с основно или по-ниско образование. Съдът отчита това като позитивна данна, относима за преценката за степента на обществена опасност на дееца. В тази насока са неоснователни възраженията на повереника адвокат М., че заниманията на подсъдимия били съвършено ирелевантни. Напротив – всички данни за личността на подсъдимия са от значение при определяне на санкцията, защото законът изисква – чл. 54, ал. 1 НК – съдът да вземе предвид степента на обществената опасност на дееца. А тя, за разлика от тази на деянието, не се определя само съобразно инкриминирания период. В този смисъл е от значение, че и към момента процесното престъпление продължава да е с характер на изолирана проява в живота на подсъдимия. Въззивният съд отчита и обстоятелството, че телесното увреждане и съставомерният резултат по непредпазливост са причинени в по-леко укоримите форми на вина, съответно, - умисъл и непредпазливост, както и че нанесеният удар е бил един.
САС не споделя приетото от предния съд, че сред смекчаващите обстоятелства следва да се подреди и младата възраст на подсъдимия. В процесния случай тя не е фактор с отношението към деянието, нито пък може да се свърже с мотивацията на дееца. В такъв случай възрастта е обективно обстоятелство, което следва да се съобрази при индивидуализацията на санкцията, но в контекста на целите на изпълнението на наказанието.
При все че отчита в полза на подсъдимия приетите като писмени доказателства документи, въззивният съд счита, че както те, така и останалите смекчаващи обстоятелства не обосновават намаляване на определеното наказание. Същевременно, установените отегчаващи обстоятелства не налагат увеличаване на наказанието към настоящия момент. Размерът му се определя като справедлив.
И степента на обществената опасност на конкретното деяние, и тази на дееца, както и изминалият близо 5 – годишен (без два месеца) период, мотивират извод, че наложеното по реда на чл. 54 НК наказание от четири години лишаване от свобода понастоящем представлява справедлив и адекватен израз на дължимата държавна принуда за стореното от подсъдимия, тъй като отговаря на целите, визирани в разпоредбата на чл. 36 НК. Наказанието е в размер, близък до минималния и доста под средния. В този вид то се явява съобразено със съотношението между установените смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, най-вече като се отчете и изминалият период от време от деянието досега. Провеждането на процеса, чиято забава не е причинена от поведение на подсъдимия, и свързаните с производството легитимни ограничения за Б., са изиграли известна възпитателна роля. Данните за ниската степен на обществената опасност на личността на дееца позволяват да се заключи, че упражняването на по-интензивна принуда спрямо него би представлявало израз на прекомерно, ненужно тежко санкциониране, доколкото целите на наказанието са постижими и с определеното такова от предния съд. Целите на генералната превенция също са изпълними предвид неизбежното ефективно изтърпяване на лишаването от свобода. Размерът на наказанието е пречка за приложението на института на чл. 66 НК, тъй като не е налице една от императивните предпоставки – наложеното наказание да е до три години.
Режимът на изтърпяване на наказанието е определен законосъобразно, в съответствие с предвиденото в чл. 57, ал. 1 НК, поради което не е нужна корекция на присъдата и в тази й част. Съдебният акт обаче следва да се отмени в частта, в която е постановено в кое място да се изтърпи наказанието. Към момента на произнасянето на СГС е действала друга уредба и тогава съдът правилно се е произнесъл и по този въпрос. Понастоящем обаче, с измененията на чл. 41, ал. 6 НК и разпоредбите от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, в сила от 07.02.2017 г., съдът не е оправомощен да определя мястото на изтърпяване на наказанието.
От определеното наказание, в съответствие с предвиденото в нормата на чл. 59, ал. 1 НК, е приспаднато законосъобразно времето, през което подсъдимият е бил задържан.
Въззивната жалба на частния обвинител и граждански ищец срещу гражданската част на присъда също е неоснователна. Определеното обезщетение от 100 000 лева е съобразено с принципа на справедливостта. Съдът е последователен в позицията си, че поначало няма адекватен паричен еквивалент, който да компенсира страданията на родителя от загубата на неговото дете. Мъката и болката, преживявани от г-жа А. могат само до известна степен да бъдат обезвъзмездени чрез присъждането на парично обезщетение. Психическата травма и продължаващите душевни страдания, причинени на ищцата заради смъртта на сина й, не се поставят под съмнение, тъй като е установено, че отношенията между тях са били обичайните между родител и дете, изпълнени с дълбока обич, привързаност и разбирателство. Освен че е загубила тях, г-жа А. е била лишена и от грижите, полагани от сина й, в това число и от финансовите. Размерът на присъденото обезщетение е съобразен с тези обстоятелства. Разгледан в абсолютната му стойност той не е несправедливо нисък, тъй като сумата от 100 000 лева не е малка, особено като се отчете и нивото на жизнения стандарт в страната. От значение е и това, че се касае за причиняване на смърт по непредпазливост, а не за умишлено убийство. Претенцията за уважаването на иска до пълния му предявен размер от 300 000 лева се определя като неоснователна и от този съдебен състав. Правилно е присъдена и поисканата лихва, считано от деня на деликта.
При осъдителния за подсъдимия изход на делото разноските по воденето му правилно са били възложени в негова тежест, тъй като такава е уредбата, предвидена в чл. 189, ал. 3 НПК. Също така правилно е разрешението за присъждането на разноските, сторени от частния обвинител и граждански ищец.
Законосъобразно е и присъждането на сумите, представляващи държавни такси за уважената част върху гражданския иск и за служебно издаване на изпълнителен лист, предвидено в чл. 190, ал. 2 НПК.
С оглед изхода на делото в тази инстанция, подсъдимият дължи направените от частния обвинител и граждански ищец разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство. Те са поискани с въззивната жалба на адвокат М., а и осъществяването им е доказано, тъй като в пълномощното е отбелязано изплащането на сумата от 2 000 лева в брой за представителство по ВНОХД № 180/18 г. – л. 15 от съдебното дело.
При осъществената, освен по доводите, пълна проверка на обжалваната присъда, въззивният съд не установи допускането на съществени процесуални нарушения в съдебната и досъдебната фаза. Присъдата следва да бъде изменена в частта за причиняването на лицевата закрита тежка черепномозъчна травма и в частта за мястото на изтърпяване на наказанието, подлежаща на отмяна, а в останалата - потвърдена като правилна и законосъобразна.
С оглед изложеното и на основание чл. 337, ал. 1, т. 2 и чл. 334, т. 6, вр. чл. 338 НПК, Софийски апелативен съд

Р Е Ш И :

ИЗМЕНЯ присъда № 219 от 16.09.2016 г., постановена по НОХД № 2509/2014 г. по описа на Софийски градски съд (СГС), Наказателно отделение, 25 първоинстанционен наказателен състав в частта, в която подсъдимият Б. Б. е признат за виновен, че нанесеният удар е в областта на дясната очна ябълка и орбитата на П. А. и с него е причинил тежка лицева закрита черепномозъчна травма, като вместо това:
признава подсъдимия за виновен в това, че е нанесъл удар в областта на дясната скула на пострадалия, като го признава за невинен и оправдава за причиняването на тежката телесна повреда – лицева черепномозъчно травма чрез нанасянето на директен удар в очната ябълка и орбитата.
ОТМЕНЯ частта, в която на основание чл. 59, ал. 1, вр. чл. 61, т. 3 ЗИНЗС е постановено изтърпяването на наказанието в затворническо общежитие от открит тип.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата й част.
На основание чл. 189, ал. 3 НПК ОСЪЖДА подсъдимия Б. Й. Б. да заплати на частния обвинител и граждански ищец В. Б. А. сумата от 2000 лева за направените от нея деловодни разноски в тази инстанция.
Решението може да се обжалва и протестира пред ВКС в 15 – дневен срок от съобщението до страните за изготвянето му.

Страните да бъдат уведомени писмено за изготвянето на решението като се изпратят съобщения на С., на подсъдимия Б. Б. и на защитника му адвокат М. М. от САК, на частния обвинител и граждански ищец В. А. и на повереника й адвокат С. М. .

Председател: Членове: 1. 2.