Софийският апелативен съд, гражданска колегия, четвърти състав,
в откритото заседание на 13 март
през две хиляди и седемнадесета година в състав:при участието на секретаря Д. А.
като разгледа докладваното от съдията К.
гр. дело N 4829 по описа за 2016 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по въззивната жалба на ищците С. Б. С. и М.-Л. Б. Х., подадена срещу решението на Софийския градски съд, ГО, І-16 състав, постановено на 22.01.2016 г. по гр. дело № 2651/2008 г., с което съдът е отхвърлил исковете за собственост на жалбоподателите, предявени на осн. чл.108 от ЗС срещу държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството и срещу търговското дружество [фирма].
Във въззивната жалба и допълнително представената писмена защита, изготвена от процесуалните представители на ищците С. Б. С. и М.-Л. Б. Х. се твърди, че правилно съдът е установил, че собствеността върху процесните имоти е придобита от Ц. Ф. І, но необосновано е приел, че в полза на Ц. Б. ІІІ и неговите наследници не е изтекла придобивна давност. Излагат се съображения, че Ц. Б. ІІІ е установил своето владение върху имението „В.“ през 1918 г., което владение е упражнявал явно, спокойно, непрекъснато и несмущавано като своя лична собственост от 1918 г. до смъртта си през 1943 г. и независимо от междувременно установяваните мораториуми, владението е продължило повече от 20 години – срок, изискван за придобиване на имот по давност съгласно чл.34 от Закона за давността, действал от 1898 г. до 1951 г. А след смъртта на Ц. Б. ІІІ и неговите наследници са се отнасяли към имотите като към свои собствени.
Оспорва се изводът на съда, че собственик на имотите е станало Интендантството на цивилната листа. Излагат се подробни съображения срещу този извод, включително и че към датата на съставяне на опис на движимото и недвижимо имущество на двореца „В.“ и на „В. – стопанството“, извършено от държавна комисия през месец септември 1946 г. като собственик е посочен царят – обстоятелство, признато от държавата, което е неизгодно за нея.
В писмената защита се цитира решение на ВКС, ІІ ГО, постановено по реда на чл.290 по гр. дело № 6043/2015 г., в което се приема, че при действието на Т. Конституция в определени случаи монархът е могъл да придобива по давност недвижими имоти.
Поддържа се също, че процесните имоти са били отнети от жалбоподателите не по установения от закона ред – чрез фактическото им отнемане, преди да бъде приет закон за тяхното одържавяване, като децата и вдовицата на Ц. Б. ІІІ са били принудени да напуснат имението на 16.09.1946 г., а Законът за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. е приет след това – на 31.12.1947 г. Поради това жалбоподателите считат, че е налице хипотезата на чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ и възстановяването на собствеността е настъпило по силата на реституционния закон – тъй като имотите са отнети без законово основание и не по предвидения от закона ред.
Оспорват се изводите на градския съд относно действието на Решение № 12/1998 г. на Конституционния съд, което според жалбоподателите има конститутивно действие и с постановяването му държавата е изгубила правото си на собственост върху спорните имоти.
В писмената защита, изготвена от процесуалните представители на жалбоподателите, се цитира решение на Европейския съд по правата на човека, постановено през 2000 г. по сходен според тях казус – на бившия гръцки крал К. и други срещу Гърция.
В жалбата се излагат и доводи за порочност на решението – поради нарушаване на принципа за случайно разпределение на делата, тъй като само първият докладчик е бил определен при спазването на случайния принцип, а след това делото е разглеждано от още 6 съдии, едни от които допускали доказателства, а други отменяли допускането.
Решението се обжалва и в частта за разноските. Излагат се доводи, че присъденото юрисконсултско възнаграждение в полза на държавата е прекомерно, тъй като основната правна работа по делото е била извършена от представителите на втория ответник и на третото лице помагач. Изразява се становище, че и присъденият в полза на ответника [фирма] адвокатски хонорар е прекомерен.
Иска се отмяна на решението и постановяване на друго, с което ответниците да бъдат осъдени да предадат на ищците владението на имотите, както и да им заплатят разноските за двете съдебни инстанции.

Срещу въззивната жалба на ищците са подадени отговори от ответниците ДЪРЖАВАТА чрез МИНИСТЪРА НА РЕГИОНАЛНОТО РАЗВИТИЕ И БЛАГОУСТРОЙСТВО и [фирма], както и от третото лице, помагач на втория от ответниците – МИНИСТЕРСТВО НА ЗЕМЕДЕЛИЕТО И ГОРИТЕ /ХРАНИТЕ/.

В отговора и писмената защита на ДЪРЖАВАТА чрез МИНИСТЪРА НА РЕГИОНАЛНОТО РАЗВИТИЕ И БЛАГОУСТРОЙСТВО се излагат доводи, че жалбата на ищците е неоснователна, а решението на градския съд – обосновано и законосъобразно. На първо място се твърди, че ищците не са активно легитимирани да претендират предаването на владението на процесните имоти, тъй като извеждат правото си на собственост от решение № 12/1998 г. на Конституционния съд, което няма реституционно действие. Споделя се изводът на първоинстанционния съд, че след абдикацията на Ц. Ф. І новият монарх не би могъл нито да владее, нито да ползва имотите без съгласие на собственика или без да ги придобие от него чрез сделка. Изразява се становище, че решението следва да бъде потвърдено.
Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

В отговора и писмените бележки на ответника [фирма] /два броя – изготвени от двама различни процесуални представители/, се твърди, че процесните имоти не са придобити от Ц. Ф. І на годно юридическо основание, а към датата на неговата абдикация в полза на същия не е бил изтекъл срокът за придобиването им по давност. А за периода 1918-1946 г. не е доказано по безспорен начин намерението за владение от страна на наследодателя на въззивниците с цел придобиване на собствеността. Сочи се, че съставянето на проект за нотариален акт през 1928 г. на името на Интендатството на Цивилната листа на Царя съставлява действие, което смущава твърдяното от ищците владение, а освен това, съгласно Закона за съдене на виновниците за националната катастрофа, всички имоти на Ц. Ф. І са били възбранени до 1924 г. и за този период върху тях не би могло да бъде установено давностно владение. Цитира се решение на ВКС, І ГО, постановено по реда на чл.290 от ГПК по гр. дело № 673/2011 г., съгласно което Цивилната листа представлява държавно юридическо лице, а не е частна структура на монарха.
Поддържа се също, че липсва идентичност между имотите, придобити от Ф. І и процесните имоти. Освен това се обосновава тезата, че след абдикацията си през 1918 г., Ц. Ф. І е станал поданик на Ц. Б. ІІІ, поради което монархът не би могъл да придобива по давност срещу своите поданици – както е прието в решението на ВКС по гр. дело № 673/2011 г.
Оспорват се доводите на ищците за приложение на чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ – с мотива, че процесният казус не попада в хипотезите, визирани в ЗВСОНИ, тъй като одържавяването е извършено по силата на изричен закон. Излагат се и съображения за липса на вещноправен ефект на решението на Конституционния съд № 12/1998 г. Посочва се, че дори да се приеме, че Ц. Б. ІІІ и наследниците му са придобили процесните имоти по давност, искът по чл.108 от ЗС пак би бил неоснователен, тъй ищците не са инициирали производство по реда на ЗСПЗЗ за възстановяване на процесните земеделски имоти.
Дружеството на собствено основание завява претенция, че [фирма] е собственик на процесните имоти вследствие на валидно частно правоприемство между него и държавата, обективирано във включване на имотите в капитала на дружеството.
По отношение на оплакването, че е нарушен принципът за случайно разпределение на делата се посочва, че същото е въведено едва с въззивната жалба, а по същество е и неоснователно.
Иска се оставяне на въззивната жалба без уважение и присъждане на разноски за въззивната инстанция.

Третото лице, помагач на ответника [фирма] – МИНИСТЕРСТВО НА ЗЕМЕДЕЛИЕТО И ХРАНИТЕ, в подадения срещу въззивната жалба отговор изразява становище, че същата следва да бъде оставена без уважение. На първо място се излагат доводи, че не е доказана идентичност между имотите, придобити от Ф. І в лично качество и процесните имоти, а на второ – че в полза на ищците /съответно на техните наследодатели/ не е изтекла придобивна давност. Сочат се разликите между владението, упражнявано в качеството на монарх и това – в качеството на наследник на цар Ф.. Твърди се, че не е доказано по несъмнен начин, че Ц. Б. ІІІ е установил собствена фактическа власт върху процесните имоти – с намерение да ги свои и че събраните по делото гласни доказателства за установяване на това обстоятелство са недостоверни, тъй като представляват преразказ на възприетото от отдавна починали хора. Като пречка за придобиване по давност се сочи разпоредбата на чл.15, т.5 от Закона за давността /отм./. Поддържа се, че ако изобщо е текла някаква давност, тя е в полза на Интендантството, а не в полза на престолонаследника Б. ІІІ и че следва да бъде съобразено спирането на давността през процесния период – по силата на наложени мораториуми.
Оспорва се и тезата на ищците за приложение на чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ – по съображения, че към момента на отнемане на процесните имоти същите са представлявали земеделски земи и възстановяването им е подчинено на ЗСПЗЗ, което изключва приложението на ЗВСОНИ.
Неприложимостта на ЗВСОНИ се мотивира и със становището, че имотите са конфискувани по силата на специалния Закон за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б., а този закон не е изрично посочен в ЗВСОНИ, както и с изискването на реституционния закон, да е била отнета собствеността, а не владението.
Иска се оставяне на жалбата без уважение, а в съдебно заседание се претендира и присъждане на разноски.

Софийският апелативен съд, след като обсъди събраните по делото доказателства и като взе предвид доводите и възраженията на страните, намира следното:
Ищците – С. Б. С. и М.-Л. Б. Х. твърдят в исковата си молба, че са собственици по наследство на имение с площ от 2 650 дка; ливада с площ от 5 дка; градина с площ от половин декар и градина с площ от 1,2 дка – намиращи се в землището на [населено място], С., която собственост е възникнала чрез придобивна давност, упражнявана от наследодателя им Ц. Б. ІІІ, лично и чрез трети лица – служители в Интендантството на Цивилната листа на Н.В. Царя. Твърди се също, че първоначално фактическата власт върху имотите е била установена от техния дядо – Ц. Ф. І, а след неговата абдикация през 1918 г. е била упражнявана от баща им Ц. Б. ІІІ, който е придобил собствеността на оригинерно основание – чрез осъществяване на повече от 20-годишно непрекъснато и несмущавано владение. Собствеността била отнета по силата на Закона за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. и на техните наследници.
Собствеността била възстановена по силата на Решение на Конституционния съд № 12, постановено на 04.06.1998 г. по конституционно дело № 13/1998 г.
Със заповед на Кмета на Столична община от 2001 г. било разпоредено отписването от актовите книги за общинска собственост и предаване на владението на наследниците на Ц. Ф. І и Ц. Б. ІІІ на парка „В.“ с площ от 800 000 кв.м, заедно с построените в него дворец и други постройки. Останалата част от отчуждения им имот се владее от държавата, поради което се претендира да бъде предадена на ищците площ от 1 414 дка. В писмената си защита пред градския съд процесуалният представител на ищците изрично подчертава, че тъй като парковата зона е предадена на доверителите им в качеството им на възстановени собственици от Столична община, предмет на настоящото дело е признаването на правото на собственост и предаването на владението върху останалата част, а именно тази, която е представлявала стопанството на двореца „В.“ – и то само на незастроената част, а не и на тази, която е заета от сгради, построени след като България е станала република.
Първоначално искът е бил предявен само срещу държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството. В последствие, по молба на ищците от 28.04.2009 г. и с протоколно определение от същата дата като ответник е конституирано и [фирма].
Ответниците са оспорили исковете – както относно придобивното основание, посочено от ищците, така и с оглед възможността собствеността върху тези имоти да бъде възстановена.
Търговското дружество [фирма], за което не се спори, че владее имотите, се е позовало и на придобивна давност по отношение на тях, с оглед на включването им в неговия капитал и упражнявано владение в продължение на повече от 10 години.
Министерството на земеделието и храните е конституирано като трето лице, помагач на ответника [фирма] по негово искане – с протоколно определение от 24.11.2009 г.

Установено е по делото, а не се и спори относно факта, че със заповед № РД-5734/23.01.2001 г. на кмета на Столична община /изменена на 07.08.2001 г./ е разпоредено, да се отпише от актовите книги за общинска собственост и да се предаде владението на наследниците на Ц. Ф. І и Ц. Б. ІІІ на следния недвижим имот, находящ се в район „И.“: Парк „В.“ с площ от 800 000 кв. м., заедно с построените в него централна сграда – дворец „В.“ с обща застроена площ от 2 013 кв.м.; масивна сграда на два етажа – бивша конюшня; горска къща в парка; оранжерии в парка и хамбар; сграда-клуб; караулка, навес, помпена станция и склад. Като граници на този имот са описани: юг – [улица]; изток, запад и север – стопанство „В.“. Този имот не е част от процесните по настоящото дело.
Предмет на настоящия спор за собственост са бившите земеделски земи, включени в стопанството „В.“, които се владеят от държавното дружество [фирма].

Към исковата молба са приложени под опис писмени доказателства /намиращи се в червения класьор/ - крепостни и нотариални актове, продавателни записи, домашни продавателни записи и частни договори, с които Ц. Ф. І през периода 1900-1915 г. е закупувал от физически лица недвижими имоти – ниви, ливади, градини и бостан, находящи се в землищата на селата Г., К., Г. и Г. Л.. При сключване на сделките купувачът е бил представляван от пълномощник. В част от документите пълномощникът е посочен като такъв на царя, а в други – на интендатството.
През месец декември 1919 г. е приет Закон за съдене и наказание виновниците за народната катастрофа. В чл.5, ал.2 от този закон е предвидено, че „Частните имоти на всички обвиняеми по настоящия закон, включително и на бившия цар Ф., се поставят под възбрана, за обезпечение гражданския иск на държавата“.
От представената „полица за застрахование срещу загуби и повреди от пожар“ се установява, че за периода от 28.06.1923 г. до 28.06.1930 г. в Българско застрахователно дружество „Б.“ са застраховани от Интендантството на Цивилната листа на Н.В.Царя недвижими имоти, между които двата двореца във „В.“ – нов и стар, с находящите се в тях „мобили по инвентара“.
Представен е и нотариален акт № 159 от 12.09.1928 г. За този нотариален акт не се спори, че същият е с недовършен фактически състав, тъй като не е подписан от нотариус. От него могат да се извлекат данни, че през 1928 г. /по време на управлението на Ц. Б. ІІІ/, Интендантството на Цивилната листа на Негово величество Царя чрез пълномощника си адв. К. М. е поискало да бъде признато за собственик по обстоятелствена проверка на следния недвижим имот: имение /стопанство/ в местността „В.“ от около 2 650 декара при съседи: държавен път С.-П.; шосе за К. и поименно посочени физически лица, оценен на обща сума 8 млн. лева.
От представения Опис на сградите собствени на Н.В.ЦАРЯ и държавни, предадени за ползуване от Дворцовото Интендатство към 1-й януарий 1933 г., подписан от интендант е видно, че имението „В.“ е описано като имот, който е напълно /и местото и постройката/ собственост на Негово Величество Царя /Интендатството/. В описа са описани както дворците, така и помощните и стопански постройки. Площта на мястото е посочена като 2 650 дка. Като собственик и на мястото, и на постройките е посочено „Ин.Цив.Листа“, а като документ за собственост – нотариален акт № 159 от 12.ІХ.1928 г., издаден на името на интендантството по давностно владение на имение /стопанство/. В последната колона на описа, след цитирането на нотариалния акт е нанесена забележка „Постройките, които също са собственост на Интендантството, не са вписани в горния акт. Други актове няма“.

На 02.08.1946 г. е приет Закон за допитване до народа за премахване на Монархията и провъзгласяване на Народната република и за свикване на Велико Народно събрание. Допитването до народа е формулирано с въпроса „да се премахне монархическата форма на управление и България да се обяви за Н. Република, като Ц. С. ІІ и С.-Кобурготската династия се лишават безвъзвратно от всички лични и имуществени права, преимущества и титли, свързани с българския престол“. На 08.09.1946 г. е проведен референдумът, по силата на който България е провъзгласена за република.

На 05.09.1946 г. е съставен „Опис на земите и постройките, собственост на Н.В. ЦАРЯ в двореца и стопанството В.“ от комисия, назначена със заповед на министър-председателя. В този опис, освен движимото имущество са описани земи на обща площ 2 650,81 кв.м. – ниви, малини, зеленчукови градини, люцерни, ливади, пасбища, пепиниера, стопански двор, овощна градина, парк и гора, пътища и води. Описани са и постройките в стопанския двор.
На 31.12.1947 г. е обнародван Закон за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. и на техните наследници, съгласно чл.1 от който „
Обявяват се за собственост на Народната Република България всички движими и недвижими имоти, находящи се на територията на България и принадлежащи на семействата на бившите царе Ф. и Б. и на техните наследници, лично придобити и наследени.“

За установяване на границите на процесното имение и начина му на ползване, градският съд е допуснал до разпит свидетели.
Свидетелката В. В., /на 94 г. към датата на депозиране на показанията/, разпитана в съдебно заседание на 08.10.2008 г., е заявила, че през 1934 г. е постъпила на работа първоначално в двореца в [населено място], а впоследствие била назначена да се грижи за малката княгиня М.-Л.. Работила за царското семейство до 1946 г. Дворецът „В.“ бил истинският дом на Ц. Б. ІІІ и Царица Й.. Там се живеело редовно, като това било един голям чифлик. „Къщата“ – дворецът бил отделно от стопанството, което започвало на около 1 км. от двореца.
Всички служители били назначени от царя – без писмен документ, чрез инспектор Г.. Заплатите си получавали от интендантството. Самият инспектор Г. отговарял за всички дворци в България.
Свидетелят И. Н., на 93 г. към датата на разпита му, е разказал пред съда, че преди 09.ІХ.1944 г. чифликът бил на Ц. Б., който го е получил от Ф.. Имало обработваема земя, краварник, произвеждана била продукция, карали мляко в С.. Свидетелят пасял овцете си на територията на чифлика, за да „се гюбрат“ /наторяват/ лехите със зеле, което се отглеждало в стопанството. Работел и срещу заплащане – плащали му с „пари на царя“, но плащал касиер – чиновник. След смъртта на Ц. Б. с всичко разполагала царицата, „докато я изкараха от България“. Преди да стане България република, имотът си бил на царя и семейството му. Свидетелят е описал подробно и границите на имението, помни че допреди 15 г. имало ограда по тези граници.
Свидетелят И. Ш. – университетски преподавател, който професионално се е занимавал с историята на българския царски дом, е обяснил следното: Дворецът „В.“ и имението са били най-скъпи на сърцето на Ц. Ф., той го е имал за свой основен дом. През 1904 г. царят го придобил от д-р С., който от своя страна го е закупил от собственик с финансови затруднения – хаджи Б. П.. След това се построява малка ловна хижа и през периода от 1909 до 1913 г. се изгражда основната част от така наречения „Нов дворец В.“. Имението обхваща освен парковата част и двете сгради на дворците, също и земеделска земя, която е била постепенно откупувана от местни жители, за да се оформи стопански имот, който да спомага за издържането на двореца. След абдикацията на Ц. Ф. през 1918 г., по силата на своето първородство /„примогенито“/ пълновластен владетел на всички частни имоти на абдикиралия цар става неговият син – Ц. Б. ІІІ /включително на имоти извън България/. А след смъртта на Ц. Б. имението автоматично става собственост на Ц. С. ІІ и Ц. Й.. Свидетелят е убеден, че този имот е частно владение на българските царе. В подкрепа на тезата си сочи факта, че на 16.04.1945 г. – Велики четвъртък, тялото на Ц. Б. е било пренесено от Р. манастир във „В.“ и царицата е започнала да изгражда параклис над второто гробно място.
Свидетелят е обяснил, че в йерархията на българския царски двор съществува длъжността „инспектор на дворците“, който е нещо различно от интенданта на цивилната листа. Дворците, които са държавна собственост – Софийският и Е. и които са били откупени от абдикиралия княз Б., са били управлявани от инспектора на дворците.
Свидетелят Т. К. – работил от 1961 до 1994 г. като специалист по парка „В.“, а преди това готвил дипломна работа за реконструкция на част от парка, се запознал подробно с документацията, свързана с чертежите на парка. В тези документи открил, как всяка година площта на имението се увеличавала. Данни за искове или претенции на други хора към тези земи нямало. При разговори с хора от К., Г., Г., Г. и Д. Л. те потвърждавали, че това са земи и имоти на царското семейство. Също от хората свидетелят знае, че царските имоти са се управлявали от управител, който се е грижел за стопанството и в което имало животновъдство, полевъдство, цветопроизводство. От оранжерията, наречена „пепиниера“ били реализирани сериозни приходи от продажба на цветя и разсади.
Свидетелката М. Г. – историк, която е разговаряла с лица, които са били близки до царското семейство, е събрала информация, че царското семейство се е издържало от имението, в което имало и ферми. За царското семейство „В.“ било „в къщи“. Ц. Ф. и Б. полагали максимални грижи за този имот – за благоустрояване на имението, за обработка на стопанството, за закупуване на селскостопански материали, поддържане на фермите за животни и отглеждането на зеленчуци. На работниците били плащани заплати или възнаграждение в натура.

Показанията на последните трима свидетели не биха могли да бъдат ценени като установяващи фактически обстоятелства, релевантни за спора, а като становище на лица - специалисти, запознати с историята на царското семейство.

За установяване на идентичността и статута на процесните имоти с тези, описани в документите за продажба, пред градския съд е назначена тройна съдебно-техническа експертиза, която е изготвила поредица от заключения. Основните изводи, които могат да се обобщят от тези заключения относно релевантните за спора факти са следните:
Към момента на съставяне на документите е липсвал кадастрален план на местностите и описанието на имотите е по начин на трайно ползване, площ и съседи. Идентичност е установена само за имота, описан в нот. акт № 159/1928 г. поради наличие на ясно установими граници от 3 страни и при съпоставка с актуалния кадастър.
Съгласно градоустройствения план на С. от 1949 г., действал до 1961 г., градската територия на изток е достигала до река И.. Източно от р. И., извън чертите на градската територия, са представлявали земеделски земи и гори около двореца „В.“. Процесните земи – земеделски, остават извън очертанията на градската територия и след 1961 г., съгласно ОГП, действал до 2003 г.
Към настоящия момент територията, на която са разположени процесните имоти не е урегулирана /не попада в ПУП/ и статутът на претендираните имоти е „неурегулирани поземлени имоти“.
Част от имотите съгласно общия устройствен план /ОУП/ от 2009 г. попадат в защитени местности и природни забележителности, друга част – терени за опитни полета на научни институти; трети – земеделска земя, а останалите – които са на границата с Околовръстния път на С. и [улица]са в смесена многофункционална зона.
Вещите лица са посочили още в първото си заключение, че независимо от невъзможността да се идентифицират точно имотите, описани в актовете за продажба от периода 1900-1915 г., тези имоти се включват в имота, описан в нот. акт № 159 от 1928 г.

Въззивният съд намира, че:
Не подлежат на доказване следните исторически известни факти:
1. Ц. Ф. І през 1918 г. е бил принуден да абдикира и след абдикацията, на 03.10.1918 г. престолът е зает от неговия първороден син Ц. Б. ІІІ;
2. След абдикацията Ц. Ф. І не се е завръщал в България;
3. Ц. Б. ІІІ е починал на 28.08.1943 г. и негови наследници са съпругата му Царица Й. и децата му М.-Л. и С.;
4. През месец септември 1946 г. семейството на покойния цар е било принудено от органите на тогавашната власт да напусне България.

Основните спорни въпроси по делото са:
1. Придобили ли са по давност покойният Ц. Б. ІІІ и неговите наследници процесните имоти към 1946 г.;
2. Приложим ли е чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ по отношение на тези имоти.

Съдът намира, че при съвкупната преценка на свидетелските показания и заключението на съдебно-техническата експертиза може да се направи извод, че закупените от Ц. Ф. І земеделски земи впоследствие са били обединени и са включени в описваното имение, което се е намирало на около 1 км. от парка на двореца. Границите на имението /без двореца и парка около него/, са установени както от описанията на свидетелите, така и от заключението на вещите лица.

По първия спорен въпрос въззивният съд намира следното:
Ищците се позовават на придобиване на правото на собственост по давност през период, в който се е прилагал Законът за давността /отменен през 1951 г./, съгласно чл.34 от който „Може още да се придобиват чрез давност правото на собственост и другите вещни права върху недвижими имущества с непрекъснато владение в продължение на двадесет години, без да има нужда от юридическо основание и добросъвестност“. А съгласно ЗИСС /отм./, но действащ през процесния период – чл.301 „Владението е държане на една вещ или ползване от едно право, което едно лице упражнява само или чрез другиго, който държи вещта или упражнява правото в негово име“. Чл. 302 от ЗИСС предвижда, че „Владението е законно, когато то е постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно, несъмнително и с намерение да се държи вещта, като своя собствена“.
В настоящия процес не подлежи на обсъждане, доколко правото на собственост на Ц. Ф. върху процесното имение е доказано, тъй като ищците не основават претенцията си на правоприемство от него, а се позовават на първично придобивно основание - давност.
Установено е по делото, че през процесния период от 1918 г. до 28.08.1943 г. монархът Ц. Б. ІІІ и членовете на семейството му са упражнявали фактическа власт върху процесното имение, а след смъртта на царя, съпругата и децата му са продължили да живеят в имота до месец септември 1946 г. Цитираните свидетели са убедени, че през цялото време членовете на царското семейство са го считали за свой дом.
Ц. Б. ІІІ е получил фактическата власт върху имота не по силата на някакво правно основание, приложимо към редовите граждани, а по силата на своето първородство, обуславящо качеството му на престолонаследник /при смърт или абдикация на неговия баща/. Стопанството, в което са включени процесните имоти, е било управлявано от „чиновници“ – според цитираните по-горе свидетели, и поддържано от наемни работници и служители, на които е било заплащано от интендантството. От отглеждането на цветя и продажба на селскостопански продукти дори са реализирани приходи. По делото съществуват данни, че приходите са внасяни в държавния бюджет.

В трайната и обвързваща съдилищата съдебна практика на ВКС се приема, че „Интендантството на Цивилната листа на Негово Величество Царя“ е държавно юридическо лице – учреждение, създадено по разпоредителната система, което придобива собственост и извършва дейност със средства от държавния бюджет и осигурява с дейността си издръжката и грижите на царя, като държавен глава, а не е частна структура, призвана да управлява единствено средствата, отпуснати от бюджета като Цивилна листа на царя и апанажи на членовете от неговото семейство“ – решение № 209/08.06.2012 г. на ВКС, І г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК по гр. дело № 673/2011 г. В същото решение съставът на ВКС, обсъждайки и данните относно бюджета на интендантството и на цивилната листа, съдържащи се в държавните архиви, стига до извода, че Интендантството на Цивилната листа не може да се идентифицира със самата Цивилна листа и не осъществява дейността си само и единствено със сумата, отпусната от бюджета на Цивилната листа, а я управлява и се разграничава от нея. Народното събрание е гласувало средства от бюджета на държавата не само по Цивилната листа – лични средства за издръжката на физическото лице монарх и неговото семейство, а отделно и за поддържането и новото строителство на дворците.
В същото решение ВКС приема, че като върховен представител и държавен глава царят не може да завладява и придобива по давност имотите на своите поданици и че царете Ф. и Б. са могли да придобиват имоти само чрез правни сделки, при които е налице праводаване и правоприемство. Интендантството е придобивало по давност имотите за себе си, в качеството на юридическо лице – държавно учреждение, а не за монарха като физическо лице.
В последващо решение, също постановено по реда на чл.290 от ГПК - № 68/14.07.2016 г. по гр. дело № 6043/2015 г., ВКС, ІІ г.о. приема, че „при действието на Конституцията от 1879 г. и действалата до 1946 г. нормативна уредба монархът може да придобива право на собственост по давност, щом без връзка с правомощията му на държавен орган и не за целите на изпълняваните като държавен орган функции, а като равнопоставен на останалите субект на правото, е установил владение, отговарящо на изискванията на чл.302 от ЗИСС /постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно, несъмнително и с намерение да се държи вещта като своя собствена/ и това владение не е опорочено от насилствени или скрити действия“.

Настоящият съдебен състав приема, че упражняването на фактическа власт върху процесното имение – в обема на стопанството /без дворците/, не е било във връзка с функциите на монарха като държавен орган, но е установено от Ц. Б. ІІІ именно в качеството му на монарх. Това обстоятелство е от значение за съобразяване на основанието, на което първоначално е установена фактическата власт.
Принципно би било възможно и допустимо придобиването на имот по давност от Ц. Б. ІІІ и неговите наследници като физически лица, ако владението е установено в такова качество. При такава хипотеза би следвало да се прецени, дали към 1946 г. са били налице предпоставките на чл.34 от ЗД /отм./ – „непрекъснато владение в продължение на двадесет години, без да има нужда от юридическо основание и добросъвестност“. Действащият към този период ЗИСС в чл.303 предвижда, че „Всякога се предполага, че всякой владее сам за себе си и като собственик, когато не е доказано, че той е започнал да владее в името на другиго“.
Както беше посочено по-горе, Ц. Б. ІІІ е започнал да владее имението „В.“ след заемане на престола през 1918 г. През 1928 г. е бил съставен нотариалният акт по обстоятелствена проверка № 159 от 12.09.1928 г. Въпреки че поради липсата на подпис от нотариус същият не представлява титул за собственост, от съдържанието му може да се направи извод, кой се е считал собственик към този момент – интендантството. С оглед на обсъдения по-горе статут на интендантството като самостоятелно учреждение, което придобива собственост и извършва дейност със средства от държавния бюджет и осигурява с дейността си издръжката и грижите на царя като държавен глава, се налага изводът, че към този момент за собственик се е считало именно това учреждение, а не царят. Поради което в този случай не може да се приложи цитираната по-горе презумпция, съдържаща се в чл.303 от ЗИСС /отм./, че Ц. Б. ІІІ е владял имота „сам за себе си“.
Ако се предположи, че след 1928 г. владелецът цар е променил анимуса си – вече е започнал да владее за себе си като физическо лице, а интендантството е преустановило „своенето“, то придобивната давност по чл.34 от ЗД /отм./ би изтекла през месец септември 1948 г. – и то ако се приеме, че имотът не е бил държавен, а частен и спрямо него не се е прилагала забраната за придобиване на държавни имоти по давност, установена през 1934 г. със Закона за бюджета, отчетността и предприятията – чл.222 и действала до 1941 г. Но и горното предположение е силно оборимо, като се има предвид, че в съставения през 1933 г. опис на имотите на Царя, като собственик е посочено интендантството, а като документ за собственост – нотариалният акт № 159/1928 г.
С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав приема, че към месец септември 1946 г. ищците и тяхната майка не са имали качеството на собственици по силата на придобивна давност върху процесните недвижими имоти. Обстоятелството, че в цитирания по-горе „Опис на земите и постройките, собственост на Н.В. ЦАРЯ в двореца и стопанството В.“, съставен на 05.09.1946 г., имотите са посочени като собственост на царя, не може да обоснове извод, че според тогавашната власт за собственик е бил считан царят като физическо лице /респ. неговите наследници като такива/, а не монархът. Освен това, преценката на лицата, съставили описа, не е правно релевантна за правото на собственост.

По втория спорен въпрос настоящият съдебен състав приема следното:
Дори да се приеме, че спорните имоти са били собственост на царското семейство към 1946 г. – което съдът приема, че не е доказано, както е изложено по-горе, те не биха подлежали на възстановяване по реда на чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ.
Тезата, поддържана в исковата молба, че собствеността на ищците е възстановена по силата на Решение № 12/1998 г. на Конституционния съд, вече не се поддържа пред въззивната инстанция. Твърди се, че е налице хипотезата на чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ и възстановяването на собствеността е настъпило по силата на реституционния закон – тъй като имотите са отнети без законово основание и не по предвидения от закона ред. Не се спори между страните, че фактическото отнемане на владението е извършено през месец септември 1946 г., когато вдовицата и децата на Ц. Б. ІІІ са били принудени да напуснат двореца и имението „В.“. Докато обявяването за държавни на „царските“ имоти е обявено през 1947 г. чрез цитирания Закон за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. и на техните наследници.
За да е налице хипотезата на чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ е необходимо имотът да е бил отнет без законово основание или отчужден не по установения от закона ред от държавата, от общините и от народните съвети в периода от 9 септември 1944 г. до 1989 г.
Относно реституцията на имотите на бившите български монарси вече е формирана съдебна практика по реда на чл.290 от ГПК. В цитираното решение № 68, постановено на 14.07.2016 г. по гр. дело № 6043/2015 г. на ВКС, ІІ г.о., изрично е посочено: „Нормата на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ разграничава две самостоятелни хипотези като основание за настъпване на реституционния ефект: 1/ фактическо отнемане на имотите и 2/отчуждаване на правото на собственост не по установения законов ред. Ако, както е в настоящия случай, първо е налице фактическо отнемане, а в последствие се е пристъпило към отчуждаване на правото на собственост, от значение е дали отчуждаването е станало по предвидения законов ред. Тъй като самото отчуждаване е извършено с нарочен закон, който сам създава законовия ред, то не може да се приеме, че са налице предпоставките за настъпване на реституция при условията на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ.“
Поради това, дори да бяха доказали собственически права към 1946 г., ищците не биха могли да възстановят имотите си по реда на цитирания реституционен закон.

Правата на ответника [фирма] и събраните доказателства за тяхното установяване не следва да бъдат обсъждани, тъй като същите биха били релевантни при евентуална основателност на исковите претенции, заявени от ищците.

Цитираното от жалбоподателите дело C. of T. F. K. of G. & Others v. G. /Бившият крал на Г. и др. срещу Г./, постановено на 23.11.2000 г. от Голямата камара на EСПЧ, на пръв поглед сочи на казус, твърде сходен с настоящия – отнемане в полза на държавата на имоти, принадлежали на членовете на семейството на бившия гръцки крал.
Видно от мотивите на това решение обаче, съдът е приел, че имотите са били собственост на кралското семейство на Гърция преди отнемането им от държавата – закупени и заплатени от наследодателите на жалбоподателите от личните им фондове. ЕСПЧ е проследил хронологично законодателните актове и промените в статута на кралските имоти и тяхното одържавяване и последващо връщане на краля от 1923 г. до 1994 г.
Така например, след установяване на военната диктатура в Гърция през 1967 г., през октомври 1973 г. е издаден „законодателен декрет“, по силата на който цялото движимо и недвижимо имущество на бившия крал и на кралското семейство е било конфискувано в полза на гръцката държава. В същия „декрет“ е предвидена парична компенсация за членовете на кралската фамилия, която обаче не е била изплатена. След възстановяване на парламентарната демокрация, през 1992 г. било постигнато споразумение между гръцката държава и бившия крал относно имотите, което споразумение впоследствие било инкорпорирано в закон № 2086/1992 г. Този закон обаче бил отменен през 1994 г. със Закон № 2215/1994 г.
Обсъждайки, дали е нарушен Чл.1 от Протокол № 1 за защита на собствеността, който гласи: „Всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишаван от своите притежания, освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право;
Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.“, ЕСПЧ приема следното: През 1994 г. гръцката държава е интервенирала в мирното притежание на жалбоподателите, но Закон № 2215/1994 г. представлява правна основа за цитираната интервенция и е в съответствие с изискванията на чл.1 от Протокол № 1; Обсъждайки политическите, икономическите и социални условия, при които е приет атакуваният Закон № 2215/1994 г. и изразявайки известни съмнения относно смисъла да бъде приет такъв закон почти 20 години след обявяване на Гърция за република, Съдът все пак приема, че тези съмнения не са достатъчни да отнемат на Закон № 2215/1994 г. неговата легитимност, че е приет в обществен интерес;
ЕСПЧ приема обаче, че този закон нарушава Чл.1 от Протокол № 1, тъй като в него не се съдържат никакви разпоредби за компенсация на собствениците и е нарушен балансът между защитата на собствеността и изискванията на публичния интерес.
Настоящият съдебен състав намира, че с оглед на различната фактическа обстановка и неустановените собственически права на ищците М.-Л. Б. Х. и С. Б. С., изводите на ЕСПЧ по цитираното дело C. of T. F. K. of G. & Others v. G. /Бившият крал на Г. и др. срещу Г./ не са приложими към настоящия спор и не обвързват българския съд.

Неоснователно е и оплакването, съдържащо се във въззивната жалба, че решението e порочно поради нарушаване на принципа за случайно разпределение на делата, тъй като само първият докладчик е бил определен при спазването на случайния принцип, а след това делото е разглеждано от още 6 съдии. Делото е било първоначално разпределено на І-7 състав на Гражданското отделение на СГС. Със заповед № 923/12.05.2011 г. и.д. председателят на СГС е извършил преразпределение на част от висящите в 15-те граждански състава на съда дела, във връзка с попълване на новооткрития І-16 състав. Видно от тази заповед /л.342 от първоинстанционното дело/, от 7-ми състав на 16-ти състав са били преразпределени 30 дела, между които и настоящото № 2651/2008 г. През годините са се сменяли председателите на 7-ми и 16-ти състав, но делото не е било разпределяно на различни съдии. Поради това не може да се приеме, че е налице нарушение на правилото за случайно разпределение на делата.

Във въззивната жалба се съдържат и оплаквания относно присъдените в полза на ответниците разноски. Първоинстанционният съд, приемайки, че тези оплаквания следва да бъдат разгледани като искане за изменение на решението в частта за разноските, на 23.08.2016 г. е постановил определение по реда на чл.248 от ГПК, с което е оставил искането без уважение. Това определение не е обжалвано от ищците, поради което въззивният съд не следва да се произнася по основателността на посочените оплаквания.

С оглед на всичко изложено по-горе, настоящият съдебен намира, че като е отхвърлил исковете за собственост на М.-Л. Б. Х. и С. Б. С., Софийският градски съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено.

По исканията за разноски: Както ответниците, така и Министерството на земеделието и храните – трето лице, помагач на [фирма], са направили искане за присъждане на разноски за въззивната инстанция.
Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Съгласно изменението на чл.78, ал.8 от ГПК от месец януари 2017 г., юрисконсултското възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.37 от ЗПрП. А чл.37 от ЗПрП препраща към Наредбата за заплащане на правната помощ. Съгласно чл.25, ал.1 от последната, за защита по граждански дела с определен материален интерес възнаграждението е от 100 до 300 лева. Ал.2 на чл.25 дава възможност възнаграждението да бъде увеличено с до 50 на сто от максимално предвидения размер по ал.1, ако делото е продължило повече от 3 съдебни заседания или когато материалният интерес е над 10 000 лева. С оглед на материалния интерес по настоящото дело, съдът намира, че възнаграждението, дължимо на държавата, следва да бъде увеличено на 450 лева.
Ответникът [фирма] претендира присъждане на разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 323 431,20 лева с ДДС. Разноските са документирани с договор за предоставяне на правни услуги, фактура от 19.12.2016 г. и две преводни нареждания, удостоверяващи заплащането им. Процесуалните представители на жалбоподателите ищци са направили възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Съдът намира, че възражението е основателно. Обжалваният интерес, върху който е внесена държавна такса, е 3 661 700 лева. Съгласно чл.7, ал.2, т.6 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за процесуално представителство по гражданско дело с материален интерес от 3 661 700 лева минималното възнаграждение възлиза на 48 147 лева, върху които се дължи и ДДС. За разлика от първоинстанционното производство, пред въззивния съд е проведено само едно редовно заседание. Доказателства пред апелативния съд не са събирани. Процесуалните представители на дружеството са подали отговор на въззивната жалба, становище по доказателственото искане на ищците и са представили писмена защита. Видът и съдържанието на предоставената правна защита пред въззивния съд не се отличават от тази пред градския съд. Възпроизвеждат се същите доводи и възражения по спорните въпроси, които са излагани и в прпоизводството пред първата инстанция. Поради това съдът приема, че на [фирма] следва да се присъди като разноски в адвокатското възнаграждение в минималния размер, определен от Наредба № 1/2004 г. – 48 147, върху които и на осн. §2а от същата Наредба следва да се начисли и ДДС. В полза на [фирма] следва да се присъдят разноски за настоящата инстанция в размер на 57 776 лева.
Искането на третото лице помагач – Министерство на земеделието и храните, за присъждане на разноски не следва да се уважава, с оглед изричната разпоредба на чл.78, ал.10 от ГПК.

Воден от изложеното по-горе, Софийският апелативен съд

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решението на Софийския градски съд, Гражданско отделение, І-16 състав, постановено на 22.01.2016 г. по гр. дело № 2651/2008 г.

ОСЪЖДА С. Б. С. и М.-Л. Б. Х., представлявани от адвокат Е. Х. и адв. Р. Т., съдебен адрес [населено място], [улица], ет.8, офис 43, да заплатят на ДЪРЖАВАТА, представлявана от МИНИСТЪРА НА РЕГИОНАЛНОТО РАЗВИТИЕ И БЛАГОУСТРОЙСТВОТО 450 /четиристотин и петдесет/ лева юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА С. Б. С. и М.-Л. Б. Х., представлявани от адвокат Е. Х. и адв. Р. Т., съдебен адрес [населено място], [улица], ет.8, офис 43, да заплатят на [фирма] с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място] 1186, район И., [улица] направените разноски за процесуално представителство пред Софийския апелативен съд в размер на 57 776 /петдесет и седем хиляди, седемстотин седемдесет и шест/ лева.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на МИНИСТЕРСТВО НА ЗЕМЕДЕЛИЕТО И ХРАНИТЕ – трето лице, помагач на ответника [фирма], за присъждане на разноски за производството пред Софийския апелативен съд.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния касационен съд на Република България в едномесечен срок от връчването му, при спазване на изискванията на чл.280 и чл.284 от ГПК.


Председател: Членове: 1. 2.