СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, 4 състав, в публичното заседание на двадесет и осми юни две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕЛИ КУЦКОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ЯНАЧКОВА
ЯНА ВЪЛДОБРЕВА
при секретаря Диана Аначкова, като разгледа докладваното от съдията Вълдобрева въззивно гр. дело № 279 по описа на САС за 2003г. И ЗА ДА СЕ ПРОИЗНЕСЕ, ВЗЕ ПРЕДВИД СЛЕДНОТО:
Производството е по реда на чл.196 и сл. ГПК(отм.).
С решение № 23 от 22.07.2002г., постановено по гр.дело № 1302/1996г. на Софийския градски съд, ГО, 3 състав, „8 Март“ АД е осъдено, на основание чл. 59 ЗЗД да плати на Ф. Б. сумата 15 341,24 лева; на К. Б. сумата 15 341,24 лева; на А. Б. сумата 7 670,62 лева; на А. Б. сумата 7 670,62 лева; на Д. Д. сумата 486,77 лева; на С. Д. сумата 486,77 лева; на В. М. Е. сумата 667,70 лева; на М. Л. Б. сумата 666,90 лева; на Л. П. сумата 2 429,84 лева; на В. П. сумата 2 432,25 лева; на П. Г. К. сумата 25 лева; на М. Г. К. сумата 25 лева; на А. Б. М. сумата 1,60 лева; на Д. Б. Д. сумата 1,60 лева; на М. Е. сумата 723,30 лева; на Д. Е. сумата 723,30 лева; на Н. А. сумата 390,05 лева; на А. А. сумата 390,05 лева и на В. В. Д. сумата 6,30 лева, представляващи обезщетение за ползване на процесните недвижими имоти за периода от 24.02.1992г. до 08.03.1996г., ведно със законната лихва, считано от 08.02.1996г. до окончателното плащане и на основание чл. 64 ГПК(отм.) ответникът „8 Март“ АД е осъден да плати на ищците разноски по делото в размер 3 647,51 лева.
Въззивна жалба срещу решението е подадена от „8 Март“ АД, чрез изпълнителния директор Н. Й., с оплаквания за недопустимост и неправилност. Жалбоподателят смята, че предявените искове са недопустими, тъй като правото на иск за заплащане на обезщетение е погасено, съгласно §17, ал.6 от Закона за приватизацията и следпреватизационен контрол, във вр. с § 6а от ПЗР на ЗППДОП(отм.). Сочи, че ищците не са ангажирали доказателства, от които да се установява, че са спазили изискването на § 6а от ПЗР на ЗППДОП(отм.) - да уведомят органа по чл. 3 от ЗППДОП(отм.) на приватизиращото се предприятие „8 Март“ АД за своето вземане. Смята, че неизпълнението на задължението за уведомяване има за последица изгубване на правото на иск за вземането и иска производството по делото следва да бъде прекратено.
При условията на евентуалност, жалбоподателят поддържа, че исковете са неоснователни, тъй като по отношение на ищците не са налице предпоставките за възстановяване на правото на собственост-не е налице предпоставката на чл.3, ал.1 изр.1 ЗВСОНИ, тъй като имотите не са отчуждени от ищците или техните наследодатели в качеството им на акционери на „Фортуна“АД, а са отчуждени от съветската държава; не е налице и предпоставката на чл.4, ал.1 ЗВСОНИ, тъй като ищците и техните наследодатели са били обезщетени от италианското правителство за дяловете им във „Фортуна“ АД. Сочи, че по делото са представени безспорни доказателства, че членствените права на ищците – италиански граждани са придобити от СССР по силата на договора между Италия и Съюзническите сили от 10.02.1947г. още преди национализацията на предприятието, както и че всички италиански имущества в България са били разчетени по съответните сметки за изпълнение на репарационни задължения, като са налице данни по делото, че италианските дялове от „Фортуна“ АД не само са били определени да послужат, но и фактически са послужили за изплащане на репарационните задължения на Италия към СССР. Жалбоподателят сочи също, че и на основание чл. 114, ал.3 ГПК(отм.) следва да се приеме за установено, че ищците-италиански граждани и наследодателите им в качеството им на акционери във „Фортуна“ АД са били обезщетени от италианското правителство за притежаваните от тях дялове от имуществото на дружеството, което е послужило за изплащане на репарационните задължения на Италия към СССР. Предвид изложеното иска да бъде отменено решението и вместо това да бъде постановено друго, с което производството да бъде прекратено или с което да бъдат отхвърлени предявените искове. Претендират се и разноски.
Въззиваемите страни, чрез процесуалните си представители, в срока по чл.201 ГПК (отм.) не са подали възражение срещу въззивната жалба. В открито съдебно заседание и в допълнителни писмени становища оспорват същата, като неоснователна.
Въззивната жалба е подадена от легитимирана страна в процеса в срока по чл.197 от ГПК (отм.) против валидно и допустимо съдебно решение, подлежащо на въззивно обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, 4 състав, след преценка на изложените от страните твърдения, доводи и възражения и на доказателствата по делото съобразно разпоредбата на чл.188 от ГПК (отм.), приема следното:
Софийският градски съд е бил сезиран от Ф. Б., К. Б., А. Б., А. Б., Д. Д., С. Д., М. Л. Д., В. М. Е., М. Л. Б., А. М. Б., Л. П. и В. П. – граждани на Италия, от П. Г. К., М. Г. К. и Х. Я. К., Л. Д. Д., Х. Е. и Г. Е. и от В. В. Д. с искова молба, с която против „8 Март“ АД са предявени искове за осъждане на ответника да плати на ищците обезщетение за ползване на притежаваните от тях недвижими имоти за периода от 24.02.1992г. до 08.03.1996г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане.
В исковата молба се твърди, че ищците са акционери и наследници на акционери в бившето „Фортуна“ АД за текстилна индустрия-гр.София, като дружеството притежавало 25 756 кв.м дворно място, заедно с построените на 12 875 кв.м в него сгради и навеси на 2 025 кв.м в [населено място]-Надежда, а сега [улица]. Твърди се, че на 23.12.1947г. този имот бил одържавен по ЗНЧИМП заедно с цялото предприятие, което било превърнато в държавна фирма „Осми март“, а сега „8 Март“ АД. Уточнява се в хода на производството, че към момента на одържавяването имотът е бил с планоснимачен № 3 в кв. 184 по плана на София, местността „Военна рампа- запад”, одобрен със заповед № 14071/01.10.1947 г.
Ищците сочат, че по силата на ЗВСОНИ, считано от 24.02.1992г., е възстановено правото им на собственост върху имота и че след тази дата ответникът „8 март” АД държи и ползва имота без основание и ги лишава от възможността сами те да го ползват. Предвид това смятат, че ответникът им дължи на всеки от тях обезщетение за ползването, съразмерно идеалната част, която всеки от тях притежава от имота, ведно с построените в него сгради.
Ответникът „8-ми март” АД, чрез процесуалните си представители, в открито съдебно заседание пред СГС и в изразени писмени становища оспорва предявените искове по основание и размер. Смята, че ищците не са легитимирани като собственици на имота, за който търсят обезщетение, тъй като не са налице предпоставките на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ. Сочи, че процесният имот не съществува реално в границите, в които се претендира; че одържавеното имущество на „Фортуна” АД е изгубило самостоятелното си съществуване, преустроено е и станало част от друго, по-голямо предприятие, т.е. станало е част от дълготрайните материални активи на това предприятие. Според ответника имотът не е реституиран, а бившите собственици могат да търсят правата си по чл. 3, ал. 3 ЗВСОНИ или по чл. 18 ЗППДОП (отм.).
В хода на първоинстанционното производство-на 08.05.1997г., е починала първоначалната ищца Х. Я. К., като с протоколно определение от 26.06.1998г. производството по отношение на нея е прекратено и същото е продължило с участието на единствените й наследници по закон –П. Г. К. и М. Г. К..
Представени са доказателства, че на 12.03.1995г. е починал първоначалният ищец Х. Е. и с протоколно определение от 26.06.1998г. производството по отношение на Х. Е. е прекратено.
Установява се от представените в първоинстанционното производство писмени доказателства, че 20.12.1996г. е починала първоначалната ищца Г. Е. и с протоколно определение от 26.06.1998г. производството по отношение на Г. Е. е прекратено и на нейно място са конституирани М. Е., Д. Е., А. А. и Н. А. .
С протоколно определение от 18.06.2001г. на мястото на починалата на 27.10.1999г. първоначална ищца Л. Д. Д., са конституирани наследниците й А. Б. М. и Д. Б. Д..
СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, 4 състав, намира за установено от фактическа страна следното:
Пред въззивния съд страните не спорят, а и се установява от представените към исковата молба нотариални актове № 155/1927г., № 981/1927г., № 199/1927г., № 155/1928 г., № 174/1928г., 175/1928г.; № 176/1928г., № 177/1928г., № 66/1932г., № 67/1932г., № 94/1935г. и № 64/1936 г., че „Ф.”-текстилно акционерно дружество е придобило в периода от 1927г. до 1936г. недвижими имоти-нива, неурегулирани дворни места и урегулирани дворни места в [населено място], местността „Военна рампа“- бивше [населено място], местността „Над линията“, ведно с построените в имотите сгради, ограда, кладенец, помпа и ел. инсталация с обща площ около 25 756 кв.метра, от които застроени около 12 875,20 кв.метра.
От представените в първонистанционното производство писмени доказателства в това число списък на акционерите в дружеството, удостоверения за наследници и актове за ноторни факти, с превод от италиански на български език, се установява, че ищците – италиански граждани, са наследници на починалите акционери Е. Ф. Б., притежаващ 34 491 акции, В. Л. Д.-6 000 акции, В. Л. П.- 1823 акции, Л. П. Ч.-1821 акции и М. Д. Б.- 1500 акции във „Ф.“-текстилно акционерно дружество-София, както и че ищцата Г. Е. е наследник на акционерите С. Е. с 3 510 акции и И. Е. с 1000 акции, починали съответно на 04.07.1949г. и на 17.07.1977г. В списъка на акционерите е посочено, че капиталът на дружеството е в размер 60 000 000 лева, разпределен на 60 000 акция, всяка с номинал 1 000 лева.
Ищците български граждани: П. Г. К. и М. Г. К. са наследници на акционера Г. П. К., притежавал 75 акции, починал на 06.03.1964г.; Л. Д. Д. е наследник на починалия на 18.08.1949г. акционер Д. П. М. с 5 акции, а В. В. Д. е наследник на акционера В. В. П., притежавал 10 акции, починал на 21.11.1968г.
Не се спори по делото, че през 1947г. със ЗНЧИМП, Обн. ДВ, бр. 302 от 27.12.1947г. фабриката, заедно с процесните имоти е национализирана, по силата на чл.1 от ЗНЧИМП. Установява се от изслушаната в първоинстанционното производство СТЕ, изготвена от вещото лице инж. П. М., че старият план на [населено място] за местността „Военна рампа- запад“ е бил одобрен със заповед № 14071/01.10.1947г., като към момента на одържавяването имотът е бил с пл. № 3 в кв. 184 по плана на София, местността „Военна рампа -запад” с площ около 23 000 кв.метра. Посочено е в заключението, че в оригиналния план за същата местност в У., одобрен със заповед № 100/02.09.1959г. за имота на фабрика Ф. не е вписан планоснимачен номер, но са отразени основните и второстепенни сгради на фабриката в кв. 184(стар) и кв.16 (нов).
Според заключението на изслушаната в първоинстанционното производство СТЕ, изготвена от вещото лице инж. Е. Ц., процесните имоти, намиращи се в [населено място], на [улица], представляват част от предприятието „8 Март“ АД (старо наименование ДИП „8 Март“). Вещото лице, след като е съпоставило регулационния плат от 1947г. с настоящия Генплан е установило, че по-голяма част от съществувалите към 1947г. сгради съществуват и към момента на изготвяне на експертизата, че една част са развалени, а към друга част са направени пристройки и надстроявания, които не биха могли да се отделят и обособят самостоятелно. Уточнено е, че съществуващите сгради в процесния имот са: 1. Тъкачница, масивна на един етаж, със застроена площ около 5900 кв.м. , съществувала по плана от 1947г., като към нея са направени пристройки с площ около 1900 кв.м., част от които свързани технологично свързани с основаната сграда; 2. РМЦ и дърводелна – масивна едноетажна сграда, със застроена площ около 510 кв.м, съществувала по плана от 1947г.; 3. Сграда охрана на труда и складове – едноетажна сграда, застроена на около 60 кв.м, съществувала към 1947г., към която е пристроен втори етаж, със същата площ; 4. Цех за гравиране – сградата е съществувала по плана от 1947г., като масивна, едноетажна, със застроена площ около 540 кв.м, след което е извършена пристройка около 190 кв.м. и надстройка (втори етаж) с площ около 664 кв.м, които не могат да се обособят като самостоятелни обекти; 5. Цех стар щамповане, съществувал по плана от 1947г. като едноетажна масивна сграда със застроена площ около 1384 кв.м, а след това сградата е надстроена с втори етаж – около 1330 кв.м, свързан с първия етаж, а също така и с цеха за гравиране; 6. Апаратурен цех, съществувал по плана от 1947г. като едноетажна масивна сграда със застроена площ около 2740 кв.м, след което са извършени пристроявания, част от които около 500 кв.м са технологично свързани с основната сграда; 7. Административна сграда на три етажа, съществувала по плана от 1947г., със застроена площ около 530 кв.м.; 8. Административна сграда – двуетажна, съществувала по плана от 1947 г. като едноетажна сграда, със застроена площ около 150 кв.м., свързана с апаратурния цех, след което към сградата е изпълнен втори етаж – административна част, застроена на около 150 кв.м, свързан с триетажната административна сграда.
Вещото лице е посочило, че застроената площ на съществувалите към 1947г. сгради е 11 461 кв.метра, а Р. е 11 815 кв.метра, а разгърната застроена площ на пристроените и надстроени части към сградите е 4 794 кв.метра. Експертът е изчислил, че за периода от 24.02.1992г. до 08.03.1996г. средната пазарна наемна цена на процесните сгради, съществували към 1947г. е в размер 63 255 240 неденоминирани лева, а с пристройките и надстройките към тях е в размер 80 060 777 неденоминирани лева.
Представен е по делото е Мирен договор между Съюзническите сили и Италия, подписан в П. на 10.02.1947г., според който се предвиждат репарации в размер 100 млн. щатски долара в полза на СССР, които съгласно чл. 74, б.А, т.2 от договора, ще се извършат чрез италианско фабрично и инструментално оборудване, предназначено за производство на военни материали, чрез текуща италианска продукция, както и чрез италианските авоари в Румъния, България и У.. Установява се, че „Фортуна” АД ( по отношение участието на италианските акционери в дружеството) е било включено в Протокол № 1 от съветско - италианските протоколи, съставени в София на 31.10.1949г., във връзка с чл. 74 от Мирния договор между Италия и Съюзническите сили от 10.02.1947г., в съответствие с който член италианските имущества в България са определени да послужат за изплащане на репарационни задължения на Италия към СССР.
Според приетото във въззивното производство заключение на ССчЕ, изготвено от вещото лице Р. Х. Д., след извършени справки в Централния държавен архив, С. държавен архив, Службата Общинска собственост-район Надежда и след проверка документацията на „8 Март“ АД не са били открити документи, от които да е видно за периода 23.12.1947г. до 23.02.1992г. „8 Март“ АД или каквато и да е част от него да е била предавана на СССР и да е станала собственост на съветската държава, както и да са извършвани плащания, свързани с погасяването на репарации.
В първоинстанционното производство е представено заявление № 94-Д-86 от 10.05.1993г.с което ищците в настоящото производство, наред с други лица, като наследници на акционери във „Ф.“ – текстилно акционерно дружество-София са заявили, че са собственици, на основание чл. 2 и чл. 3, ал.2 ЗВСОНИ на одържавен на 23.12.1947г. недвижим имот с площ 25 756 кв.метра и построените в него сгради, намиращ с в София, [жк], който се ползва от ДП „8 Март“ и на основание § 6 от ПЗРЗПДОП заявяват правото си на собственост върху имота и искат същият да бъде изключен от приватизиране, при евентуална бъдеща приватизация на предприятието, тъй като имотът не е държавна собственост.
Представени са актове за държавна собственост № 716/19.11.1951г. и № 870/20.09.1952г. и издаден въз основа на него А. № 5247 от 10.07.1970г., от които се установява, че процесните имоти и построените в тях сгради са национализирани по силата на Закона за национализацията от 23.12.1947г. и че се ползват от ДИП „8 Март“. Не се спори по делото, че с ДВ бр. 21/1998г. дружество „Марта 8“ ЕАД е обявено за приватизация.
Представени във въззивното производство са писмени доказателства, от които се установява, че процесният имот, намиращ [населено място], Район Надежда, [улица], попада в кв. 16 по плана на [населено място], местността „Н.-Военна рампа-запад“, както и че имотът попада в парцели I - „За чисто производство, складове и администрация“, парцел VII – „За чисто производство, складове и администрация“, VIII – „За чисто производство, складове и администрация“ и IX – „За чисто производство, складове и администрация“.
В заключението на ССчЕ, изслушана и приета в първоинстанционното производство, изготвено от вещото лице А. К. Б. са посочени припадащите се на всеки от ищците идеални части от имотите, ведно с построените в тях сгради както и въз основа на изводите на СТЕ е определен и размерът на обезщетението за ползване на имотите и построените в тях сгради, на всеки един от тях за периода от 24.02.1992г. до 08.03.1996г., както следва: Ф. Б. -15 341,24 лева; К. Б. -15 341,24 лева; А. Б. - 7 670,62 лева; А. Б. - 7 670,62 лева; Д. Д. - 486,77 лева; С. Д. -486,77 лева; на В. М. Е. сумата 667,70 лева; М. Л. Б. сумата 666,90 лева; Л. П. - 2 429,84 лева; на В. П. -2 432,25 лева; П. Г. К. – 49,50 лева; М. Г. К. – 49,50 лева(делът на последните двама уголемен с дела на починалата в хода на процеса Х. К.); А. Б. М. - 3 лева; Д. Б. Д. – 3 лева; М. Е. - 723,30 лева; Д. Е.- 723,30 лева; Н. А. - 390,05 лева; А. А. -390,05 лева и В. В. Д. -13 лева
По делото няма спор, че ответникът „8 Март“ АД ползва процесния недвижим имот, включително и за периода от 24.02.1992г. до 08.03.1996г.
С определение от 18.10.2004г., производството по гр.д. № 279/2003г. е спряно до приключване с влязло в сила решение на производството по гр.д. № 15284/2002г. по описа на СРС, ГК, 44 състав, образувано искова молба на част от ищците в настоящото производство или техни наследници против „8 Март“ АД по иск с правно основание чл.108 ЗС.
Представено по делото е решение № 5932 от 07.07.2016г. по въззивно гр.д. № 2056/2010г. по описа на СГС, с което е отменено решението, постановено по гр.д. № 15284/2002г. на СРС, ГК, 44 състав и вместо това искът за собственост, предявен от Ф. Б., К. Б., А. Б., Д. Д., С. Д., М. Л. Д., М. Л. Б., А. М. Б., Л. П., В. П., П. Г. К. и М. Г. К.-Р., Е. А. Б., Д. Р. Б., Н. М. Б. и А.-М. И. Б. против „8-ми Март“ АД е уважен и ищците са признати за собственици на идеални части от недвижим имот, с административен адрес: [населено място], Район Надежда, [улица], с площ 22 400 кв.м, намиращ се в кв. 16 по плана на [населено място], местността „Н.-Военна рампа- запад“ и попадащ в парцели I-„За чисто производство, складове и администрация“, парцел VII-„За чисто производство, складове и администрация“, парцел VIII-„За чисто производство, складове и администрация“ и парцел IX-„За чисто производство, складове и администрация“, ограден по зелените линии на скица № 13 към комплексната СТЕ на л. 785 от том III на въззивното производство по възз. гр. дело № 2056/2010 г. по описа на СГС, ГО, IV-д състав, заедно с намиращите се в него сгради, както следва: Ф. Б.-19,162%; К. Б.-19,162%; А. Б.-1/2 от 9,581%; Д. Д.-0,608%; С. Д.-0,608%; за наследниците на М. Л. Д.-Е. П., А. П., В. П. и В. П.-общо 0,608%; за наследниците на В. М. Е. - М. Л. Б. - 1,250% и А. М. Б. - 1,250%; Л. П.-3,035%; В. П.-3,036%; Е. А. Б., Д. Р. Б., Н. М. Б. и А.-М. И. Б. - наследници на А. Б.-общо Ѕ от 9,581%. С решението на СГС ответникът „8 Март“ АД е осъден да предаде на ищците владението върху посочените в решението идеални части от недвижимия имот. Според мотивите на решението, по делото е установено наличието на предпоставките, при които отчужден по реда на чл. 1 от ЗНЧИМП имот подлежи на възстановяване по реда на чл. 2, ал 1 във връзка с чл.3, ал. 2 от ЗВСОНИ, а именно: имотът е бил собственост на юридическото лице „Ф.“-текстилно акционерно дружество-София, от което е бил отчужден; имотът е отнет по реда на предвиден в ЗНЧИМП; намирал се е в собственост на държавата, съответно търговско дружества по чл. 61 ТЗ към датата на влизане в сила на ЗВСОНИ; за отнемането му не е дадено равностойно обезщетение и имотът е съществувал реално до размерите, в които е отчужден, към момента на влизане в сила на закона, който създава соченото основание за възстановяване на собствеността - в случая към датата на влизане в сила на ЗВСОНИ и ищците са наследници на бивши акционери на „Ф.“ текстилно акционерно дружество АД. С определение № 327 от 19.06.2018г. постановено по гр.дело № 3618/2017г. на ВКС, II ГО, решението на СГС не е допуснато до касационно обжалване.
С протоколно определение от 14.09.2018г. е възобновено спряното въззивно производство.
Установява се по делото, че ищцата В. М. Е. е починала на 26.11.1999г. и с определение на САС от 22.12.2003г. по делото са конституирани дъщерите й-първоначалните ищци М. Л. Б. и А. М. Б..
Установява се, че М. Л. Б. е починала на 15.12.2013г. и с определение на САС от 07.02.2019г. като страни в производство са конституирани наследниците й: А. М. Р. В., М. Д. В., А. П. М..
Пред въззивния съд са представени доказателства, от които се установява, че първоначалният ищец Ф. Б. е починал на 07.03.2016г. и е оставил за свои наследници по закон М. П. М., Е. Б., А. А. Б. и М. М. Б.; че първоначалната ищца К. Б. е починала на 18.01.2017г. и е оставила за свой наследник А. У. Ф. Ф.; че ищецът А. Б. е починал на 19.05.2006г. и е оставил за свои наследници: А.-М. И. Б., Д. Р. Б., Е. А. Б. и Н. М. Б.; че ищцата М. Л. Д. е починала на 18.07.2007г. и е оставила за свои наследници: Е. П., В. П. и А.(А.) П..
Установява се също, че ищцата Л. П. е починала на 03.08.2016г. и е оставила за свой наследник внучка си Д. Ч.; че В. П. е починала на 31.08.2014г. и е оставила за свои наследници: Ф. Ф. и Д. Л. Е. Ф..
С определение от 07.02.2019г. съдът е прекратил производството по отношение на починалите ищци и на основание чл.227 ГПК е конституирал наследниците им, както следва: на мястото на първоначалния ищец Ф. Б., съдът е конституирал наследниците му закон М. П. М., Е. Б., А. А. Б. и М. М. Б.; на мястото на първоначалната ищца К. Б. е коституиран А. У. Ф. Ф.; на мястото на А. Б. е конституирана А.-М. И. Б., Д. Р. Б., Е. А. Б. и Н. М. Б.; на мястото на М. Л. Д. съдът е конституирал Е. П., В. П. и А.(А.) П.; на мястото на Л. П. е конституирана Д. Ч.; на мястото на В. П. са конституирани Ф. Ф. и Д. Л. Е. Ф..
Пред въззивния съд са представени доказателства и, че ищецът А. Б. е починал на 22.03.2020г. и е оставил за свои наследници по закон децата си С. Т. Б., Е. Ф. Б., М. Д. Б. и съпругата си М. Де Л., както и че конституираният като ищец А. У. Ф. Ф. (наследник на първоначалната ищца К. Б.) е починал на 25.09.2020г. и е оставил за свой наследник съпругата си Ф. А. С. Е..
С определение от 09.02.2021г. въззивният съд е прекратил производството по отношение на починалите въззиваеми ищци и на тяхно място е конституирал наследниците им, както следва: на мястото на А. Ф. Б. са конституирани С. Т. Б., Е. Ф. Б., М. Д. Б., М. Де Л., а на мястото на А. У. Ф. Ф. (наследник на първоначалната ищца К. Б.) е конституирана Ф. А. С. Е..
С определение от 09.02.2021г., поради отказ от иска от страна на С. Д., Д. Д., А. П. и В. П. (последните двама, наследници на първоначалната ищца М. Л. Д., починала на 18.07.2007г.) въззивният съд е обезсилил решение № 23 от 22.07.2002г., постановено по гр.дело № 1302/1996г. на Софийския градски съд, ГО, 3 състав, в частта, с която са уважени исковете с правно основание чл. 59 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД на ищците С. Д. и Д. Д. против „8 март“ АД общо за сумата 973,54 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 08.03.1996г. до окончателното плащане и е прекратил въззивно гр.дело № 279/2003г. по описа на САС, 4 състав в частта по предявените от С. Д. и Д. Д. искове с правно основание чл. 59 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД против „ 8 март“ АД, поради отказ от иска. Със същото определение, въззъвният съд е прекратил въззивно гр.дело № 279/2003г. по описа на САС, 4 състав по отношение на А. П. и В. П., поради отказ от иска.
Доколкото само двама от общо тримата наследници на първоначалната ищца М. Л. Д. са направили отказ от иска, то по отношение на другия наследник-ищеца Е. П. въззивното производство е продължило.
При така установените факти, Софийският апелативен съд прави следните изводи:
Съгласно разпоредбата на чл.59, ал.1 от ЗЗД, всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размер на обедняването. В цитираната разпоредба е регламентиран общият състав на неоснователното обогатяване като институт на обективното право, тъй като според ал.2 на чл.59 от ЗЗД правото на вземане по ал.1 възниква само в случай, че няма друг иск, с който обеднелият може да се защити. Елементите на установения в чл.59 ЗЗД фактически състав са: обогатяване на едно лице за сметка на друго и съответно обедняването на другото лице; липса на основание за обогатяването и отсъствие на друга правна възможност за защита на обеднелия.
В конкретния случай, ищците претендират плащане на обезщетение за периода от 24.02.1992г. до 08.06.1996г. за ползването на собствения им недвижим имот, който ответникът държи без правно основание. Предявеният иск е по чл.59 ЗЗД и същият е допустим.
Неоснователно е оплакването на жалбоподателя, че е погасено правото на иск, съгласно §17, ал.6 от Закона за приватизацията и следпреватизационен контрол, във вр. с § 6а от ПЗР на ЗППДОП(отм.), както и че поради неуведомяването на органа по чл. 3 от ЗППДОП(отм.) на приватизиращото се предприятие „8 Март“ АД за своето вземане, ищците са изгубили на правото си на иск за него. Следва да бъде посочено, че според § 6, ал.1 от ЗППДОбП (отм.) лицата, чиято собственост е възстановена по ЗВСОНИ (обн., ДВ, бр. 15 от 1992 г.; изм., бр. 28 от 1992г.), могат да заявят своето вещно право пред органа по чл. 3 най-късно в двумесечен срок след обнародване на решението за приватизация на предприятието, в което е включен съответният имот. Лицата, незаявили правото си по предходното изречение, имат право само на обезщетение. А според § 6а ЗППДОбП (обн.ДВ, бр. 45 от 28.05.1996г.), при приватизация на държавни и общински предприятия по смисъла на чл. 1, ал. 3 от този закон кредиторите на приватизиращото се предприятие са длъжни в срок до 6 месеца от деня на обнародване на решението за откриване на процедура за приватизация да уведомят писмено съответния орган по чл. 3 за вземанията си към предприятието. Лицата, неизпълнили изискванията по изречение първо, губят правото си на иск за тези вземания с изключение на вземанията по трудови правоотношения.
В конкретния случай, се обсъди вече, че със заявлението с рег. № 94-Д-86/10.05.1993 г. ищците-български и италиански граждани, заедно с други наследници на акционери във „Фортуна“ АД са заявили пред [община] и Министерски съвет претенциите си, като собственици на процесния имот. Отделно от това, исковата молба е постъпила в съда на 03.08.1996г. преди приемането на § 6а ПЗР на ЗППДОП(отм.) и преди да бъде прието решението за откриване на процедура за приватизация на ответното дружество със заповед на министъра на промишлеността от 29.01.1998г., обнародвана в ДВ, бр. 21 от 20.02.1998г. Както е посочил и съставът на СГС, налице е трайно установена практика по приложението на § 6а от ПЗР на ЗППДОП(отм.)-напр. решение № 81/27.01.2000г. на ВКС по гр. д. № 1138/1999г. надлежно упражненото право на иск за защита на имуществено право не се засяга от влизането след това в сила на разпоредбата на § 6а ПЗР на ЗППДОП(отм.), нито за ищеца възниква задължение в срока по посочения текст да уведоми за вземането си органа по чл. 3 от същия закон. В решението е посочено, че страната е поискала от съда да разгледа и реши исковата молба за защита на имуществото си право, съдът е зачел това право, като е приел да се произнесе по иска. По силата на § 6а от ПЗР на ЗППДОП(отм.) не може да бъде загубено упражненото вече право на иск, независимо от характера на 6-месечния срок.
Предпоставките за основателност на предявения иск по чл.59, ал.1 от ЗЗД, които следва да бъдат доказани от ищците, са: през периода, за който се претендира обезщетение, ищците да са били собственици на процесния имот, ответникът да е ползвал същия имот и да е липсвало правно основание за ползването. При наличието на тези предпоставки би било налице неоснователно обедняване на ищците и неоснователно обогатяване на ответника, произтичащи от ползването на имота.
Съдът е на мнение, че по делото е установено по безспорен начин правото на собственост на ищците по отношение на процесния недвижим имот - „Ф.” текстилно акционерно дружество АД е било собственик на имот, намиращ се в [населено място]-„Надежда“, представлявал към 1947г. имот с пл. № 3, в кв. 184 по плана на София, местността „Военна рампа-Запад“; наследодателите на ищците са били акционери в дружеството към 27.12.1947г., когато влиза в сила ЗНЧИМП, а с влизане в сила на 21.02.1992г. на ЗВСОНИ ex lege се възстановява собствеността върху имотите, отчуждени по ЗНЧИМП (обн., ДВ, бр. 302 от 1947 г.; изм., бр. 176 от 1949 г.)- чл. 2, ал. 1 ЗВСОНИ. Тъй като имотът в случая е отнет от юридическо лице, което не е съществувало към датата на влизането на ЗВСОНИ в сила, съгласно чл. 3, ал. 2 ЗВСОНИ собствеността се възстановява на физическите лица, които са били членове или съдружници към момента на прекратяването му, съобразно правата на всеки от тях или в случая - на техните наследници по закон. Установено е безспорно също, че към влизането на ЗВСОНИ в сила процесният имот е бил собственост на държавата, съответно на държавна фирма/еднолично дружество по смисъла на чл. 61 от Търговския закон и е съществувал реално до размерите, в който е отчужден-чл.2, ал.3 от ЗВСОНИ. Не се установи по делото наследниците на бившите акционери на „Фортуна“ АД-италианските граждани първоначални ищци - Ф. Б., К. Б., А. Б., А. Б., Д. Д., С. Д., М. Л. Д., В. М. Е., М. Л. Б., А. М. Б., Л. П. и В. П., Х. Е. и Г. Е. и българските граждани – първоначални ищци П. Г. К., М. Г. К. и Х. Я. К., Л. Д. Д. и В. В. Д. да са били обезщетени чрез изплащане на паричната равностойност на имотите или с друг равностоен недвижим имот - чл. 4, ал. 1 ЗВСОНИ.
Наред с всичко това, със сила на пресъдено нещо е признато за установено по отношение на „8 Март“ АД, че ищците италиански граждани Ф. Б., К. Б., А. Б., Д. Д., С. Д., М. Л. Д., М. Л. Б., А. М. Б., Л. П., В. П., Е. А. Б., Д. Р. Б., Н. М. Б. и А.-М. И. Б., като наследници на акционери във „Фортуна“ АД са собственици на идеални части от имота и на основание чл.108 ЗС „8 Март“ АД е осъдено им предаде владението върху конкретно посочени идеални части от спорния имот-влязлото в сила решение решение № 5932 от 07.07.2016г. по въззивно гр.д. № 2056/2010г. по описа на СГС.
Предвид всичко изложено до тук са неоснователни оплакванията във въззивната жалба, че не са налице предпоставките за възстановяване на правото на собственост на ищците.
Не се спори по делото, а и от обсъдените писмени доказателства се установява, че в процесния период – от 24.02.1992г. до 08.03.1996г. ответникът „8 март“ АД е ползвал без основание недвижимия имот заедно с построените в него сгради. Ответникът не твърди и не ангажира доказателства, че в този период е ползвал имота на някакво основание или, че е имал права противопоставими на собственика.
След като се установи безспорно, че ответникът е владял недвижимия имот на ищците без основание, като не е плащал нищо за ползването, ответникът се е обогатил за сметка на ищците. По делото не се твърди в патримониума на ищците да е постъпвала сума, равняваща се на цената за ползването на имота за процесния период, т.е. налице е обедняване. В конкретния случай обедняването и обогатяването са еднакви, доколкото сумата, с която е обеднял ищецът е равна на сумата, която не му е платил ответникът.
Съдът, като взе предвид размера на притежаваните от ищците идеални части, както и заключението на приетите по делото ССчЕ и СТЕ, намира, че дължимото обезщетение за ползване на притежаваните от ищците идеални части от процесния имот за периода от 24.02.1992г. до 08.03.1996г е в размер 55 338,55 лева, с оглед заявените от тях претенции, поради което ответникът „8 Март“ АД следва да бъде осъден да плати на всеки един от ищците припадащата се част, съобразно притежаваните от тях идеални части, ведно със законната лихва, считано от 08.03.1996г. до окончателното плащане.
Този състав на САС не споделя защитната теза на процесуалния представител на ответника, изложена в становище от 09.07.2020г., поддържано и в писмената защита, представена пред въззивния съд, че производството следва да бъде прекратено и атакуваното решение обезсилено, тъй като съдът е разгледал иск по чл. 59 ЗЗД, а не иск по чл.31, ал.2 ЗС, защото по делото било установено, че страните са съсобственици на процесния имот.
В своята задължителна и константна практика В. съд и Върховният касационен съд последователно са се придържали към становището, че определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд и за да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. Неправилната правна квалификация е резултат от неправилно приложение на материалния закон, поради което съставлява основание за отмяна на първоинстанционното решение и за разрешаване на спора по същество, чрез произнасяне по основателността на предявения иск, а не води до недопустимост на решението като основание за неговото обезсилване с последиците по чл.209, ал.3, изр.1 от ГПК (отм.), съответно чл.270, ал.3, изр.3 от ГПК от 2007г.(решение № 119 от 11.03.2010г. по гр.дело № 3204/2008 г. на І ГО на ВКС и много други)
Действително хипотезата на чл.31, ал.2 от ЗС е частен случай на общата забрана по чл.59 от ЗЗД за облагодетелстване на едно лице за сметка на друго, като препятстването от страна на ползващия съсобственик на възможността на друг съсобственик да упражни субективното си материално право да ползва своята част от общата вещ нарушава забраната по ал.1 да не се пречи и поражда установеното в ал.2 на чл.31 ЗС право на обезщетение. Последното е регламентирано като средство за защита на лишените от възможност пряко да си служат с общата вещ съобразно притежавания дял съсобственици и е компенсация срещу неправомерното ползване на един от съсобствениците, като при невъзможност да получи реално ползване, съсобственикът има право на парично обезщетение. Задължението за заплащане на това обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик. Доколкото правото да се предяви иск по реда на чл. 59 ЗЗД възниква само когато няма друг иск, с който обеднелият да се защити, то лишеният от реално ползване съсобственик може да защити правото си срещу ползващия съсобственик с иска по чл. 31, ал. 2 ЗС, но не и с иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Конкретният случай не е такъв. Релевираните от ищците факти и обстоятелства, не водят до извод, че се касае до частния случай на общата забрана на чл. 59 ЗЗД, обосноваващ правната квалификация на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС, а именно като такъв за защита правото на ползване на имота, което има всеки от съсобствениците спрямо другия, осъществяващ еднолично ползване на общата вещ. Следва да бъде посочено, че по иск на съсобственик срещу друг съсобственик за обезщетение, за това, че го е лишил от правото да ползва съсобствената вещ съобразно правата си, ищецът трябва да твърди и да установи, че насрещните стани са съсобственици, да установи размера на своя дял от съсобствената вещ, ползването й от другия съсобственик по начин, който препятства съсобственикът; този начин на ползване да се е осъществявал през исковия период, както и размера на обезщетението. Предвид това и с оглед изложените в исковата молба фактически твърдения и заявения петитум, САС е на мнение, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация не е погрешна и предявеният иск е такъв по чл. 59 ЗЗД. Отделно от това по делото не се твърди, нито са ангажирани доказателства, че ответникът „8 Март“ АД е съсобственик с ищците на процесния имот по отношение на останалите идеални части от имота, в процесния период от 1992г. до 1996г.
Изводите на въззивната инстанция съвпадат с изводите на първонистанционния съд, поради което атакуваното решение следва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора и на основание чл. 64 ГПК(отм.) жалбоподателят следва да бъде осъден да плати на въззиваемите ищци сторените от тях разноски за адвокатско възнаграждение и такси за превод от италиански на български език в общ размер 10 651,16 лева. САС намира за неоснователно възражението за прекомерност на давоктаското възнаграждение, съобразявайки цената на предявените искове, броя на проведените съдебни заседания пред въззивния съд и процесиулните усилия на защитата на въззиваемите.
Така мотивиран, Софийският апелативен съд, 4 състав
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 23 от 22.07.2002г., постановено по гр.дело № 1302/1996г. на Софийския градски съд, ГО, 3 състав.
ОСЪЖДА „8 март“ АД да плати на въззиваемите ищци разноски по делото в общ размер 10 651,16 лева.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД при предпоставките на чл.280 от ГПК в едномесечен срок от връчването.