СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, търговско отделение, 3-ти състав, в публичното заседание на четиринадесети юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав :
при секретаря В. К. разгледа докладваното от съдия М. т.д. № 443 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, съдът взе предвид следното :


Производството е по чл. 258 и следващите от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на [фирма] срещу решение № 4762 от 23.10.2018 г. по т.д.№ 58/2017 г. на Благоевградския окръжен съд, с което по обективно съединени искове с правна квалификация чл. 74, ал. 1, т. 5 от ЗЗТ и чл. 86, ал. 1, изр. първо от ЗЗД жалбоподателят е осъден да заплати на Предприятието за управление на дейностите по опазване на околната среда (ПУДООС) сумата от 14 240,16 лв. с ДДС, дължима за 2011 г. на основание чл. 3.6 от договора за предоставяне на концесия върху защитена територия, изключителна държавна собственост, представляваща част от Национален парк „П.“, [община], област Благоевград, за изграждане и експлоатация на „Ски зона с център [населено място]“, сключен на 21.12.2001 г. и мораторна лихва от 3479,29 лв., дължима за периода от 15.05.2012 г. до 31.03.2015 г.; сумата от 15 820,14 лв., дължима за 2012 г. на основание чл. 3.6 от договора и мораторна лихва върху нея в размер на 2514,05 лв., дължима за периода от 15.05.2013 г. до 31.03.2015 г.; сумата от 15 773,70 лв., дължима за 2013 г. на основание чл. 3.6 от договора и мораторна лихва върху нея от 1171,11 лв., дължима за периода от 15.05.2014 г. до 31.03.2015 г., както и законната лихва върху сумите по чл. 3.6 от предявяването на исковете на 1.04.2015 г. до окончателното им изплащане.
В жалбата се твърди, че решението е недопустимо, тъй като искът е предявен за заплащане на концесионно възнаграждение, а не за вземане, което съдът е приел, че се дължи по силата на закона- чл.74, ал.1, т.5 от Закона за защитените територии (ЗЗТ) и което е различно от вземането, основано на договора за концесия. Наведен е довод, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като съдът служебно е променил основанието на предявения иск, защото ищецът го е предял като такъв за заплащане на концесионно възнаграждение по чл. 3, т.3.6 от концесионния договор, а съдът го е уважил като такъв за суми, дължими по силата на закона. Изложено е, че първоначално в исковата молба е бил формулиран петитум за осъждане на ответника да заплати исковите суми само на единия от посочените в исковата молба ищци- Държавата, представлявана от Министъра на околната среда и водите, като едва с допълнителна искова молба от 18.06.2015 год. вторият ищец ПУДОС е поискал присъждане на исковата сума в своя полза, а с определение № 3182 от 09.06.2017 год. съдът е прекратил производството по отношение на Министерството на околната среда и водите без то да е предявявало иск. Жалбоподателят счита, че с това по същество съдът е приел за разглеждане в хода на исковото производство нов иск, различен по предмет и страни от първоначално предявения, което обуславя процесуална недопустимост на решението. Поддържа се, че спорът е неподведомствен на гражданския съд, тъй като процесните вземания по чл.74, ал.1, т.5 от ЗЗТ са с характер на данък, доколкото задължението за заплащането му е установено със закон и срещу него концесионерът не получава еквивалентна насрещна престация. Изложено е, че решението е неправилно и по същество, тъй като към датата на сключване на договора за концесия- 21.12.2001 год., според нормата на чл. 74, ал.1 от ЗЗТ, финансирането на дейностите в защитените територии се подпомага от Национален фонд за опазване на околната среда към Министерството на околната среда и водите, като според чл. 4, т.4 от Наредбата за набиране, разходване и контрол на средствата по фонда те се набират включително от постъпленията съгласно чл. 74, ал.1, т. 5 от ЗЗТ. Оспорено е становището на първоинстанционния съд, че Предприятието за управление на дейностите по опазване на околната среда е универсален правоприемник на Националния фонд за опазване на околната среда, с довода, че съгласно чл. 2 от ПМС № 319 от 29.12.2002 год. за приемане на Правилник за устройството и дейността му (обн.ДВ, бр.3 от 10.01.2003 год.), то е правоприемник на правата и задълженията на Националния фонд само по сключените от него договори. Жалбоподателят счита, че нормата на чл. 74, ал.1, т. 5 от ЗЗТ не създава пряко задължение за концесионера, за допълнително заплащане на сума от 5 % върху дължимото концесионното възнаграждение, а урежда преразпределението на бюджетните приходи от концесионни възнаграждения между концедента и предприятието, без да възлага на концесионера задължение за заплащане на сумата. Затова се поддържа, че задължен за внасянето в приход на ПУДОС на средствата в размер на 5 на сто върху сумата по концесионния договор за използването на защитена територия- изключителна държавна собственост е концедентът, а не концесионерът. Поддържа се, че в този смисъл е както чл. 6 от Решение № 738 на МС от 09.11.2001 год., така и клаузата на т.3.6 от концесионния договор. Оспорена е правилността на решението и в частта по исковете с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, с довода, че в закона не е определен срок за заплащане на сумата по чл. 74, ал.1, т.5 от ЗЗТ, поради което длъжникът изпада в забава след покана, чието връчване на ответника ищецът не е установил по делото. Изложено е, че като е определил началната дата на периода, за който е присъдено акцесорното вземане за мораторна лихва от датата на падежа, определен с концесионния договор, който според самия него е неприложим по отношение това вземане, съдът той е постановил решението си в нарушение на нормата на чл. 86, ал.1 ЗЗД. Жалбоподателят счита, че не дължи ДДС върху вземанията по чл.74, ал.1, т.5 от ЗЗТ, тъй като ПУДООС не е издало фактури за сумите по тях. Формулирано е искане за отмяна на решението в обжалваната му част и за постановяване на друго, с което исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни, както и за присъждане на сторените по делото разноски.
Въззиваемият Предприятие за управление на дейностите по опазване на околната среда оспорва въззивната жалба.
В писмения отговор, депозиран по реда на чл.263, ал.1 от ГПК, твърди, че задължението за заплащане на сумите по чл. 74, ал.1, т.5 от ЗЗТ произтича от договора за концесия, който определя и режима на изпълнението му, тъй като то възниква от качеството на длъжника на концесионер, което той е придобил по силата на договора. Наведен е довод, че по силата на ЗЗТ и вследствие на преразпределяне на компетентностите, правоимащ за получаване на сумите по чл. 74, ал.1, т.5 от ЗЗТ е ПУДООС, поради което са неоснователни твърденията за извършена от първоинстанционния съд замяна на страните. По отношение подведомствеността на спора на гражданските съдилища, се твърди, че вземането е част от концесионно възнаграждение поради което подсъдността на иска за присъждането му се определя от ГПК. Изложено е, че сумите по чл. 74, ал.1, т.5 от ЗЗТ се държат ежегодно и от датата на заплащането на концесионното възнаграждение следва да се предвидят и суми за допълнително начисление на изискуемите 5% по силата на цитираната норма, а при неизпълнение на това задължение длъжникът изпада в забава. Въззиваемият счита, че задължението за заплащане на исковите суми произтича от закона и обхваща всички лица, които са придобили качеството на концесионери по сключени договори за защитени територии.
Направено е искане за потвърждаване на решението в обжалваната му част и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл.25 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Съдът, като прецени доводите и възраженията на страните, във връзка с доказателствата по делото, съобразно чл. 235 от ГПК, във връзка с чл.273 от ГПК, намира следното :
Въззивната жалба е подадена в процесуално- преклузивния срок по чл.259, ал.1 от ГПК, срещу валиден и допустим съдебен акт и от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването, поради което е процесуално допустима.
Безспорно е между страните по делото, а това се установява и от събраните доказателства, че с договор за концесия от 21.12.2001 г. Министерският съвет в качеството на концедент е предоставил на концесионера [фирма] особеното право на ползване върху защитена територия, изключителна държавна собственост, представляваща част от Национален парк „П.“, с площ на предоставената територия от 99, 55 хектара, при граници съгласно одобрения със Заповед № 09-13 от 01.03.2001 г. на Кмета на [община] териториалноустройствен план за изграждане на „Ски-зона с център [населено място]”, индивидуализиран в клаузата на т.1.1 от договора, за срок от 30 години от датата на сключването му. В клаузите на т.3.1-т.3.5 е уговорено задължението за заплащане на концесионното възнаграждение и механизмът на определянето му, съгласно Методика за изчислени, представляваща приложение № 3. Според т. 3.6 от договора, на основание чл.74, ал.1, т.5 от Закона за защитените територии, концесионерът се е задължил да заплаща на Националния фонд за опазване на околната среда към Министерството на околната среда и водите 5 на сто от годишното концесионното възнаграждение, освен ако със закон не се предвижда друго, в срок до 15 число на месец май на годината, следваща отчетния период. От приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно- счетоводната експертиза се установява, че размерът на сумите, дължими от концесионера [фирма] по т.3.6 от концесионния договор за периода от 2011 г. до 2013 г. включително, е както следва : за 2011 година - 11 866.80 лв. и ДДС от 2 373.36 лв.; -за 2012 година - 13 183.45 лв. и ДДС от 2 636.69 лв. и за 2013 година- 13 144.75 лв. и ДДС от 2 628.95 лв. По делото не се спори, а това следва и от липсата на доказателства в противния смисъл, че през процесния период жалбоподателят не е заплащал на Националния фонд за опазване на околната среда към МОСВ или на Предприятието за управление на дейностите по опазване на околната среда суми, формирани като 5 % от размера на концесионното възнаграждение за съответната година от исковия период.
При горните данни съдът намира следното :
Неоснователен е доводът на жалбоподателя, поддържан и в първоинстанционното производство, за неподведомственост на спора по предявените искове на гражданския съд.
Съгласно Тълкувателно постановление № 1 от 29.09. 2016 г. по тълк. д. № 1/2015 г., на ОСС от ГК и ТК НА ВКС и ОСС от I и II колегия на ВАС съдебен акт, постановен от съд, който не е компетентен по правилата на подведомствеността, разпределящи делата между гражданските и административните съдилища, е недопустим. Подведомствените на съдилищата дела се разпределят между тях по правилата на подсъдността, с оглед овластяването на съда да правораздава не по всички дела, а само по тези, включени в неговата компетентност, определени съобразно техния предмет, връзка с района на съда или съобразно с процесуалните действия, които съдът следва да извърши по тях. Ето защо по същество този довод се свежда до оплакване за недопустимост на постановеното по делото решение поради липса на правораздавателна власт на гражданския съд да се произнесе по него. В нормата на чл.162, ал.2 от ДОПК лимитативно са посочени публичните държавни вземания, които въпреки обективните им различия, които ги дефинират като отделни такива, съобразно фактическия състав, от който възникват, имат общ субективен признак- специфичния кръг от субекти, активно материалноправно легитимирани като кредитори по тях, а именно държавата и общините. Те са кредитори и по частните държавни и общински вземания, негативно дефинирани в нормата на чл.162, ал.4 от ДОПК като вземанията на същите субекти- държавата и общините, извън тези по ал. 2. В случая, вземанията по чл.74, ал.1, т.5 от ЗЗТ не се дължат на държавата като публичноправен субект, а на Предприятието за управление на дейностите по опазване на околната среда, което според идентичните норми на чл. 60, ал.1 от Закона за опазване на околната среда и чл.2, ал.1 от Правилника за устройството и дейността му от 2003 г. (приет с ПМС № 319 от 29.12.2002 г., обн. ДВ. бр.3 от 10.01.2003г., отм. ДВ. бр.33 от 27.04. 2012г.) и от сега действащия такъв (в сила от 27.04.2012 г., приет с ПМС № 81 от 23.04.2012 г., обн. ДВ. бр.33 от 27.04.2012г.) представлява държавно предприятие по смисъла чл. 62, ал. 3 от Търговския закон, което не е търговско дружество и не формира и не разпределя печалба, но е правен субект, различен от държавата. Ето защо, независимо от основанието за възникването им, предмет на иска не са публични държавни вземания, а такива на държавно предприятие, като субстанциално различен от държавата правен субект, поради което искът за присъждането им е подведомствен на гражданския, а не на административния съд и се разглежда по реда на ГПК.
Неоснователно е и оплакването, че съдът „служебно е променил основанието на предявения иск“, доколкото ищецът го е предявил като иск за заплащане на концесионно възнаграждение по чл. 3, т.3.6 от концесионния договор, а решаващият съдебен орган го е уважил като такъв за суми, дължими по силата на закона. По същество това е довод за недопустимост на решението, като постановено на непредявено основание. Решението е недопустимо, когато съдът се е произнесъл по непредявен иск, а не е разгледал действително предявения. В случая този порок на обжалваното решение не е налице. Основанието на иска представляват изложените в исковата молба фактически обстоятелства, на които ищецът основава претендираното или отричано материално право, предмет на делото, в чието субсумиране под хипотезата на приложимата правна норма се състои определянето на правната квалификация на иска. В обстоятелствената част на исковата молба изрично е посочено, че предмет на исковата претенция са сумите по чл.74, ал.1, т.5 от ЗЗТ, дължими от концесионера в размер на 5 % върху сумата по концесионния договор, във връзка с клаузата на т.3.6 от него, въпреки че неправилно са определени като концесионно възнаграждение, и в нея са изложени доводи, в подкрепа на активната легитимация на Предприятието за управление на дейностите по опазване на околната среда като кредитор по тези вземания, с позоваване на новелата на същата норма от ДВ. бр.91/25.09.2002 г. С изложените в исковата молба фактически обстоятелства с достатъчна степен на конкретност е очертан фактическият състав на спорното материално право, предмет на делото, а именно вземанията по чл.74, ал.1, т.5 от ЗЗТ, които концесионерът се е задължил да заплаща в срока, уговорен в т. 3.6 от концесионния договор, по което съдът се е произнесъл в диспозитива на решението. ПУДООС е посочено като ищец в адресната част на исковата молба, макар че в нея не е формулиран петитум за осъждане на ответника да му заплати исковата сума. Тази нередовност обаче е поправена с допълнителната искова молба (т. І, стр. 373 от делото), в която изрично е заявено искане за осъждане на ответното дружество да заплати исковите суми на ПУДООС, и която е с характер на такава по чл. 129, ал.5 от ГПК за отстраняване на нередовността на исковата молба по чл.127, ал.1, т.5 от ГПК, независимо от липсата на дадени от съда указания за това. Ето защо първоинстанционният съд се е произнесъл по иск, с който е бил надлежно сезиран и в рамките на основанието и петитума, заявени с исковата молба. Дали исковите суми са част от дължимото от концесионера възнаграждение или се начисляват върху него, като самостоятелно вземане на трето лице, което не е страна по концесионния договор, както и дали въззиваемият ПУДООС е носител на вземането за заплащането им, е въпрос по съществото на спора, а не по допустимостта на предявения иск.
По инвокираните във въззивната жалба доводи, свързани със съществото на предявените искове, въззивният съд намира следното :
Съгласно чл.74, ал.1, т.5 от ЗЗТ в редакцията, действала към датата на сключване на концесионния договор от 21.12.2001 г. (обн. ДВ. бр.133 от 11.11.1998г.), финансирането на дейностите в защитените територии се подпомага от Националния фонд за опазване на околната среда към Министерството на околната среда и водите, в който постъпват средства в размер 5 на сто върху сумата по концесионния договор за защитена територия - изключителна държавна собственост. Съгласно новелата на цитираната норма от 2002 г. (ДВ. бр.91 от 25.09.2002 г.) тези средства постъпват в Предприятието за управление на дейностите по опазване на околната среда, което според ПМС № 319 от 29.12.2002 г. за приемане на правилник за устройството и дейността на предприятието за управление на дейностите по опазване на околната среда е правоприемник на правата и задълженията по всички договори на Националния фонд. Неоснователен е доводът на жалбоподателя, че процесните вземания не се дължат на ПУДООС, тъй като от една страна Националният фонд за опазване на околната среда не е прекратен и в чл. 4, т. 4 от действащата и понастоящем Наредба за набиране, разходване и контрол на средствата по Националния фонд за опазване на околната среда (в сила от 25.08.1995 г., изм. ДВ. бр.55 от 7.07.2017г.), средствата по фонда се набират от постъпленията, съгласно чл. 74, ал. 1, т. 1, 2, 3, 4, 5, 6 и 8 от ЗЗТ. Действително, настъпилото по силата на цитираната норма правоприемство между Националния фонд и ПУДООС не е универсално, а частно, доколкото се отнася само до определена категория права и задължения- тези, които произтичат от сключени договори, а не до всички права и задължения на фонда за опазване на околната среда, произтичащи от други правоотношения. Вярно е също така, че в разпоредбата на в чл. 4, т. 4 от Наредбата за набиране, разходване и контрол на средствата по Националния фонд, като източник за набиране средствата на фонда са посочени и постъпленията по чл.74, ал.1 от ЗЗТ, т.е., нормата не е съобразена с новелата на законовата норма от ДВ. бр.91 от 25.09.2002 г., която сочи като получател на приходите Предприятието за управление на дейностите по опазване на околната среда, а не Фонда. Колизията между различни по степен нормативни актове следва да бъде разрешена съобразно нормата на чл. 15, ал.3 от Закона за нормативните актове, според която, ако постановление, правилник, наредба или инструкция противоречат на нормативен акт от по-висока степен, правораздавателните органи прилагат по-високия по степен акт- в случая нормата на чл.74, ал.1, т.5 от ЗЗТ в действалата през процесния период редакция, която изрично посочва процесните средства, като част от приходите на ПУДООС. По изложените съображения въззивният съд намира, че през процесния период именно Предприятието за управление на дейностите по опазване на околната среда, а не друг правен субект, в частност Националния фонд за опазване на околната среда към Министерството на околната среда и водите, или самото министерство, е надлежно легитимиран носител на вземанията за сумите по чл.75, ал.1 т.5 от ЗЗТ. Не намира опора в закона становището на жалбоподателя, че процесните вземания са част от концесионното възнаграждение, а не се дължат отделно от него, поради което носител на задължението за заплащането им е концедентът, а не концесионерът. Съгласно чл. 74, ал.1, т.5 от ЗЗТ в редакцията към датата на сключване на договора- 21.12.2001 г. (ДВ. бр.133 от 11.11.1998г.) финансирането на дейностите в защитените територии се подпомага от Националния фонд за опазване на околната среда към Министерството на околната среда и водите, в който постъпват средства в размер 5 на сто върху сумата по концесионния договор за защитена територия - изключителна държавна собственост. Текстуално идентична на нея е и нормата в редакцията от ДВ. бр.91 от 25.09.2002 г., действала и през процесния период, в която фондът е заместен от ПУДООС, и в чийто приход постъпват сумите, формиращи неговия бюджет за осъществяване на възложените му в ал.2 на с. чл. дейности в защитените територии. От граматическото и телеологично тълкуване на цитираната норма следва, че предвидената в нея сума не е инкорпорирана в концесионното възнаграждение като компонента, формираща неговия размер и не представлява отчисление от него, което концедентът е задължен да направи в полза на ПУДООС, след като то му бъде заплатено от концесионера, а е регламентирано като отделно вземане, чиито размер се определя като процент спрямо концесионното възнаграждение, но се дължи от концесионера отделно от него, при това не на концедента, а на трето лице, посочено в нормата на чл.74, ал.1, т.5 от ЗЗД, а именно ПУДООС. Затова е ирелевантно, че в клаузата на т. 3.6 от концесионния договор процесните суми са определени като такива в размер на 5 на сто от годишното концесионното възнаграждение. Субстанциално самостоятелният характер на вземането по чл.74, ал.1, т.4 от ЗЗТ, неговият размер, начинът на неговото определяне и субектът, на когото се дължи заплащането му са извън договорната автономия на страните, тъй като са определени от нормата на чл.74, ал.1, т.5 от ЗЗТ като в клаузата на т.3.6 от договора е определен само срокът за заплащането му, доколкото в закона не е определен друг срок. Неоснователен е и доводът, че върху сумата на процесните вземания не се дължи ДДС. Неиздаването на фактура от страна на ПУДООС за спорни вземания в срока по чл.73 от ЗДДС не възлага върху него заплащането на ДДС върху сумите, които му се дължат по силата на закона.
По исковете с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, съдът намира следното :
В клаузата на т. 3.6 от концесионния договор концесионерът се е задължил да заплаща процесните суми в срок до 15-то число на м. май на годината, следваща отчетния период. Наличието на сключен договор за концесия на защитена територия е материалноправна предпоставка за възникване на задължението за заплащане на сумата по чл.74, ал.1, т.5 от ЗЗТ.
Макар да са определени по основание и размер от споменатата законова норма, и да се дължат на трето лице - ПУДООС, което не е страна по концесионния договор, процесните суми са генетично свързани с него, с оглед специфичния му предмет- защитени територии от категорията на посочените в чл.5 и чл. 6 от ЗЗТ, поради което няма пречка с концесионния договор да бъде валидно уговорен срок за заплащането му, доколкото в закона не е определен друг срок. Такава уговорка е действителна, съобразно чл.22 от ЗЗД и обвързва промитента да изпълни задължението към бенефициера в уговорения срок, с чието изтичане длъжникът изпада в забава и дължи обезщетение за мораторните вреди от неизпълнението в размер на законната лихва за времето на забавата. Ето защо и доколкото по делото не е спорно, че към датата на предявяване на исковете главното задължение не е изпълнено, а липсват и доказателства в противния смисъл, исковете по чл.86, ал.1 от ЗЗД са основателни и правилно са уважени за периода от изпадането на длъжника в забава по отношение заплащането на всяко от процесните вземания, съобразно клаузата на т. 3.6 от договора, до датата на предявяването им.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че нито исковете за главното задължение- вземанията за периода 2011-2013 г., нито тези за акцесорното такова по чл.86, ал.1 от ЗЗД са погасени по давност- чл.111, б. „б“ от ЗЗД. От датата на настъпване падежа на всяко от главните задължения, уговорен в клаузата на т.3.6 от договора (чл.114, ал.1 от ЗЗД) до тази на предявяване на исковете по делото, давностният срок не е изтекъл. Вземанията за обезщетяване на мораторните вреди от неизпълнението, съизмерими със законната лихва са изцяло в рамките на периода от 3 години назад от предявяване на иска.
По изложените съображения решението на Благоевградския окръжен съд в обжалваната му част следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция и на основание чл. 78, ал.8 от ГПК, на въззиваемия ПУДООС следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.
Воден от изложените мотиви, Софийският апелативен съд, търговско отделение, 3 състав


ПОТВЪРЖДАВА решение № 4762 от 23.10.2018 г. по т.д.№ 58/2017 г. на Благоевградския окръжен съд, с което по обективно съединени искове с правна квалификация чл. 74, ал. 1, т. 5 от ЗЗТ и чл. 86, ал. 1, изр. първо от ЗЗД [фирма] е осъдено да заплати на Предприятието за управление на дейностите по опазване на околната среда сумата от 14 240,16 лв. с ДДС, дължима за 2011 г. на основание чл. 3.6 от договора за предоставяне на концесия върху защитена територия, изключителна държавна собственост, представляваща част от Национален парк „П.“, [община], област Благоевград, за изграждане и експлоатация на „Ски-зона с център [населено място]“, сключен на 21.12.2001 г., както и мораторна лихва от 3479,29 лв., дължима за периода от 15.05.2012 г. до 31.03.2015 г.; сумата от 15 820,14 лв., дължима за 2012 г. на основание чл. 3.6 от договора и мораторна лихва върху нея в размер на 2514,05 лв., дължима за периода от 15.05.2013 г. до 31.03.2015 г.; сумата от 15 773,70 лв., дължима за 2013 г. на основание чл. 3.6 от договора и мораторна лихва върху нея от 1171,11 лв., дължима за периода от 15.05.2014 г. до 31.03.2015 г., както и законната лихва върху сумите по чл. 3.6 от предявяването на исковете на 1.04.2015 г. до окончателното им изплащане.
ОСЪЖДА, на основание чл.78 от ГПК, [фирма], с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], да заплати на Предприятието за управление на дейностите по опазване на околната среда, с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление в [населено място], район „С.“, [улица], направените по водене на делото във въззивната инстанция разноски, в размер на 300 (триста) лв.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните чрез връчване на препис от него, при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК.