АПЕЛАТИВЕН СЪД-С., ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, 15 състав, в закрито заседание на деветнадесети юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Даниела Дончева
ЧЛЕНОВЕ: 1. К. М.
2. К. П.


като разгледа докладваното от съдия Д. ч. гр. дело № 2207 по описа за 2019 г., взе предвид следното:

Производството е образувано въз основа на частна жалба, подадена от Комисията за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество, както и по частни жалби на М. И. Д.-Б., Х. Б. и И. Г., всички против определение от 10.12.2018 г., постановено по гр.д.№12040/2015 г. по описа на СГС, ГО, І – 16 състав, с което производството по делото е прекратено, а искането на ответниците за присъждане на разноски, сторени в производството-оставено без уважение.
Недоволен от определението в неговата прекратителна част е останал ищецът- Комисията за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество, като се излагат подробни съображения за неправилност на същото поради противоречие с материалния и процесуалния закон. Посочва се, че съгласно чл. 2 от ЗОПДНПИ (отм.) производството по закона се провежда независимо от наказателното или административно-наказателното производство срещу проверяваното лице и/или свързаните с него лица, като съществуването и надлежното упражняване правото на иск за отнемане на незаконно придобито имущество в полза на държавата не е предпоставено от абсолютна процесуална пречка - прекратяване на наказателното производство, а за допустимостта на иска е без значение дали има влязла в сила осъдителна присъда. Изтъква се, че самата процедура като цяло, а не само отделни елементи от нея, по съществото си, и то само ако е завършила по определен начин с формиране на решение за обоснованото нейно предположение, че дадено имущество е незаконно придобито, е абсолютна процесуална предпоставка за съществуването и надлежното упражняване правото на иск за отнемане на незаконно придобито имущество в полза на държавата - чл. 21 ЗОПДНПИ (отм.). Правото на иск на Комисията произтича не само от нейното надлежно сезиране. Действително, ако тя не е била сезирана надлежно, правото на иск не е възникнало надлежно. Но при действието на ЗОПДНПИ (отм.), наличието на висящо наказателно производство и съответно влизането в сила на осъдителна присъда не е предпоставка за отнемане на имущество - това бил точният смисъл на закона, който ясно следвал и от мотивите към проектозакона и дебатите в Народното събрание. Счита, че след като е възможно проверката да започне и продължи след прекратяване на наказателното производство по реда на чл. 22, ал. 2 ЗОПДНПИ (отм.), то на още по - голямо основание (per argumentum a fortiori), следва да продължи и при прекратяване, защото деянието не е извършено или не съставлява престъпление, като не може да се възприеме виждането, че законодателят е предвидил само в хипотезата на чл. 22, ал. 2 ЗОПДНПИ (отм.) да се проведе производство за отнемане на незаконно имущество след прекратяване на наказателното производство, тъй като такова тълкуване е извън точния смисъл на закона. Допълва се, че органите по чл. 25 ЗОПДНПИ (отм.) нямат законово правомощие да десезират Комисията при прекратяването на наказателното производство за престъпление, посочено в разпоредбата чл. 22, ал. 1 ЗОПДНПИ (отм.), освен на основанията по чл. 22, ал. 2 от същия. Изтъква се още, че в разпоредбата на чл. 108, ал. 4 от ЗПКОНПИ съвсем ясно е посочено, че проверката по тази глава започва и продължава независимо от спирането или прекратяването на наказателното производство. Счита, че абсолютната процесуална предпоставка като условие, от което зависи съществуването и надлежното упражняване на правото на иск за отнемане на имущество в полза на държавата, е решение на Комисията по чл. 61, ал. 2, т. 2, от ЗОПДНПИ (отм.) за направено обосновано предположение, че дадено имущество е незаконно придобито, след проведена при спазване всички законови изисквания проверка, като това решение, включително и решението за наличие на предпоставките за започване на проверката от Комисията, подлежи на контрол за законност пред общите съдилища в исковия процес. Изискването проверяваното лице да е привлечено като обвиняем за престъпленията, посочени в разпоредбата на чл. 22, ал. 1 ЗОПДНПИ (отм.), трябва да е налице само към момента на сезиране на Комисията и образуване на производството, но не и до приключването му по време на следващите етапи, както и до влизане в сила на съдебното решение по предявения иск за гражданска конфискация. В случая исковата молба на Комисията с правно основание чл. 74, ал. 1 и 2 от ЗОПДНПИ (отм.) е внесена в СГС на 23.09.2015 г. Наказателното производство по пр.пр. 5113/2015г. по описа на СГП, ДП 111/2015 г. по описа на СО при СГП е образувано по отделени материали от наказателно производство по пр.пр. 10568/2013 г. по описа на СГП, сл.д. №411/2013г. по описа на СО при СГП за престъпление по чл. 253, ал.1, вр. чл. 26 ал. 1 от НК срещу Х. Д. Б., което е прекратено с постановление на прокурор от СГП за прекратяване на наказателно производство от 03.02.2016 г., т.е. дори и към момента на внасяне на иск по чл. 74 от ЗОПДНПИ (отм.) досъдебното производство не е било прекратено. Към момента на предявяването на иска по чл. 74 от ЗОПДНПИ (отм.) са били налице всички изискуеми от закона процесуални предпоставки за предявяването му. Намира за правно ирелевантно обстоятелството, че е налице влязла в сила оправдателна присъда на Х. Б.. Проверката срещу Х. Д. Б. е образувана във връзка с извършено от него престъпление по чл. 253, ал. 1 от НК (пране на пари). Постановената и влязла в сила оправдателна присъда по НОХД №2969/2015 г. по описа на СГС, с която присъда Х. Б. е оправдан, е за извършено престъпление по чл. 255, ал.3 вр. ал. 1, т. 2, предл. 2 вр. чл.93, т. 14 от НК (данъчно престъпление). Образуваната проверка от органите на Комисията, респ. производството, е за престъпление по чл. 253 от НК, поради което няма никакво правно значение за производството водено по реда на ЗОПДНПИ (отм.) оправдаването на лицето за друго престъпление. Моли определението в обжалваната му част да бъде отменено и делото върнато на СГС за продължаване на съдопроизводствените действия.
В срока по чл.276, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор от насрещната страна по частната жалба.
Ответниците М. И. Д.-Б., Х. Б. и И. Г. също обжалват посоченото по-горе определение, но в частта му, с която са оставени без уважение исканията им за присъждане на разноски, сторени в производството. Твърдят, че нито едно от посочените от СГС обстоятелства не съставлява основание за отказ за присъждане на разноски. Излагат подробни съображения за дължимостта и размера им.
В срока по чл.276, ал.1 от ГПК са постъпили отговори на частните жалби от Комисията за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество. Излагат се съображения за неоснователност и необоснованост на същата. Моли определението в обжалваната част да бъде потвърдено.
След преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено следното:
Видно от доказателствата по делото е, че на основание чл.25, ал.1 от ЗОПДНИП в ТД на КОНПИ-С. е постъпило уведомление от СГП рег.№4-2172/2013 г. от 15.11.2013 г., с вх.№УВ-2330/15.11.2013 г. на ТД на КОНПИ-С., с което КОНПИ е уведомена, че СГП е привлякла лицата Х. Д. Б. и И. И. Г. като обвиняеми за извършено от всеки от тях престъпление по чл.253, ал.1 от НК по досъдебно производство №411/2013 г. по описа на отдел „Следствен“ при СГП, пр.пр.№4-2172/2013 по описа на СГП.
Видно от данните по делото е, че Х. Д. Б. е привлечен в качеството му на обвиняем за престъпление по чл.313, ал.1 НК, чл.251, ал.1 от НК, чл.253, ал.1 вр. чл.26, ал.1 от НК, както и за престъпление по чл.255, ал.3 вр. ал.1, т.2, пр.2 вр. чл.93,, т.14 от НК, а И. И. Г. е привлечен в качеството му на обвиняем за престъпление по чл.253, ал.2 вр. чл.26, ал.1 от НК.
С постановление от 05.03.2015 г. на СГП част от материалите по ДП 411/2013 г. по описа на отдел „Следствен“ при СГП, пр.пр.№4-2172/2013 по описа на СГП са отделени, като е образувано наказателно производство по пр.пр.5113/2015 г. по писа на СГП, ДП 111/2015 г. по описа на СО при СГП. С постановление за прекратяване от 03.02.2016 г. наказателното производство по пр.пр.5113/2015 г. по писа на СГП, ДП 111/2015 г. по описа на СО при СГП е прекратено по отношение на Х. Б. за престъпление по чл.253,ал.1 вр. чл.26, ал.1 от НК и по отношение на И. Г. за престъпление по чл.253 ал.2 вр. ал.1 вр. чл.26, ал.1 от НК, по чл.255 от НК и чл.251 от НК.
Установява се още, че срещу Х. Б. е внесен обвинителен акт на СГП по ДП 411/2013 г. по описа на отдел „Следствен“ при СГП, пр.пр.№4-2172/2013 по описа на СГП и е образувано нохд 2969/2015 г. по описа на СГС, което е приключило с влязла в сила на 20.12.2016 г. присъда, с която Х. Б. е признат за невиновен в извършването на престъпления по чл.313, ал.1 НК, чл.251, ал.1 вр. чл.26, ал.1 от НК, чл.255, ал.3 вр. ал.1, т.2, пр.2 вр. чл.93, т.14 от НК.
С протокол №ТД10СФ/УВ-14759/19.11.2013 г. е образувана проверка за установяване на значително несъответствие в имуществото на Х. Б., като с Решение №632/19.12.2014 г. на КОНПИ срокът за проверката е удължен с до 6 месеца, считано от 19.11.2014 г. Периодът на проверката е от 19.11.2003 г.-19.11.2013 г., като последната е образувана във връзка с уведомление от СГП до КОНПИ вх.№ТД10/УВ-2330/15.11.2013 г. за образувано досъдебно производство 411/2013 г. по описа на отдел „Следствен“ при СГП, пр.пр.№4-2172/2013 по описа на СГП, по което Б. е привлечен за престъпление по чл.253, ал.1 от НК.
С Решение №119/16.04.2015 г. на КОНПИ е образувано производство по ЗОПДНПИ срещу Х. Б., като на 18.09.2015 г. Комисията е взела решение да се внесе искане в СГС за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество на стойност 1 980 475,99 лв. от Х. Д. Б., М. И. Д.-Б. и И. И. Г..
Производството по гр.д.№12040/2015 г. по описа на СГС е образувано въз основа на искова молба, подадена на 23.09.2015 г., от Комисията за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество (предишно наименование Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество) против Х. Б., М. И. Д.-Б. и И. Г. и е с посочено правно основание чл.74, ал.1 и ал.2 от ЗОПДНПИ.
С нарочни молби ответниците са поискали производството по делото да бъде прекратено поради отпаднало основание-липса на висящо наказателно производство, като са представени постановление 03.02.2016 г. за прекратяване на наказателно производство по пр.пр 5113/2015 г. по описа на СГП, ДП 111/2015 г. по описа на СО при СГП срещу Х. Б. за престъпление по чл.253, ал.1 вр. чл.26, ал.1 НК, както и за прекратяване на наказателно производство по пр.пр 5113/2015 г. по описа на СГП, ДП 111/2015 г. по описа на СО при СГП срещу И. Г. за престъпление по чл.253, ал.2, вр.ал.1, вр. чл.26, ал.1 НК; чл.255 НК и чл.251 НК; присъда от 01.12.2015 г., постановено по НОХД 2969/2015 г. по описа на СГС,НО, 19-ти състав, видно от която Х. Д. Б. е признат за невиновен по повдигнатото обвинение за престъпление по чл.255, ал.3 вр. ал.ч, т.2, предл.2 от НК; чл.251, ал.1 вр. чл.26,ал.1 НК и чл.313, ал.1 НК, влязла в сила на 20.12.2016 г.
С обжалваното определение първоинстанционният съд е приел, че с ТР №4/2016 г. от 07.12.2018 г., постановено по т.д.№4/2016 г. на ОСГК на ВКС е прието, че прекратяването на наказателното производство за престъпление, посочено в чл.22, ал.1 от ЗОПДНПИ (отм.), извън случаите на чл.22,ал.2 от същия закон, представлява абсолютна процесуална пречка за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск за отнемане на незаконно придобито имущество в полза на държавата. Предвид обстоятелството, че производството е по реда на чл.74 вр. чл.80 ЗОПДНПИ (отм.) и че е постановена присъда от 01.12.2015 г. по НОХД № 2969/2015 г. на СГС и Решение № 291/07.07.2016 г. на САС по ВНОХД № 158/2016 г., както и Решение № 278/20.12.2016 г. на ВКС по наказателно дело № 1055/2016 г., и с оглед липсата на висящо наказателно производство, по аргумент на по-силното основание и въз основа на задължителните указания в тълкувателно решение от 07.12.2018 г. по тълкувателно дело № 4/2016 г. на ОСГК на ВКС, СГС е счел, че производството е недопустимо и същото следва да се прекрати. По отношение искането на ответниците за присъждане на разноски съдът е счел, че предвид процесуалното поведение на същите, както и обстоятелството, че процесуалните им представители не са извършили процесуални действия, включително не са били призовани редовно, посредством тях и за последното съдебно заседание, не следва да им се присъждат разноски.
Настоящият съдебен състав намира, че така постановеното определение се явява правилно в прекратителната си част по следните съображения:
Правото да отнема незаконно придобито имущество по ЗОПДНПИ (отм.) принадлежи на държавата. Тя е титулярът на това материално субективно право, но правото да предяви от свое име пред съд този иск принадлежи на КОНПИ /сега с наименование КПКОНПИ/ в качеството й на процесуален субституент. За да възникне правото на този иск, е необходимо да бъде извършена проверка за установяване на незаконно придобито имущество, която може да бъде осъществена от комисията само в изрично уреденото за целта административно производство с участието на собственика на имуществото, въз основа на надлежно сезиране от изрично посочени държавни органи - чл. 25 ЗОПДНПИ (отм.) на изрично посочени основания - чл. 22, 23 и 24 ЗОПДНПИ (отм.). Никой друг и на никое друго основание не може да сезира комисията, нито тя може да се самосезира. Производството за установяване на незаконно придобито имущество започва с нарочен акт, когато директорът на съответната териториална дирекция на комисията се увери, че уведомлението изхожда от надлежния държавен орган и са налице съответните предпоставки на чл. 22, 23 и 24 ЗОПДНПИ (отм.). В хода на проверката се събират доказателства за произхода на имуществото, начина на придобиването и на преобразуването му. Ако бъдат събрани достатъчно данни, от които може да се направи обосновано предположение, че имущество е незаконно придобито, директорът на съответната териториална дирекция представя мотивиран доклад, въз основа на който комисията може да вземе решение за внасяне в съда на искане за обезпечение на бъдещия иск. След налагане на допуснатите от съда обезпечителни мерки, собственикът на имуществото има право да участва в производство, в т. ч. да бъде защитаван от адвокат. Проверката приключва с решение на комисията за предявяване на иск за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество въз основа на мотивиран доклад на директора на съответната териториална дирекция. Това е фактическият състав, който поражда правото на иск - него съдът проверява, за да установи надлежно ли е възникнало то. Тримесечният срок за предявяване на иска има значение само за запазване на наложените обезпечителни мерки, но срокът /с евентуалното му продължение/ за приключване на проверката има значение за надлежното упражняване на правото на иск, тъй като изтичането на този срок го преклудира. Според ГПК процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск са абсолютни и трябва да са налице при постановяване на решението - съдът следи служебно за наличието им и в тежест на ищеца е да ги докаже. Правото на иск на КОНПИ /сега КПКОНПИ/ произтича от нейното надлежно сезиране. Ако тя не е била сезирана надлежно или някоя от предпоставките за нейното надлежно сезиране отпадне в последствие, правото на иск не е възникнало надлежно или е погасено в последствие. Съдът проверява съществуването на правото на иск въз основа на доказателствата за обстоятелствата по чл. 22, 23 и 24, които ищецът е длъжен да представи съгласно чл. 77, ал. 4 ЗОПДНПИ (отм.). По реда на Закона за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество (отм.) може да бъде образувано производство и съответно отнемано имущество само в изрично предвидените от закона случаи. Законът не предвижда възможност такова производство да бъде образувано, а следователно и да бъде отнемано имущество на лице извън изрично посочените.
Производството пред комисията се образува само когато след извършена по предвидения в закона ред проверка може да се направи обосновано предположение, че е налице значително несъответствие в имуществото на определен кръг лица /проверявани лица/. Проверявани лица по смисъла на чл. 21 от закона могат да бъдат само лицата по чл. 22, 23 и 24 и доколкото друго не е предвидено, следва да се приеме, че тези разпоредби очертават и кръга лица, чието имущество може да бъде отнемано /с извършеното в чл. 63, ал. 2 от закона разширяване на кръга на лица, чието имущество може да бъде отнемано, които обаче са свързани с проверяваното лице/. Без да е налице някое от предвидените в чл. 22-24 от закона основания проверка не може да бъде извършвана и съответно имущество не може да бъде отнемано. Изрично в чл. 22 от закона е предвидено, че проверяваното лице трябва да е било привлечено като обвиняем за изброените в чл. 22, ал. 1 престъпления, като изключенията от така установеното правило досежно хипотезите, при които е допустимо извършване на проверка и отнемане на имущество при прекратено наказателно производство, са посочени изрично в чл. 22, ал. 2 и 3 от закона и доколкото качеството "проверявано лице" съществува до момента на внасяне на искането за отнемане на имуществото в съда, следва да се приеме, че и към този момент наказателното производство следва да бъде висящо. Целта на проверката е да се установи налице ли е значително несъответствие между имуществото на проверяваното лице и законово признатите източници за придобиване на имущество. С оглед тази цел следва да се приеме, че отнемането на имуществото може да се счита за мярка, пропорционална на целта на закона, т. е. за допустимо ограничаване на правото на свободно ползване на собствеността, само ако се осъществи по отношение на лице, което попада сред очертания в чл. 22-24, респ. чл. 63, ал. 2 от закона кръг.
В процесния случай производството пред СГС по гр.д.№12040/2015 г. срещу М. И. Д.-Б., Х. Б. и И. Г. е образувано на 23.09.2015 г., или иначе казано при действието на Закон за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество (отм.), отменен с влизане в сила на Закон за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество, обн. ДВ бр.7 от 19.01.2018 г., изм. и доп., бр.1 от 03.01.2019 г. С изменението е създадена и нова ал.2 на § 5 от закона, съгласно който неприключилите проверки и производства пред съда по отменения Закон за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество се довършват по реда на новоприетия закон. Съгласно чл.153, ал.6 от Закон за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество (нова- ДВ, бр. 1 от 2019 г.), не съставляват законова пречка за съществуването и надлежното упражняване правото на иск за отнемане на незаконно придобитото имущество в полза на държавата прекратяването на наказателното производство или влизането в сила на присъда, с която подсъдимият е признат за невинен за престъпления, посочени в разпоредбата на чл. 108, ал. 1 от закона. От посоченото следва, че в процесния случай, съгласно действащия и приложим, на основание § 5, ал.2, Закон за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество, наличието на постановление от 03.02.2016 г. за прекратяване на наказателно производство по пр.пр 5113/2015 г. по описа на СГП, ДП 111/2015 г. по описа на СО при СГП срещу Х. Б. за престъпление по чл.253, ал.1 вр. чл.26, ал.1 НК, както и за прекратяване на наказателно производство по пр.пр 5113/2015 г. по описа на СГП, ДП 111/2015 г. по описа на СО при СГП срещу И. Г. за престъпление по чл.253, ал.2, вр.ал.1, вр. чл.26, ал.1 НК; чл.255 НК и чл.251 НК не представлява пречка за продължаване производството по гр.д.№12040/2015 г. по описа на СГС.
Настоящият състав обаче смята, че посочената разпоредба не транспонира правилно Директива 2014/42/ ЕС на Европейския парламент и Съвета от 03.04.2014 г. за обезпечаване и конфискация на средства и облаги от престъпна дейност в Европейския съюз, нито съответства на духа, принципите и минималните стандарти, заложени в същата. Посочената директива установява минималните правила за обезпечаването на имущество с оглед на евентуална последваща конфискация и за конфискацията на имущество при наказателни дела. В чл.2, т.4 е дадено определение на понятието „конфискация“, съгласно което тя представлява окончателно отнемане на имущество, постановено от съд във връзка с престъпление, което престъпление попада в обхвата на някой от инструментите, изброени в член 3. Според чл.4 от Директивата, държавите-членки предприемат необходимите мерки, за да може да се извърши конфискацията, изцяло или частично, на средства на престъпление и на облаги или на имущество, чиято стойност съответства на тези средства на престъпление или облаги, при условие че има влязла в сила осъдителна присъда за извършено престъпление, включително в резултат на неприсъствено производство, а според чл.5, предвиждащ т.нар. „разширена конфискация“, държавите-членки приемат необходимите мерки, за да може да се извърши конфискацията, изцяло или частично, на имущество, принадлежащо на лице, осъдено за престъпление, което може да доведе пряко или косвено до икономическа полза, когато съдът — въз основа на обстоятелствата по делото, включително конкретните факти и наличните доказателства, като например доказателство, че стойността на имуществото е несъразмерна спрямо законните доходи на осъденото лице, е убеден, че въпросното имущество е придобито чрез престъпно поведение. Предвидено е още държавите-членки да предприемат мерки, за да може да се извърши конфискацията на облаги или на друго имущество, чиято стойност съответства на облагите, прехвърлени пряко или косвено от заподозряното лице или обвиняемия на трети лица, или които трети лица са придобили от заподозряно лице или обвиняем, най-малко в случаите когато тези лица са знаели или е трябвало да знаят, че целта на прехвърлянето или придобиването е да се избегне конфискация, въз основа на конкретни факти и обстоятелства, включително че прехвърлянето или придобиването е извършено безплатно или срещу сума, която е значително по-ниска от пазарната стойност. Видно от понятията, използвани в Директивата, както и от принципите и мотивите на същата е, че тя предвижда конфискация на облаги от престъпна дейност. Целта е да се предвидят механизми за ефективно предотвратяване и неутрализиране на тези облаги, чрез конфискацията на всяко имущество, придобито от дейности от престъпен характер. Т.е. директивата предвижда конфискация на средства и облаги, но само при извършено престъпление, в която хипотеза очевидно не попада случая, при който липсва влязъл в сила акт на съда, с който да бъде установено по категоричен и безспорен начин факта на извършване на престъплението от конкретно лице.
Следва да се посочи, че директивите са част от правовия ред на ЕС, представляващ автономна правна система, която следва да се интегрира в този на държавите-членки, като взаимоотношенията между двата правопорядъка се реализира чрез установена йерархия. От практиката на Съда на ЕС следва, че предимството на правото на ЕС е основен принцип на това право. Според Съда този принцип е присъщ на специфичното естество на ЕС, като се приема, че поради своя особен и оригинален характер произтичащото от Договора право като независим законов източник не може да бъде лишено от юридическо действие от национални правни разпоредби, както и да бъдат оформени те, без да бъде лишено от характера си на общностно право и без да бъде поставена под съмнение самата правна основа на Общността (Решение от 15.07.1964 г., Costa/ E.N.E.L., 6/64, EU :C:1964:66) Във връзка с обхвата на принципа следва да се изтъкне най-напред, че с предимство се ползва правото на Съюза въобще- както първично, така и производно. От посоченото следва, че на произтичащото от Договора право, поради неговия специфичен и оригинален характер, не би могло да се противопостави в съдебно производство каквато и да е вътрешноправна разпоредба, поради което и говорим за приложимост на принципа за предимство по отношение на цялото национално право. Предимството на правото на Съюза означава, че националните правни норми трябва да отстъпят пред нормите на Съюза, с които се намират в противоречие. За да се определи дали такъв конфликт, такова противоречие съществува, трябва да се оценят съдържанието, целта и предназначението на нормата от правото на ЕС. Вътрешноправната разпоредба продължава да действа по отношение на онези аспекти, които са останали незасегнати от правото на Съюза. От гореизложеното следва, че в рамките на своята компетентност всеки национален съд има задължението да приложи общностното право в неговата цялост и да защити правата, които то дава на частноправните субекти, като остави без приложение евентуалните разпоредби от вътрешното право, които му противоречат, без оглед на това дали те предхождат или следват общностната правна норма, без да е необходимо да иска или да изчаква тяхната предварителна отмяна по какъвто и да е път (Решение от 09.03.1978 г., Simmenthal II, 106/77, EU :C:1978:49; Решение от 19.11.2009, Filipiak, C-314/08, EU:C:2009:719).
На следващо място следва да се посочи, че с директен ефект се характеризират нормите на ЕС, които незабавно и непосредствено предоставят на физическите и юридическите лица субективни права, които трябва да бъдат признати и защитени от националните съдилища, като директният ефект се отнася до защитата на създадени от правната норма субективни права на индивида пред националния съд. Съдът на ЕС последователно е приемал, че една разпоредба произвежда директен ефект когато тя е ясна и безусловна и не зависи от усмотрението на евентуална мярка за нейното приложение. Въпреки че Съдът невинаги е формулирал този тест по идентичен начин, той неизменно говори за разпоредба, която е достатъчно прецизна („яснота“) и не изисква по-нататъшна мярка за изпълнение от страна на институциите на Съюза или на властите на държавите членки, предполагаща известно „поле за усмотрение“, за да се постигне ефективно преследваната цел („безусловност“). Една разпоредба има директен ефект, когато един съд е в състояние, без да прибягва до други мерки на приложение, да достигне до тълкуване, което може да бъде приложено към подлежащия на разрешаване случай.

Предвид характеристиката на директивата, съдържаща се в чл.288, трета алинея от ДФЕС, нейният директен ефект се счита за изключен по дефиниция, тъй като за да произведе своя пълен правен ефект, тя се нуждае от национален правоприлагащ акт. Но, доколкото често директивите съдържат ясни и безусловни разпоредби, които не се нуждаят от по-нататъшни мерки за изпълнение, то ако една държава-членка не транспонира директива или не я транспонира правилно, индивидуалните правни субекти, независимо от това, ще могат да извличат права от тези нейни разпоредби или иначе казано разпоредбите на директивата, които са безусловни и достатъчно ясни, могат да бъдат източник на такива права. Съдът на ЕС неведнъж е посочвал в своите решения, че „би било несъвместимо с обвързващото действие, което член 288 признава на директивата, да бъде изключена по принцип възможността за засегнатите лица да се позовават на задължението, което тя налага. По-специално, когато органите на Общността задължават чрез директива държавите- членки да възприемат определено поведение, полезното действие на подобен акт би било отслабено, ако частноправните субекти не може да се позовават на него по съдебен ред и ако националните юрисдикции не може да го вземат предвид като част от общностното право“ (Решение от 04.12.1974, Van Duyn, 41/74. EU:C:1974:133). От това следва, че държава-членка, която не е приложила (транспонирала) една директива в предписания срок или не е направила това правилно, не може да се позовава на собствения си пропуск. Ако държавата членка е изпълнила директивата и я е транспонирала, нейното действие спрямо правните субекти се проявява посредством мерките за изпълнение (транспониране), приети на национално равнище, така че не е необходимо да се разчита директно на нейните разпоредби, освен ако мерките по приложение (транспониране) са некоректни или неадекватни (недостатъчни). В последния случай индивидуалните правни субекти може да противопоставят (да се позовават на) разпоредби от директива, които се ползват с директен ефект, само срещу държава членка, която е пропуснала да я транспонира в предписания срок или я е транспонирала неправилно, като сезираният национален съд ще следва да не приложи разпоредба от националното право, която противоречи на правото на Съюза. Възможността правните субекти да се позоват на разпоредби от директива срещу държавата е отражение на „вертикалния“ директен ефект на директивата (Решение от 18.12.1997 г., Inter-Environnement Wallonie, C-129/96 EU:C:1997:628).

Съобразно принципа за хармонично тълкуване (индиректен ефект) следва, че чрез съответното тълкуване националната разпоредба трябва да бъде четена и прилагана в съответствие с директивата, като по този начин се позволява на националната юрисдикция да постигне пълната ефективност на правото на Съюза, когато разглежда и решава спора, с който е сезирана. Съгласно постоянната съдебна практика, запитващата юрисдикция, доколкото националното право ѝ предоставя свобода на преценка, следва да тълкува и прилага разпоредбите на вътрешното право по начин, съответстващ на изискванията на правото на Съюза, а ако подобно тълкуване не е възможно, запитващата юрисдикция следва да остави без приложение разпоредбите на вътрешното право, които са в противоречие с тези изисквания (Решение от 08.05.2013 г. EU:C:2013:292).
При извършената от настоящия състав преценка и съпоставка на разпоредбата на чл.153, ал.6, приложима на основание § 5, ал.2, Закон за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество, и духа, идеята и принципите, заложени в Директива 2014/42/ЕС за обезпечаване и конфискация на средства и облаги от престъпна дейност в Европейския съюз, може да се направи единственият обоснован извод, че националната правна норма противоречи, макар и да е приета в изпълнение задължението на Република България за транспониране на директивата, на последната, като част от общностното право. Видно е, че според вътрешното право проверката, а и производството по Закон за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество започват, продължават и се развиват независимо от прекратяването на наказателното производство или влизането в сила на присъда, с която подсъдимият е признат за невинен за престъпленията, изрично предвидени в закона. В същото време Директива 2014/42/ЕС предвижда на отнемане, включително и при разширена конфискация, да подлежи единствено имущество на лице, което е осъдено с влязла в сила присъда, т.е. предвидена е връзка между наказателното производство и производството по гражданска конфискация.
Произтичащото обаче от Директивата задължение за държавите членки да постигнат, предвидения в нея резултат, както и задължението им да предприемат всички необходими мерки, общи или специални, за да осигурят изпълнението на това задължение, тежи върху всички органи на държавите-членки, включително и съдебните органи в рамките на тяхната компетентност. От тук следва, че при прилагането на националното право, националната юрисцидкиция, от която се иска да го тълкува, е длъжна да го направи, доколкото е възможно, в светлината на текста, както и на целта на тази директива, за да се постигна определеният от нея резултат и по този начин да се съобрази с чл.288 ал.3 ДФЕС. Изискването за тълкуване на националното право в съответствие с правото на ЕС, е присъщо на системата на Договорите, доколкото дава възможност на националната юрисдикция в рамките на своята компетентност да осигури пълната ефикасност на правото на съюза, когато се произнася по спорове, с които е сезирана. Когато такова тълкуване не е възможно е длъжна в рамките на своята компетентност, да осигури правната защита, която произтича за правните субекти от правото на Съюза и да гарантира пълното му действие, като при необходимост не приложи всяка разпоредба от националната правна уредба, която противоречи на този принцип.
С оглед правомощията на настоящата инстанция и предвид обстоятелството, че националните съдилища в държавите-членки на ЕС са натоварени със задачата да осигурят прилагането и спазването на правото на ЕС, както и в приложение на принципа за сътрудничество, установен в чл.4, пар.3 Д., да осигурят правната защита, която правните субекти извличат от директния ефект на общностното право, то съдът счита, че в процесния случай следва пряко да намери приложение Директива 2014/42/ЕС, като именно тя бъде приложена, без да е необходимо да иска или да изчаква евентуално започване на процедура по премахване на националната разпоредба, която противоречи на директивата. В случая настоящият състав намира, че чл.153, ал.6 от ЗОПДНПИ, противоречи на чл.2 т.4, чл.3, чл.4, чл.5 от Директивата, поради което нормата от българското право, като противоречаща на нормата от Директивата следва да остане неприложена.
Предвид изложеното, следва да се приеме, че производството, образувано пред СГС правилно е прекратено, макар и с други мотиви, доколкото по делото безспорно се установява наличие на акт на държавен орган, постановяващ прекратяване на наказателното производство спрямо двама от ответниците, което тълкувано в смисъла и принципите, заложени в посочената директива, представлява абсолютна процесуална пречка за реализирани на гражданската отговорност на лицата, ответници по делото.
Това налага извод за неоснователност на частната жалба, подадена от Комисията за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество, респективно за правилност на определението в обжалваната му от нея част, поради което същото следва да бъде потвърдено.
По отношение частните жалби на М. И. Д.-Б., Х. Б. и И. Г. против определението в частта относно разноските САС намира, че същите са основателни по следните съображения:
Съгласно чл. 78, ал. 4 от ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото, като видно от съдържанието на посочената разпоредба, законодателят не поставя изисквания нито за момента, в който производството е прекратено, нито присъждането на разноски е поставено в зависимост от извършени от процесуалния представител на страната действия. Съгласно трайната практика на ВКС, отговорността за разноски е право на едната страна да иска от другата да плати направените от нея разноски, ако постановеният съдебен акт е в нейна полза. Отговорността е обективна и се дължат реално направените разноски. Подлежат на присъждане всички разноски на ответника, направени по повод водене на делото, за чието установяване той е представил надлежни доказателства. Според чл. 81 ГПК във всеки акт, с който приключва делото пред съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. Правилото е да се присъждат всички разноски, които са направени, въз основа на доказателствата, представени по делото. В случая ищецът е инициирал делото, поради което ответникът е направил разходи, за да осигури защитата си. Като е приел противното СГС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. Както бе посочено, фактическите действия са без значение, доколкото по делото се доказва, че действително са направени разноски за участието на страната в съдебното производство, изразяващи се в адвокатско възнаграждение за осъществяване на процесуално представителство. Към момента на упълномощаване на адвокатите, сключване на договорите и заплащането на хонорарите, ответниците не са знаели и не биха могли да знаят как ще се развие производството и ще бъде ли то прекратено.
На следващо място, неоснователно е и възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатския хонорар, претендиран от ответниците. С оглед цената на предявените искове спрямо всеки от тях и съгласно хипотезите, в които попада цената на съответния иск в разпоредбата на чл. 7, ал. 2, от НМРАВ, договорените адвокатски възнаграждения са в минималните размери, предвидени в Наредбата, поради което и не могат да бъдат допълнително редуцирани. Изложеното обуславя извод за основателност на частните жалби, подадени от М. И. Д.-Б., Х. Б. и И. Г., поради което определението в обжалваната част следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което претендираните разноски бъдат присъдени в тежест на ищеца.

Водим от гореизложеното, САС, 15-ти състав,


ПОТВЪРЖДАВА определение от 10.12.2018 г., постановено по гр.д.№12040/2015 г. по описа на СГС, ГО, І – 16 състав, В ЧАСТТА в която производството по делото е прекратено.

ОТМЕНЯ определение от 10.12.2018 г., постановено по гр.д.№12040/2015 г. по описа на СГС, ГО, І – 16 състав, В ЧАСТТА в която е оставено без уважение искането на М. И. Д.-Б., Х. Д. Б. и И. И. Г. за присъждане на разноски, сторени в производството за адвокатско възнаграждение и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:


ОСЪЖДА Комисията за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество, БУЛСТАТ[ЕИК], да заплати на М. И. Д.-Б., ЕГН [ЕГН], сумата от 25 000 лв., представляваща разноски, сторени в първоинстанционното производство за адвокатско възнаграждение.

ОСЪЖДА Комисията за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество, БУЛСТАТ[ЕИК], да заплати на Х. Д. Б., ЕГН [ЕГН], сумата от 9 900 лв., представляваща разноски, сторени в първоинстанционното производство за адвокатско възнаграждение.

ОСЪЖДА Комисията за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество, БУЛСТАТ[ЕИК], да заплати на И. И. Г., ЕГН [ЕГН], сумата от 17 000 лв., представляваща разноски, сторени в първоинстанционното производство за адвокатско възнаграждение.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с частна жалба в едноседмичен срок от връчването му на страните при условията на чл. 280 от ГПК.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.