СОФИЙСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, Търговско отделение, 11 с - в, в публично заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди и шестнадесета година, в състав:

при секретаря М. И., като изслуша докладвано от съдията Г. т. д. № 4472 по описа на съда за 2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на С. К. Н., действаща чрез процесуалния си представител адв. М., подадена против онази част на Решение № 5333/24.06.2014 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, I -10 –ти състав, постановено по гр. д. № 3224/2014 г., с която което съдът е признал по отношение на въззивника, че дължи на [фирма] сумата от 16 666, 67 лв. задължение по Запис на заповед от 21.04.2008 г., ведно със законната лихва от 18.07.2013 г. до окончателното изплащане на главницата, както и сумата от 7 854, 10 лв. възнаградителна лихва за периода от 21.04.2008 г. до 17.07.2013 г., и с която ответникът е осъден да заплати на ищеца съдебни разноски в размер на 1 318, 92 лв. разноски в исковото производство и сумата от 964, 67 лв. разноски в изпълнителното такова.
Сторени са оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, същият бил постановен при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Неправилни били изводите на съда, че процесният Запис на заповед е действителен и, като такъв, бил породил валидно задължение за наследодателя К. Н., а оттам и за въззивника. Не били налице предписаните от чл. 535 от ТЗ задължителни реквизити. Не била спазена и процедурата по предявяване на ефекта чрез редовно връчване на нотариална покана на издателя. Сочи се, че ищецът бил недобросъвествен, същият знаел, че менителничното задължение е поето от издателя на ефекта единствено с цел обезпечаване на породеното от Договора за кредит задължение, със същата цел било учредено и менителничното поръчителство.
Иска се отмяна на обжалваната част от Решението на СГС и постановяване на друго такова, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.
Редовно уведомена, насрещната страна е депозирала писмен отговор в срок, с които оспорва същата като неоснователна. Въззиваемият сочи, че законът изисквал изискуемите реквизити да са налице, но не и да бъдат изпълнени лично от издателя. Твърди се, на следващо място, че при осъществяване процедурата по връчване на нотариалната покана, нотариусът се е съобразил с действащата към момента законова уредба. Правилно решаващият състав на СГС бил посочил, че ответникът се е позовал на погасяване, което не удовлетворява кредитора.
Претендира се за оставяне без уважение въззивната жалба и постановяване на Решение по същество на спора, с което да се потвърди обжалваната част на постановеното от първоинстанционния съд такова, както и за присъждане на съдебни разноски.
Софийският апелативен съд, след като обсъди доводите на страните във връзка с атакувания съдебен акт, намира следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от активно легитимирана страна, насочена е срещу валиден и подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата се явява процесуално допустима и, като такава, следва да бъде разгледана по същество.
За установено от фактическа страна настоящият състав намира следното:
Гражданско дело № 30752/2013 г. на Софийски районен съд (СРС), II ГО, 67- ми състав, е образувано по заявление за издаване на Заповед за изпълнение по реда на чл. 417 от ГПК, с която [фирма] е посочило, че има вземане от К. С. Н. в размер на 50 000 лв. главница и 23 562, 50 лв. лихва за периода от 21.04.2008 г. до 16.07.2013 г., като вземането е посочено да произтича от Запис на заповед, издаден от [фирма] в полза на Банката и авалиран от К. С. Н..
Представен е запис на заповед от 21.04.2008 г. с издател [фирма], представлявано от К. С. Н., по силата на който дружеството се задължава неотменно и безусловно да заплати при предявяване на [фирма] или на нейна заповед (понастоящем [фирма]) сумата от 50 000 лв., ведно с годишна лихва от 9 % върху тази сума, считано от датата на издаване на записа.
Записът на заповед е авалиран от К. С. Н. при условията, при които е издаден, за което свидетелства положения от същия подпис и собственоръчно изписаните му имена.
По делото не се спори, а и от представения препис – извлечение от акт за смърт се установява, че К. С. Н. е починал на 01.08.2013 г.
Със заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ от 27.08.2013 г. СРС е уважил молбата на Банката,, като е разпоредил издаването на изпълнителни листи срещу наследниците на длъжника.
Не се спори между страните, а и от представените по делото пред СРС доказателства се установява, че наследниците по закон на починалия в лицето на сина му В. Н., дъщеря му Д. Н. – Б. и съпругата му С. Н. са депозирали в срок възражения срещу така издадената заповед за изпълнение.
На следващо място, установява се, че с постановеното по т. д. № 1906/2010 г. и влязло в сила Решение от 03.02.2012 г. СГС, ТО, VI – 6 –ти състав, е прекратил производството по несъстоятелност на [фирма] на основание чл. 735, ал. 1, т. 1 от ТЗ, като е приел, че не се установяват задължения към кредитори, а масата на несъстоятелността не е изчерпана.
По делото е изслушано и прието като неоспорено от страните заключение на извършената съдебно – почеркова експертиза, изготвено от вещото лице С. Ч., което съдът кредитира като компетентно и обективно дадено. Съгласно същото, подписът за „авалист“ и името „К. С. Н.“ са изписани върху процесния запис на заповед от посочения за техен автор. На следващо място, от заключението на експерта се установява, че датата на издаване „21.04.2008 г.“ и датата „21.05.(20)15 г.“, на която записът е предявен за плащане, не са изписани от издателя на ефекта.
По делото е представена нотариална покана от [фирма] до К. С. Н., с която записът за заповед е предявен за плащане. Видно от представената разписка – уведомление, поканата е връчена чрез залепване на уведомление на дата 18.06.2013 г. на входната врата на адресата, както и е пусната в пощенската му кутия, тъй като последният не е намерен на адреса.
Останалите представени доказателства се явяват неотносими към спора пред настоящата инстанция доколкото същите касаят породил ли е действие отказът от наследство на В. Н. и Д. Н. – Б. – деца на починалия длъжник, доколкото Решението на СГС в тази му част не е обжалвано.
При така установената фактическа обстановка, настоящият състав намира от правна страна следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1, във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК.
Доколкото по делото не се спори, а и ищецът признава още с исковата молба, че процесният запис на заповед обезпечава поетите от [фирма] задължения към Банката, възникнали със сключването на Договор за банков кредит „Бизнес оборудване - ГФМК“ № BL 15579/09.04.2008 г. и доколкото в производството пред СГС ответниците са сторили по несъмнен начин възражения за наличие на каузално правоотношение, чието изпълнение записът на заповед обезпечава, приложение следва да намери Тълкувателно Решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, което, по силата на чл. 130, ал. 2 от ЗСВ има задължителна сила за съдебните органи. Съгласно т. 17 от същото, при липса на спор между страните относно наличието на конкретно каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, съдът разглежда заявените от ответника – длъжник релативни възражения.
Неоснователни се явяват твърденията на въззивника за недействителност на записа на заповед поради липса на предвидените от законодателя задължителни реквизити. Макар, както бе посочено по –горе, от заключението на неоспорената от страните и приета от съда съдебно – почеркова експертиза да се установява, че датата на издаване „21.04.2008 г.“ и датата „21.05.(20)15 г.“, на която записът е предявен за плащане, не са изписани от издателя на ефекта, по безспорен начин се установява, че подписът за „авалист“ и името „К. С. Н.“ са изписани върху процесния запис на заповед от посочения за техен автор.
Следва да се държи сметка, че законът не забранява издаването на запис на заповед, в който датата или ръкописният текст са изпълнени от лице, различно от подписалия го издател, поради което само по себе си това обстоятелство не налага извода, че е налице разлика във времето между подписването и попълването на записа на заповед или че е подписан непопълнен запис на заповед (бланков ефект).
На следващо място, разгледан следва да бъде въпросът за последиците от непредявяване на вземанията си към длъжника от страна на [фирма] в производството по несъстоятелност на последния. Както бе посочено по – горе, с постановеното по т. д. № 1906/2010 г. Решение № 1065/21.09.2011 г. СГС, ТО, VI – 6 –ти състав, е обявил неплатежоспособността на [фирма], обявил е за нейна начална дата 30.02.2010 г., обявил е дружеството в несъстоятелност, назначил е временен синдик, както и е постановил обща възбрана и запор върху имуществото му, а с Решение от 03.02.2012 г. производството по несъстоятелност е прекратено на основание чл. 735, ал. 1, т. 1 от ТЗ поради липса на предявени, респ. неудовлетворени вземания. Доколкото не са сторени твърдения в обратната насока, а и от представените по делото доказателства се установява, че въззивникът не е предявил вземанията си в сроковете по чл. 685, ал. 1 от ТЗ, респ. чл. 688, ал. 1 от ТЗ, и доколкото същите са били възникнали преди датата на постановяване на Решението за обявяване на длъжника в несъстоятелност, то приложение следва да намери разпоредбата на чл. 739, ал. 1 от ТЗ, предвиждаща санкция за бездействалия кредитор, а именно погашение на същите. В случая ищецът не е предявил вземанията си, за които е издадена заповедта за изпълнение, нито в срока по чл. 685, ал. 1 от ТЗ, нито в срока за допълнително предявяване по чл. 688, ал. 1, изр. I от ТЗ. Като не е предявил вземанията си в производството по несъстоятелност, ищецът е осуетил възможността за възобновяване на спряното исково производство чрез трансформация по чл. 637, ал. 4 от ТЗ на предявения иск, който да бъдат разгледан с участието на синдика, евентуално на възразилия кредитор срещу прието вземане.
Предвид изложеното, налага се обоснованият извод за погасяване на облигационното правоотношение, изпълнението на задълженията по което са гарантирани от [фирма], представлявано от К. С. Н., чрез издаване на процесния запис на заповед.
На следващо място, въпрос поставя как горното би се отразило на поетото от авалиста К. С. Н. задължение. Съгласно постановеното по реда на чл. 290 от ГПК и съставляващо задължителна съдебна практика Решение № 17 от 21.04.2011 г., постановено по т. д. № 213/2010 г. на ВКС, ТК, II ТО, основен принцип в менителничното право, установен в разпоредбата на чл. 461 от ТЗ, е, че нищожността на една менителнична сделка не се отразява върху възникналите въз основа на нея други менителнични правоотношения, щом като от външна страна нищожната сделка отговаря на предвидените в закона изисквания относно нейната форма и съдържание. Проявление на този принцип е невъзможността на авалиста да се позове на недействителността на задължението на хонората. Поради самостоятелния и неакцесорен характер на задължението на менителничния поръчител, същият не може да противопостави на приносителя на менителничния ефект възраженията, които би могъл да му противопостави самият хонорат - както абсолютните възражения за недействителност на ефекта (с изключение на възражението относно формата), така и неговите лични възражения, произтичащи от каузалното правоотношение. Това следва от изричната разпоредба на чл. 485, ал. 2 от ТЗ, според която задължението на поръчителя е действително и когато задължението, за което е дадено, е недействително поради каквато и да било причина, освен поради недостатък във формата.
От страна на авалиста са допустими всякакви възражения, в т. ч. и лични, във връзка с каузалното правоотношение на хонората и приносителя единствено в хипотезата, когато авалистът също е страна по него. Когато обаче страни по каузалното правоотношение са само приносителят и хонората, свързаните с него относителни възражения на хонората могат да бъдат противопоставени от авалиста на приносителя само ако последният е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право - извод, който произтича от систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 8 ЗЗД, чл. 63, ал. 1 ЗЗД, чл. 289, чл. 465 и чл. 485, ал. 2 ТЗ. В този смисъл е и константната съдебна практика в лицето на Решение № 26 от 24.04.2014., постановено по т. д. № 1027/2013 г. на ВКС, ТК, II ТО, Решение № 120 от 30.07.2010 г., постановено по т. д. № 988/2009 г. на ВКС, ТК, II ТО, и др.
Съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса, уредени с разпоредбата на чл. 154 от ГПК, злоупотребата с право и недобросъвестността на приносителя, разбирана като знание за наличието на относителни възражения по каузалното правоотношение с хонората, подлежи на изрично доказване от авалиста.
В конкретния случай, въззивникът е противопоставил срещу предявените искове на ищеца възражение за недобросъвестност и злоупотреба с оглед използването на записа на заповед за удовлетворяване въпреки пропуснатите срокове по чл. 685, ал. 1, респ. чл. 688, ал. 1 от ТЗ. От друга страна, участието на К. С. Н. в качеството му на физическо лице при възникване на каузалното и на менителничното правоотношения между издателя и поемателя на записа на заповед подкрепя основателността на направеното възражение за недобросъвестност на ищеца и за злоупотреба с право при използването на записа на заповед в производството по чл. 417 от ГПК. Обстоятелствата, при които е издаден записът на заповед, сочат на знание у ищеца, че менителничното задължение на издателя е поето единствено с цел обезпечаване на породеното от договора задължение, което предполага възражения за погасяване на задължението по записа на заповед като последица от пропускане на сроковете за предявяване на вземането в производството по несъстоятелност, респ. че със същата цел е учредено и менителничното поръчителство по записа на заповед от управителя на дружеството - издател.
Доказаната недобросъвестност и злоупотреба с право легитимират въззивника да противопостави на ищеца – поемател произтичащите от каузалното правоотношение правопогасяващи възражения на издател, които, от своя страна, по несъмнен начин водят до извода за несъществуване на вземането по записа, както по отношение на К. С. Н., така и по отношение на правоприемника му и въззивник в настоящото производство С. Н..
С оглед изложеното, налага се изводът за основателност на въззивната жалба, предмет на настоящото производство, поради което същата следва да бъде уважена, а обжалваното с нея Решение – отменено, като на негово място бъде постановено друго такова, с което предявените от [фирма] против С. К. Н. искове да бъдат отхвърлени.
Доколкото настоящият състав достигна до обоснования извод за недължимост на претенцията за главница, така се явява и тази за възнаградителна лихва по записа на заповед, предвид акцесорния й характер.
По отношение на разноските:
Предвид изхода на делото пред настоящата инстанция и съгласно правилото на чл. 78, ал. 1 от ГПК, въззиваемият следва да бъде осъден да заплати на насрещната страна сторените от същата съдебни разноски. Макар да е представил списък по реда на чл. 80 от ГПК, въззивникът не е ангажирал доказателства за заплатена адвокатско възнаграждение както в производството пред въззивната инстанция, така и в това пред първата такава, поради което на същия следва да се присъди единствено заплатената по сметка на САС държавна такса в размер на 333, 33 лв.
Водим от горното, съдът:


Р Е Ш И:


ОТМЕНЯ Решение № 5333/24.06.2014 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, I -10 –ти състав, постановено по гр. д. № 3224/2014 г., в частта, в която по отношение на С. К. Н. е признато за установено, че дължи на [фирма] сумата от 16 666, 67 лв., представляваща задължение по Запис на заповед от 21.04.2008 г., ведно със законната лихва от 18.07.2013 г. до окончателното изплащане на главницата, и в частта, в която С. К. Н. е осъдена да заплати на [фирма] сумата от 7 854,10 лв. възнаградителна лихва за периода от 21.04.2008 г. до 17.07.2013 г., като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от [фирма] против С. К. Н. иск за заплащане на сумата от 16 666, 67 лв. представляваща задължение по Запис на заповед от 21.04.2008 г., ведно със законната лихва от 18.07.2013 г. до окончателното изплащане на главницата.
ОТХВЪРЛЯ предявения от [фирма] против С. К. Н. иск за заплащане на сумата от 7 854,10 лв. представляваща възнаградителна лихва за периода от 21.04.2008 г. до 17.07.2013 г.
ОТМЕНЯ Решение № 5333/24.06.2014 г. на СГС, ГО, I -10 –ти състав, постановено по гр. д. № 3224/2014 г., в частта в която С. К. Н. е осъдена да заплати на [фирма] сумата от 1318, 92 лв. разноски за исковото производство и сумата от 964, 67 лв. разноски в заповедното производство.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], адрес: [населено място], [улица], да заплати на С. К. Н., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата от 333, 33 лв. (триста тридесет и три лева и тридесет и три стотинки) съдебни разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщението до страните при реда и условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК.



Председател: Членове:1. 2.