СОФИЙСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, ГК, 4 състав, в публично заседание на двадесети ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав:

при секретаря Ир. Милкова, като разгледа докладваното от съдия Я. гр. д. № 2337 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 1142 от 22 февруари 2017г. по гр. д. № 9125/2012г. Софийски градски съд, І ГО, 19 състав е отхвърлил предявените искове на М. М. Н. срещу С. С. Н. с правно основание чл. 124 ал. 1 от ГПК вр. с чл. 21 ал.1 от СК – 1985 г. /отм./ за признаване за установено, че ищцата Н. е собственик на втория етаж от двуетажната трифамилна жилищна сграда, състоящ се от входно антре, дневна-трапезария с кухненски бокс, спалня, баня, складово помещение с балкон от север, както и малък балкон пред хола, със застроена площ от 61, 19 кв. м и на Ѕ идеална част от общото мазе, върху което е построена сградата, както и на едностайното жилище със самостоятелен вход, находящо се на първия етаж от къщата, състоящо се от входно антре, стая с кухненски бокс и баня-тоалетна, застроено на 20,7 кв. м, изградени в УПИ Х. -4, 4а в кв. 83 по тогава действащия регулационен план на кв. Г. Б., с административен адрес – [населено място],[жк], [улица], на основание пълна трансформация на лично имущество като неоснователни; отхвърлил предявените искове на М. М. Н. срещу С. С. Н. с правно основание чл. 124 ал.1 от ГПК вр. с чл. 79 от ЗС за признаване за установено, че Н. е собственик на втория етаж от двуетажната трифамилна жилищна сграда, състоящ се от входно антре, дневна-трапезария с кухненски бокс, спалня, баня, складово помещение с балкон от север, както и малък балкон пред хола, със застроена площ от 61, 19 кв. м и на Ѕ идеална част от общото мазе, върху което е построена сградата, както и на едностайното жилище със самостоятелен вход, находящо се на първия етаж от къщата, състоящо се от входно антре, стая с кухненски бокс и баня-тоалетна, застроено на 20,7 кв. м, изградени в УПИ Х. -4, 4а в кв. 83 по тогава действащия регулационен план на кв. Г. Б., с административен адрес – [населено място],[жк], [улица], на основание придобивна давност, текла в периода 28.10.1998г. – 28.10.2008г.; признал за установено по предявените искове на С. С. Н., заявени като насрещни в производството, срещу М. М. Н. с правно основание чл. 124 ал. 1 от ГПК, че С. С. Н. е собственик на УПИ Х. -4, 4а в кв. 83 по тогава действащия регулационен план на кв. Г. Б., с административен адрес – [населено място],[жк], [улица], ведно с изградената в него двуетажна трифамилна масивна жилищна сграда, състояща се от два етажа, върху общо мазе, както следва: първият етаж от къщата, състоящ се от едно двустайно жилище с отделен вход, входно антре, дневна – трапезария с кухненски бокс, спалня, баня и складово помещение на застроена площ от 63, 24 кв. м и едно едностайно жилище с отделен вход, входно антре, стая с кухненски бокс и баня-тоалетна, застроено на 20,7 кв. м и вторият етаж, състоящ се от входно антре, дневна-трапезария с кухненски бокс, спалня, баня, складово помещение с балкон от север, както и малък балкон пред хола, със застроена площ от 61, 19 кв. м, на основание наследствено правоприемство и приращение, като отхвърлил предявените искове за признаване за установено, че е собственик на описания по-горе имот на основание давностно владение. С решението си СГС е осъдил ищцата Н. да заплати на С. Н. на основание чл. 78 ал.1 и ал.3 от ГПК сумата от 3 000 лв. – разноски.
Право на жалба срещу решението е упражнила ищцата М. М. Н. в частта му, в която предявените от нея искове са отхвърлени и са уважени насрещните искове на ответника. С доводи, че решението е неправилно, поради неправилна преценка на гласни доказателства – на показания на св. П. – сестра на ответника; на показанията на св. Л. Г., останали необсъдени, и на св.Ш. – също заинтересовани като тези на сестрата на ответника, както и тези на св. Д. и на сина й св. О.; неправилно придаване на съдържанието на приет документ като признание от нейна страна и необсъждане на документи, изходящи от другата страна относно претенциите върху имота; необсъждане на обстоятелството, че ответникът е предявил иск за делба, както и на доказателства, сочещи на извод, че с нейни средства е построена сградата, в имота, който е бил със статут на съпружеска имуществена общност, по отношение на който е направен и необоснован извод, че не е плащано уравнение, а за определен период и част от него прехвърлен и на сина й. Намира, че решението е постановено в нарушение на ППВС 5/1972г., неправилно са уважени изцяло и насрещните искове, при положение че земята попада под режима на СИО, а сградата е построена от нея, като евентуално счита себе си за добросъвестен владелец, като поддържа, че началния момент на придобивната давност, текла в отношенията им с ответника, с когото са във фактическа раздяла от 1997г., следва да се отнесе към тази година. Иска отмяна на решението в обжалваните части и уважаване на предявените от нея искове, съотв. отхвърляне на предявените от ответника искове. Акцентира и върху отказа на съда да спре производството до приключване на гражданско дело, което счита, че е преюдициално по отношение на настоящото производство.
Ответникът С. С. Н., чрез пълномощника си, е оспорил жалбата.
За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че дворното място, върху което е изградена сградата, принадлежи само на ответника поради недоказано плащане на сумата за уравнение по делото за делба между него и сестра му, както и че не е установена трансформация на лично имущество без значение с чии средства е построена сградата, като е формирал извод, че строителството не е придобивен способ, а води евентуално до облигационни вземания. Счел е, че ищцата може да има само статут на недобросъвестен владелец и че давност срещу ответника е могла да тече след прекратяване на брака - от 17.12.2003г., откогато до крайния посочен момент на осъществяване на давностно владение не е изтекло време, повече от 10 години. СГС е приел, че ответникът е едноличен собственик на земята по наследствено правоприемство и делба, а на построеното върху нея по приращение.
Софийски апелативен съд, в рамките на правомощията си, регламентирани в чл. 269 ГПК (ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС), при служебната проверка на валидността и допустимостта в обжалваните части на решението, предмет на инстанционен контрол, намира същото за валидно, както и за допустимо в посочените части, а по същество, с оглед доводите срещу него, за частично неправилно в обжалвана от ищцата част по насрещните искове.
Предявени са установителни искове за собственост. Ищцата Н. поддържа, че правото й на собственост върху втория етаж от двуетажната трифамилна жилищна сграда и върху едностайно жилище на първия етаж на сградата, построена в ПИ с идентификатор 68134.4328.1551 по КККР, одобрени със заповед № РД – 18 – 74/20.10.2009г. на изпълнителния директор на АГКК-гр. София, находящ се в [населено място], район О. к., кв.Г. Б., [улица], с площ от 537 кв. м (с номер по предходен план ХІV – 4 от кв. 83) произтича от трансформация на лично имущество – продажна цена на наследствен апартамент, с която бил заплатен строежът на къщата и жилищата в нея на стойност 16 500 щ. д., организиран от ищцата за периода м.12.1997г. – м.10.1998г., което ответникът признавал. Строежът бил узаконен на името на ответника без нейно съгласие и на името на сина й, на когото ответникът прехвърлил 2/3 ид. части от земята с договор срещу задължение за гледане и издръжка през 1998г., който с решение на ВКС бил развален. Поддържа, че празното дворно място било възложено на ответника по делбено дело и за уравнение на дела на сестра си той е следвало да й заплати сумата 20 000 неденоминирани лв. на равни месечни вноски, които изплатили от семейния бюджет, поради което и дворното място попаднало под режима на имуществената им общност. Тя и синът й Д. Н. О. се настанили в къщата, построена по време на фактическата раздяла с ответника, на 28.10.1998г. (той в двустайното жилище на първия етаж) като собственици и никой не им е пречил да упражняват правото си собственост, както и върху общото мазе, до 2009г., когато ответникът, с когото бракът им бил прекратен през 2003г., завел дело за делба на цялата къща. Той било само допуснат от нея да живее на втория етаж, а впоследствие въз основа на бракоразводното решение ползвал едностайното жилище на първия етаж. Поддържа, че е собственик на процесните имоти, ведно със 1/2 ид. част от общото мазе, и въз основа на давност, изтекла на 28.10.2008г. Следователно въвежда пълна трансформация на лично имущество и придобивна давност като придобивни основания, като е предоставила на съда да разгледа и уважи един от съединените искове, основани на различни придобивни основания – посочила е, че е съединила исковете при условията на алтернативно обективно съединяване.
Ответникът по исковете С. С. Н. е оспорил исковете в защитата си по същество срещу тях с правоизключващи претендираното от ищцата право на собственост възражения, с които е оспорил твърденията й в исковата молба. От своя страна е предявил насрещни искове, с които иска да бъде признат за собственик на дворното място въз основа на наследство и делба и на изградената сграда върху собственото му дворно място на основание приращение (Н. е уточнена с молба от 06.11.2013г. и в съдебно заседание на 14.04.2014г. и приета за съвместно разглеждане с определение от 13.11.2014г.). Основанието придобивна давност, по което се е произнесъл първоинстанционният съд, отхвърляйки насрещните искове, не е част от предмета на въззивното производство.
От своя страна ищцата е оспорила насрещните искове и претендираното от ответника право на собственост. Поддържала е, че е налице преюдициален спор за правото на собственост върху двустайното жилище на първия етаж на къщата, висящ по иск на сина й Д. Н. О., предявен срещу ответника.
По съществото на спора, с оглед посоченото в жалбата на ищцата, доводите срещу нея и в приложение на императивните норми на материалния закон, за чието приложение следи служебно, въззивният съд намира следното:
По делото е установено и не е спорно, че бракът между страните, сключен на 06.07.1991г., е прекратен с развод с влязло в сила на 16.12.2003г. съдебно решение, постановено по гр. д. 3104/2003 г. на СРС, БК, по силата на което ползването на семейното жилеще в [населено място], [улица] предоставено за ползване на бившите съпрузи, като е определено ответникът да обитава самостоятелно едностайното жилище на първия етаж, заедно с две мазета, а ищцата останалата жилищна площ.
Ответникът Н. е бил съсобственик на парцел заедно със сестра си Н. П. по наследствено правоприемство. Съсобствеността е прекратена чрез съдебна делба – с решение по гр. д. № 2255/92 г. на СРС, 48 състав, влязло в сила на 12.05.1995г. С решението на ответника е възложено на основание чл. 288, ал. 2 ГПК (отм.) дворно място с пространство от 485 кв. м, съставляващо новообразуван имот с пл. № 4 в кв. 83 по плана на [населено място],[жк], като за уравнение на дяловете той е следвало да заплати на другия съделител сумата от 20 000 неден. лв. на равни месечни вноски в едногодишен срок, ведно със законната лихва, считано от влизане в сила на съдебното решение.
Не се спори, че върху възложения на С. Н. имот е изградена процесната сграда.
Ищцата поддържа, че сумата от 20 000 неденоминирани лв. за уравнение на дяловете е заплащана от семейния бюджет. По делото не са представени доказателства за такова плащане. Ответникът е възразил, че сумата за уравнение на дяловете му е дарена от сестра му и той не я е заплащал.
От удостоверение на ДСИ при СРС по изп. дело № 4641/96 г. – 4 отд., 4 участък, се установява, че същото е образувано въз основа на изпълнителен лист по гр. д. № 2255/92 г. на СРС, 48 състав от Н. П. срещу С. Н. за заплащане на сумата от 28 722 лв. /неден./ и делото е прекратено с арх. № 5119/1997г. С молба, подадена от Н. П. по гр. д. 2255/92г., тя е поискала издаване на удостоверение относно датата на влизане в сила на съдебното решение, необходимо й по изпълнителното дело за изплащане на сумата от 20 000 лв. /неден./., резюлирана положително на 16.12.1996г.
В декларация с нотариална заверка на подписа от 28.01.1998г. ищцата Н. е посочила, че след построяване на трифамилна къща върху имота на съпруга й (описано е процесното дворно място на [улица]) той ще получи нотариален акт за едно от тях от 20 кв. м през 1998г. На тази декларация първоинстнационният съд се е позовал, за да кредитира обсъдените по-долу показания на сестрата на ответника относно неплащане на паричното уравнение при делбата, сумата за което ответникът твърди, че не е плащал никога на сестра си, а тя му я дарила.
С договор за прехвърляне на недвижим имот срещу гледане, извършен на 25.09.1998г. с нотариален акт № 1, том І, рег. І, дело 1/1998г. С. Н. е прехвърлил на Д. Н. О. 2/3 ид. части от собствения си недвижим имот - 512,5/1 025 ид. части от празно дворно място в [населено място], кв.Г. Б., [улица], цялото с площ от 1 025 кв. м, представляващо парцел ХІV – имоти пл. № № 4 и 4а по плана [населено място], м. кв.Г. Б.. С окончателно решение от 28.05.2007г. по гр. д. № 314/2006г. на ВКС този договор е бил развален, на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД.
От показанията на св. И. – приятелка на ищцата, се установява, че ищцата и синът й се нанесли в края на м. октомври 1998г. в къщата, Д. на първия етаж в голямото жилище, а М. на втория етаж, където отделно от нея за периода 1999г. - 2002г. живял ответникът, а после се нанесъл в малкото жилище на първия етаж, давано дотогава под наем, за което ищцата искала наем; според свидетелката ищцата е продала наследствения си апартамент за 19 000 долара, с които строила чрез фирма; С. и сестрата му делили земята, а с М. следвало да й платят някаква сума, като знае и от двамата, без да е присъствала, че са я платили.
Св. Д. Н. О. - син на ищцата и ищец по иск за собственост на двустайното жилище на първия етаж в процесната сграда, предявен срещу С. Н., е заявил, че няма представа дали майка му и С. са платили на сестрата на С.. И той потвърждава, че сумата за която са продали с майка си и баба му принадлежащия им апартамент е 19 000 щ. д., като цялата сума получила майка му, а той и баба му дарили дела си за строежа, който започнал през пролетта на 1998г. – м. април, без строителни книжа, и приключил на 28.10.1998г., а те с майка му се нанесли на 01.11.1998г. – той на първия етаж, майка му на втория етаж, а С. към момента на разпита (06.04.2015г.) живеел в малкото жилище на първия етаж. Свидетелства, че строежът, извършван от фирма „А. с.”, приключил, след което ответникът завел дело за разваляне на сделката, с която му прехвърлил 2/3 ид. части от земята. Свидетелят О. не знае кой е построил мазетата в къщата. Св. Д., чиято фирма построила къщата за периода м.04.1998г.-09.1998г. по договор с ищцата (такав е представен по делото с възложител ищцата и изпълнител [фирма] от 18.11.1997г. срещу уговорено възнаграждение за работа от 16 500 щ. д.), свидетелства, че не е изграждал мазета в къщата.
От показанията на тримата свидетели, тези на сина на ищцата, преценени по реда на чл. 172 ГПК, се установява, че строежът е извършван от ищцата без участие на С. Н..
Св. П. - сестра на ответника, е заявила, че присъдените суми по делбата никога не ги е получавала; че М. не е плащала никакви суми по тази делба, а парите ги „дарила” на брат си през 1997г., за да построи къщата, в която да има апартамент за племенника й – сина на ответника – А., като оставила „без движение” изпълнителното дело срещу брат й (твърдение за дарение сестрата на ответника е направила и в нарочна декларация с нотарилна заверка на подписа на свидетелката). Според нея след развода брат й и М. продължили да живеят на втория етаж на къщата, чийто мазета изградил С. с материали от старата къща в имота; той правил и ремонти в къщата.
От показанията на св. Ш. – първа братовчедка на ответника и кума на страните, се установява, че Н. не е взела никакви пари от С., не пожелала да ги вземе и казала, че „ги оставя”, а му дала всичките си спестявания - това станало пред свидетелката, а Н. заявила, че ги дава, за да построи С. къщата, за да има и за сина му; С. не престанал да се грижи за къщата, която считал за своя, и според тази свидетелка е изградил мазетата с материали от старата къща.
На 17.10.1997г. М. М. Н., синът й Д. О. и П. Г. са продали с договор за продажба, извършен с нотариален акт, апартамент за сумата 1 663 000 неденоминирани лв. (ответникът е представил удостоверение от БНБ каква е равностойността им в лева – около 952 щ. д.). Представен е препис от предварителен договор за продажба на апартамента, с подпис на пълномощника на купувача, срещу продажна цена от 19 000 щ. д. Представени са по делото и документи, отнасящи се до банкова сметка на ищцата в [фирма], за периода, начиная от 17.10.1997г., отразяващи заверка на сметката със сумата 16 900 щ. д. и тегления от нея до 08.09.1998г., както и салдо към 18.11.1997г. - 16 949, 29 ; квитанции за плащане от страна на ищцата на [фирма] за периода 18.11.1997г. – 27.05.1998г. – общо 16 700 щ. д. с основания за плащане „СМР съгласно договор” и „проект” (200 щ. д.).
На 27.07.1999г. на името на ответника и на св.О. (съсобственици към този момент) с акт за узаконяване № 14 на главния архитект на СО – район „О. к.” е узаконен строеж – двуетажна жилищна сграда – процесната сграда, построена без строителни книжа, като е посочено, че преди това е заплатена такса и глоба.
С декларация, с нотариална заверка на подписа на ответника на 29.06.2007г., той е признал, че в собствения му парцел основните средства за построяване на двуетажната къща, за което е дал съгласие, са били дадени от съпругата му след продажбата на наследствен апартамент; посочил е, че няма претенции към жилищата на М. и Д. – извън едностайното жилище на първия етаж, което ще обитава съгласно решението по брачното дело. Такова съгласие за строеж в собствения му парцел от страна съпругата му, ответникът е обективирал и в документ, наименован „удостоверение”, с нотариална заверка на подписа на 07.01.1998г.
От заключението на изслушаната съдебно-техническа експертиза- основно и допълнително, се установява, че към момента на огледа процесната сграда е на два етажа и се състои от две жилища на първия етаж и едно жилище на втория етаж, а на сутерена се намират складови помещения. Вещото лице е формирало извод, че тухлите, от които са изградени складовите помещения, не са били произвеждани през 1945 -50 година.
Не се спори и се установява от представените документи, че С. Н. е предявил на 26.01.2009г. иск за делба на двуетажната жилищна сграда. С решение по гр. д. № 5368/2009г. СРС, 78 състав е отхвърлил иска за делба. В делбеното дело ищцата в настоящото производство се е защитавала с произключващо възражение за пълна трансформация на лично имущество при построяването на сградата. Производството за делба е висящо пред СГС – под номер 266/2011г. на ІV В в. състав, спряно до приключването на настоящото дело.
С оглед обсъдените по-горе доказателства, съдът прави следните правни изводи:
Съгласно чл. 19, ал. 1 СК от 1985г. (отм.) вещните права (т.е. и право на собственост върху вещи), придобити по време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това на чие име са придобити. Съгласно чл. 19, ал. 3 СК от 1985г. (отм.) съвместният принос се предполага до доказване на противното. Следователно, за да се докаже, че придобитото по време на брака не е СИО следва да се представят доказателства, оборващи тази презумпция, от онзи, който цели оборването й (чл. 154, ал. 1 вр. ал. 2 ГПК). В тази връзка установителните искове за установяване придобиването на имущество по време на брака с лично имущество (вж. чл. 21 СК от 1985 отм.) имат за цел признаване на едно съществуващо правно положение, което се явява правоизключващо по отношение на СИО и е основание за признаване на изключително право на собственост по отношение на цялата вещ или на части от нея, макар и придобивният момент да е настъпил по време на брака. Така чл. 21, ал. 1 СК от 1985г. (отм.) гласи, че когато вещите са придобити изцяло с лично имущество те са лично притежание на съпруга. Лично имущество е онова, при което по дефиниция е изключен съвместният принос. Меродавен момент за влагане на личното имущество е този на юридическото придобиване на вещното право в зависимост от конкретния придобивен способ.
В настоящото производство първият въпрос, който следва да се разреши е възникнала ли е съпружеска имуществена общност (СИО) върху съответната идеална част от наследствения на единия съпруг недвижим имот, възложен му по реда на чл. 288, ал. 2 ГПК (отм.) с влязло в сила през 1995г. съдебно решение, ако същият е осъден да плати парично уравнение на друг съделител, но плащане на паричното уравнение не е извършено.
От съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства и при съобразяване с правилата за разпределение на доказателствената тежест (чл. 154, ал. 1 ГПК) по делото се налага именно извода, че доколкото не е доказано плащане на сумата 20 000 неденоминирани лв. собствеността върху делбения имот е придобита само от ответника Н. с влизане в сила на решението по чл. 288, ал. 2 ГПК (отм.).
Съгласно ППВС № 5/1972 г. (р. ІІІ), прието при действието на СК от 1968г. (отм.), когато по реда на чл. 288, ал. 2 ГПК (отм.) през време на брака се постави в дял на съпруга сънаследник неподеляемо жилище и за уравнение дяловете на неговите сънаследници е осъден да им заплати съответните части от равностойността на това жилище, която се изплаща през време на брака със средства на семейството, възниква СИО по силата на закона само върху закупената част от жилището. Ако при действието на чл. 21, ал. 2 СК от 1985г. (отм.), имот е придобит на основание наследствено правоприемство с доплащане на съответните идеални части от равностойността на имота в уравнение на дела на останалите сънаследници, съпругът-наследник остава индивидуален собственик на онази част от имота, която е придобил по наследяване, а върху другата част възниква СИО, освен ако частта е незначителна (решение № 206/21.10.2014 г. по гр. д. № 2460/2014г. ВКС, ГК, І ГО; решение 202 от 10.11.2015г. по гр. д. № 2371/2015г., ГК, І ГО на ВКС). Във въззивното производство не е част от спорния предмет възражение, че частта, съответна на паричното уравнение, е незначителна. Оспорено е от жалбоподателката приетото от първата инстанция във връзка с възражението, че не е извършено плащане на уравнението. И въззивният съд намира, както се отбеляза, че за възложения имот не е плащано със средства на съпрузите - по делото не са представени от ищцата никакви доказателства за плащане, а нейна е тежестта на доказване на твърдението в исковата молба. Разпитаните свидетели И. и О., чийто показания съдът преценява по реда на процесуалното правило на чл. 172 ГПК с оглед на всички други данни по делото (вкл. и поради това, че той води дело за собственост срещу ответника), не са възприели лично такова плащане, отделен е въпросът дали със свидетелски показания може да се установява погасяване на задължението, установено със съдебно решение (чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК). По делото са ангажирани доказателства, сочещи на извода за липса на плащане, вкл. показанията на сестрата на ответника – кредитор на вземането, която потвърждава подписанато от нея в декларация, като тези показания, също преценени по реда на чл. 172 ГПК, не противоречат на факти по делото, в т. ч. и на данните за образувано изпълнително дело, за което не е доказано, че е прекратено като приключено поради плащане. Ето защо съдът формира извод, като кредитира показанията на св. П., че задължението за парично уравнение не е изпълнено и по същество кредиторът се е отказал от него, поради което собствеността върху делбения имот е придобита само от ответника. Без значение при това положение е, дали в декларацията от 28.01.1998г. ищцата се е позовала на „имота на съпруга си” по съображения, че не е разбирала какви са правните последици от плащането на уравнението по време на брака със средства на съпрузите.
На следващо място, в ППВС № 5/1972г., т. ІV е прието, че „ съгласно чл. 92 ЗС собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея, освен ако е установено друго, нормата на чл. 55 ЗС посочва способите за придобиване или учредяване на вещни права върху чужда вещ, като освен с правна сделка и по давност предвижда това да става и по „други начини, определени от закона”. За придобитите от съпрузите през време на брака недвижими и движими вещи и права върху вещи цитираният чл. 19, ал. 1 СК от 1985г. отм. (чл. 13, ал. 1 СК от 1969г. отм.) разпорежда, че те принадлежат общо на двамата съпрузи независимо от това, на чие име са придобити. Тази разпоредба има императивен характер и представлява „друг начин, определен от закона” по смисъла на чл. 55 ЗС за придобиване или учредяване на вещни права върху чужда вещ, като наред с това установява „другото” по смисъла на чл. 92 ЗС относно собствеността на създаденото приращение през време на брака. По този начин Пленумът на Върховния съд е заключил, че построената през време на брака сграда върху земя, индивидуална собственост на единия съпруг, представлява съпружеска имуществена общност и принадлежи общо на двамата съпрузи, което съответства и на предвидената в чл. 63 ЗС възможност правото на собственост върху постройката да съществува отделено от собствеността върху земята, на която е изградена.
В разглеждания случай към момента на построяването на сградата, безспорно завършена към 27.07.2009г., когато е узаконена (независимо дали е завършена и през 1998г., което се установява от доказателствата по делото- установяването на груб строеж, завършен преди влизане в сила на ЗУТ, може да става с всички доказателствени средства, включително и със свидетелски показания), ответникът е притежавал само 1/3 ид. част от имота, върху който е построена.Построеното в съсобствения имот става съсобствено между собствениците на терена, като частта от него, съответстваща на правата на единия съсобственик, който е бил в брак по време на строителството, става СИО, с оглед разясненията, дадени по-горе. Съпругът нетитуляр на правото на собственост върху терена, макар и да не е било учредено право на строеж в негова полза (въпреки обсъдените документи, в които ответникът изразява съгласие със строежа, с тях не е учредено право на строеж), придобива право на собственост върху сградата в режим на СИО по силата на закона – чл. 19, ал. 1 и 3 СК от 1985г. (отм.) от момента на възникване на обекта на собственост - построяване на сградата до степен на груб строеж, ако е изградена в резултат на съвместен принос, а той се предполага до доказване на противното. В случая са събрани и доказателства за такъв принос, който е и признат от ответника в обсъдената по-горе декларация, кореспондираща с писмените и гласните доказателства по делото. Съвкупната преценка на тези доказателства сочи на извод, въпреки че св. И. не е била очевидец на продажбата, за която свидетелства, и че св. О. е заинтересован от изхода на делото в полза на ищцата, че изграждането на сградата е станало със средства на ищцата, получени от продажба на съсобствен апартамент (не се спори, че се касае за лично имущество, вкл. и по отношение на средствата в паричния влог), като гласните доказателства за действителната продажна цена са допустими с оглед преписа от предварителния договор, подписан от името на купувача, правещ вероятно основателен доводът за прикриване на истинската цена (вж. чл. 165, ал. 2, изр. 1 ГПК). Както е приел и първоинстанционният съд, фактическото строителство не създава право на лична собственост поради трансформация на лично имущество, поради което не може въз основа на доказване на изключителен принос за построяване на сградата, да се изключи приложението на чл. 92 ЗС по отношение на съпруга – собственик на терена, който от своя страна е правил ремонти в построената сграда и е изградил помещенията в сутерена, като е неотносимо към спора с какви средства е извършвал тези дейности (без решаващо значение е и констатацията на вещото лице по отношение на времето, когато са произведени тухлите, от които са изградени тези помещения, с оглед безспорно установеното по делото, че мазетата не са строени при първоначалното изграждане на сградата, а са изградени от ответника). С оглед всичко изложено, в случая ищцата, след прекратяване на брака с ответника, е носител на правото на собственост само върху половината идеални части от придобитото право на собственост върху изградената сграда от 1/3 ид. част в режим на СИО или на 1/6 ид. част от сградата (чл. 27 СК от 1985г. отм.). Възникването на облигационни отношения по повод влагането на средства за изграждането на сградата е извън настоящия спор.
Въззивният съд възприема и мотивите на първоинстанционния съд досежно неоснователността на исковата претенция на ищцата, основана на оригинерно придобивно основание – придобивна давност. За да се признае на едно физическо лице правото на изключителна собственост по отношение на един отчасти или изцяло чужд недвижим имот, разпоредбите на закона (чл. 79, ал.1 и сл. ЗС) установяват, че претендиращият несобственик следва да е упражнявал в период по - дълъг от 10 години фактическата власт по отношение на конкретната вещ (corpus) с поведение на собственик (аnimus), т. е. поведение, което безсъмнено сочи, че упражнява собственическите правомощия за себе си. Незаконността на строежа не е обстоятелство, което да препятства възможността за придобиването на обекта по давност, тъй като не влияе върху възникването на конкретния обект като самостоятелна вещ, от значение за което е единствено възникването на вещта в обективната действителност. В случая обаче за периода до 16.12.2003г. давност в отношенията между страните, които са били съпрузи, не тече (чл.115, ал.1, б. „в” ЗЗД), независимо дали те са били във фактическа раздяла, през времето на която продължават да имат качеството на съпрузи, а от 17.12.2003г. до 2008г., когато се твърди, че е осъществен фактическият състав на придобивната давност, не са изтекли 10 години. С оглед характера на спорните правоотношения владението не може да бъде добросъвестно по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, съотв. не може придобиването на идеални части от имота да стани с непрекъснато владение в продължение на 5 години (чл. 79, ал. 2 ЗС). Съгласно нормата на чл. 70, ал. 1 ЗС владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. С ППВС № 6/27.12.1974 г. по гр. дело № 9/1974г. е прието, че правни основания по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС са прехвърлителните сделки, административните актове с вещноправни последици и съдебните решения по конститутивни искове относно право на собственост или ограничено вещно право. Следователно в конкретната хипотеза, както е приел и СГС, ищцата не може да има качеството на добросъвестен владелец. Ето защо и само въз основа на обсъдените пречки за придобиване на имота по давност въз основа на фактическо упражняване на правото на собственост за период, по – кратък от 10 години, - 17.12.2003г. –28.10.2008г. (а дори и 26.01.2009г., когато е предявен искът за делба), и този предявен от ищцата иск, без да се обсъжда по същество кога е установено владение, е неоснователен.
Следва да се посочи и следното: ако по време на действието на договор за прехвърляне на недвижим имот върху него са изградени постройки, след развалянето на договора те стават собственост на собственика на земята по силата на чл. 92 ЗС и предвид обратното действие на развалянето на придобивното основание прехвърлителят става отново собственик на прехвърленото, включително и на построеното от приобретателя. Отнесено към разглеждания казус това означава, че след развалянето на алеаторния договор ответникът е станал собственик на 2/3 ид. части от къщата, построена върху имота, при недоказано придобиване на права на трето лице преди вписване на исковата молба за разваляне (чл. 88, ал. 3 ЗЗД).
По изложените съображения, изводите на въззивния и на първоинстанционния съд относно неоснователността на исковете, предявени от М. Н., съвпадат, а решението като правилно в тази част подлежи на потвърждаване (чл. 272 ГПК). Доводите във въззивната жалба на ищцата не могат да доведат до целените правни последици – уважаване на някой от предявените алтернативно съединени искове за собственост. Мнението на ответника, изразено в подписани от него документи, относно собствеността върху сградата и обектите в нея, както и обстоятелствата, с които е обосновал иска си за делба, нямат правосъздаващо значение. Решението в останалата обжалвана част е частично неправилно – в частта, в която ответникът е признат за собственик и на 1/6 ид. част от двуетажната трифамилна жилищна сграда, която въззивният съд прие, че ищцата притежава след прекратяване на СИО, възникнала по време на брака й със С. Н.. В тази част първоинстанционното решение, постановено по насрещните искове, подлежи на отмяна, а вместо това искът с предмет 1/6 ид. част от двуетажната трифамилна жилищна сграда - на отхвърляне. В останалата обжалвана част решението по уважените насрещни искове е правилно и също подлежи на потвърждаване, тъй като по делото се установи, че ответникът е собственик по силата на наследствено правоприемство и след делба на недвижимия имот, върху който е построена процесната сграда, от която притежава 5/6 ид. части по силата на приращението, в т. ч. и след прекратяване на СИО. Следва да се подчертае, че въззивният съд се произнесе по съществото на спора, като прие, както и първоинстанционният съд, че не е налице пречка за упражняване на правото на иск до приключване на гр. д. № 3323/2016г. на САС, по което страни са св. О. и ответникът. Това е така, тъй като решението по посоченото дело е без значение за решаването на настоящия спор, понеже страните по настоящото дело няма да са адресати на силата на пресъдено нещо като правна последица от решението по другото дело (чл. 298, ал. 1 ГПК).
При този изход на спора решението, предмет на инстанционен контрол, подлежи на отмяна и в частта, в която са възложени разноски на ищцата – над размера от 2 750 лв. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищцата се възлагат разноски за въззивното производство в размер на 41, 66 лв. – платено адвокатско възнаграждение, а на ответника по исковете Н., сам предявил насрещни искове, на основание чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК също се присъждат разноски за въззивното производство в размер на 2 566, 67 лв. – платено адвокатско възнаграждение, чието уговоряне и плащане е обективирано в документ, наименован „разписка”, без да има нормативно изискване договорът да е на „адвокатски кочан”. Възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение, платено от ответника по въззивната жалба, е неоснователно, тъй като то не надхвърля минималния размер на адвокатското възнаграждение с оглед материалния интерес по делото - цената на исковете, определена от данъчната оценка на имотите в предмета на делото.
Неоснователна е и частната жалба на ищцата срещу определението на първоинстанционния съд № 17379/ 30.06.2017г., постановено по реда на чл. 248 ГПК. В приложената на л. 387 от първоинстанционното производство разписка е инкорпориран договора за правна защита, както и плащането на възнаграждение за представителството по делото. Незапознаването на страната със списъка на разноските на другата страна, който е наличен по делото - окомплектован на л. 383 от описа на СГС, не е основание за изменение на решението на съда в частта за разноските на основание чл. 78, ал. 5 ГПК. Правото на възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК следва да се упражни най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото в съответната инстанция и като преклудирано е недопустимо да бъде упражнявано за пръв път в производството по чл. 248 ГПК.
Така мотивиран, Софийски апелативен съд

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 1142 от 22 февруари 2017г. по гр. д. № 9125/2012г. на Софийски градски съд, І ГО, 19 състав в частта, в която съдът е признал за установено по насрещния иск на С. С. Н., срещу М. М. Н. с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че С. С. Н. е собственик на 1/6 ид. част от изградената в УПИ Х. -4, 4а в кв. 83 по тогава действащия регулационен план на кв. Г. Б., с административен адрес – [населено място],[жк], [улица], двуетажна трифамилна масивна жилищна сграда, състояща се от два етажа, върху общо мазе, както следва: първият етаж от къщата, състоящ се от едно двустайно жилище с отделен вход, входно антре, дневна – трапезария с кухненски бокс, спалня, баня и складово помещение на застроена площ от 63, 24 кв. м и едно едностайно жилище с отделен вход, входно антре, стая с кухненски бокс и баня-тоалетна, застроено на 20,7 кв. м и вторият етаж, състоящ се от входно антре, дневна-трапезария с кухненски бокс, спалня, баня, складово помещение с балкон от север, както и малък балкон пред хола, със застроена площ от 61, 19 кв. м, на основание приращение, както и в частта, в която са възложени разноски на ищцата над размера от 2 750 лв. и вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ насрещния иск на С. С. Н., предявен срещу М. М. Н., с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено, че С. С. Н. е собственик на 1/6 ид. част от изградената в УПИ Х.-4 в кв. 83, кв. Г. Б., с административен адрес – [населено място],[жк], [улица], с идентификатор 68134.4328.1551 по КККР, одобрени със заповед № РД – 18 -74/20.10.2009г. на изпълнителния директор на АГКК, двуетажна трифамилна масивна жилищна сграда, с идентификатор 68134.4328.1551.1, състояща се от два етажа, върху общо мазе, както следва: първият етаж от къщата, състоящ се от едно двустайно жилище с отделен вход, входно антре, дневна – трапезария с кухненски бокс, спалня, баня и складово помещение на застроена площ от 63, 24 кв. м и едно едностайно жилище с отделен вход, входно антре, стая с кухненски бокс и баня-тоалетна, застроено на 20,7 кв. м и вторият етаж, състоящ се от входно антре, дневна-трапезария с кухненски бокс, спалня, баня, складово помещение с балкон от север, както и малък балкон пред хола, със застроена площ от 61, 19 кв. м, на основание приращение.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1142 от 22 февруари 2017г. по гр. д. № 9125/2012г. на Софийски градски съд, І ГО, 19 състав в останалите обжалвани части.
ОСЪЖДА С. С. Н., ЕГН [ЕГН] да заплати на М. М. Н., ЕГН [ЕГН], на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 41, 66 лв. – адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА М. М. Н., ЕГН [ЕГН], да заплати на С. С. Н., ЕГН [ЕГН], на основание чл. 78, ал. и 3 ГПК, сумата 2 566, 67 лв. – адвокатско възнаграждение.
ОСТАВЯ без уважение частната жалба на М. М. Н. срещу определение № 17379/ 30.06.2017г., постановено по реда на чл. 248 ГПК по гр. д. № 9125/2012г. от Софийски градски съд, І ГО, 19 състав.
Решението може да се обжалва, в това число в частта, в която има характер на определение, при условията на чл. 280 ГПК, в едномесечен, съотв. в едноседмичен срок, от връчването му пред ВКС на РБ.

Председател: Членове:1. 2.