СОФИЙСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД-НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV-ти състав, в закрито заседание на двадесет и девети октомври през 2013г. в състав:
при участието на секретаря ............... и в присъствието на прокурора ................ разгледа докладваното от съдия П. ВНЧД № 1004 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

С определение № 2969 от 30.09.2013г., постановено по НЧД № 3984/2013г., Софийският градски съд-Наказателно отделение, 13-ти състав е отменил постановление на прокурор при Софийска градска прокуратура от 28.05.2013г., с което и на осн. чл. 243, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 1 НПК и чл. 199 НПК е прекратено наказателното производство по сл. дело № 76/2012г. по описа на НСлС, водено срещу Л. В. П. и В. С. П. за престъпление по чл. 282, ал. 3 вр. ал. 2 вр. ал. 1 НК като е постановил връщане на делото на прокурора „с указания относно прилагането на закона.”
В срока по чл. 243, ал. 6 НПК определението е оспорено от прокурора при Софийска градска прокуратура и от защитниците на двамата обвиняеми по делото.
Според подадения протест съдебното определение не е съобразено със съдържанието на отмененото с него прекратително постановление от 28.05.2013г. и с факта на документираните в него приети от прокурора за установени фактически обстоятелства, предопределили извод за липса на извършено от всеки от двамата обвиняеми деяние, представляващо престъпление. Направено е искане за отмяна на определението и за потвърждаване на постановлението за прекратяване на наказателното производство от 28.05.2013г.
Според защитника на обв. Л. П. определението е незаконосъобразно, тъй като е в противоречие с основните принципи на наказателния процес, заложени в чл. 12 и в чл. 15 НПК. Акцентира на факта, че между страните няма спор относно необходимостта от прекратяване на наказателното производство и правното основание за това като с този изход се е съгласила и сочената в делото като пострадал Столична община. Изтъква, че основанието за оспорване на прекратителното постановление пред съда от страна на Л. П. е желанието му да бъдат разширени основанията за прекратяване. В тази ситуация, според жалбоподателя, съдът е следвало да се произнесе единствено по основателността на жалбата и да прецени следва ли да се изменят мотивите на прокуратурата за прекратяване на наказателното производство с включване на още едно основание сред тях. Отправена е критика към възприетия от първостепенния съд подход да се ангажира с решаването на въпрос, с който не е бил сезиран, изоставяйки по този начин функцията си на арбитър в производството. Настоява, че аргументи за този подход не е възможно да се изведат нито от служебното начало в дейността на съда, нито от задължението за извършване на служебна проверка за спазване на закона или за отстраняване на нарушения в процедурата. Според защитника, тези основни положение при упражняването на съдебен контрол са предпоставени от наличието на възникнал правен спор, който съдът следва да разреши. А в случая това не е така. Като абсурдна е определена отмяната на постановлението за прекратяване по жалба, с която не се атакува самото прекратяване, а се иска единствено допълване на основанията или изменение на мотивите за постановяването му. С оспореното определение счита, че е нарушено правото на защита, доколкото практически в резултат на упражняването му се е стигнало до влошаване на собственото на обжалвалия обвиняем правно положение. Нещо повече, неблагоприятният ефект от определението рефлектира и върху другия обвиняем по делото – В. П., който въобще не е обжалвал прекратяването. Настоява, че е нарушена в случая забраната за влошаване на положението на обвиненото лице при упражняване на иницииран единствено от него самото инстанционен контрол. Според жалбата определението е и неправилно, тъй като вменява на прокурора задължение, каквото той няма по закон, а именно да обсъди пунктуално всеки един от събраните в хода на разследването материали. Счита, че прокурорът в достатъчна степен е обосновал тезата си за отсъствие на извършено от обвиняемите престъпление. Поддържа, че единственият недостатък на постановлението за прекратяване е липсата на заложен в него извод за недопустимост на възобновяването на делото от страна на В. при наличието на съдебни решения по ЗОДОВ. Подчертава, че с жалбата срещу постановлението за прекратяване на наказателното производство е отправено искане до съда единствено за допълване на мотивите за прекратяване като в тях да се посочи, че „наказателното производство в неговата досъдебна фаза е било опорочено от незаконосъобразно възобновяване на делото от страна на В. след като същото е било вече прекратено от прокурор, а граждански съд, в производство по ЗОДОВ с влязло в сила решение и съответно със сила на пресъдено нещо е постановил, че г-н П. е понесъл вреди от воденето на наказателното производство срещу него...” Поддържа, че възобновяването на наказателното производство от прокурора след приключила процедура по ЗОДОВ накърнява основни принципи на европейското правораздаване по наказателни дела, цитирайки решение на Европейския съд по правата на човека по дело „Ф. срещу България”. Счита, че отсъствието на възможност за съдебен контрол върху отменителното постановление на В. от 23.07.2012г. дава право на обв. П. като единствен вариант за защита да поиска от съда в рамките на процедурата по чл. 243 НПК да се произнесе по „незаконосъобразното възобновяване от страна на В.”. Направено е искане за отмяна на оспореното съдебно определение и за разглеждане по същество на жалбата, подадена срещу постановлението за прекратяване на наказателното производство от 28.05.2013г.
Искане за отмяна на определението на СГС и за потвърждаване на постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното производство е направил и втория обвиняем по делото – В. П., чрез упълномощения свой защитник. Подчертано е в депозираната от негово име жалба съгласието на този обвиняем и на неговия защитник с факта на постановеното от прокурора прекратяване на наказателното производство и с аргументите, с които е сторено това – фактически и правни. Настоява се, че в постановлението от 28.05.2013г. акцент е поставен върху указанията, дадени от В. при отмяната на предходно постановеното прекратяване на наказателното производство, но с това не се изчерпват аргументите на прокурора като са изложени достатъчно според жалбата обосновани правни изводи за отсъствие на извършено престъпление по чл. 203 НК, както и на такова по чл. 219 НК. Изтъкнат е и факта, че „Столична община не е предприела нито едно действие, което да показва, че тя счита, че по отношение на нея има извършени нарушения.” Заявено е подробно обосновано съгласие с всеки от аргументите, изложени в постановлението за прекратяване на наказателното производство.
Настоящият съдебен състав, след като обсъди възраженията и доводите на жалбоподателя и наличните по делото материали и в пределите на компетентността си по чл. 243, ал. 7 НПК, прие, че както протестът, така и депозираните жалби, са основателни. Заетата в оспореното с тях съдебно определение позиция не е осмислена при формирането й от гледище на правото, предназначението на което е всякога да предлага легитимен и справедлив изход. Съдът е подходил към правомощията си по чл. 243, ал. 5 НПК, дистанцирайки се напълно от спецификите на казуса, с решаването на който е бил сезиран и в крайна сметка превишавайки предоставените му от закона възможности за намеса. Вярно е, че в производството по чл. 243, ал. 4 и сл. НПК той е задължен, независимо от основанията за обжалване и направените пред него искания да провери изцяло законосъобразността и обосноваността на прокурорския акт, финализиращ наказателното производство. Но това не е неограничено негово правомощие. То има своите предели и те са определени на първо място от диспозитивния характер на правото на обжалване /като аспект на правото на защита/. Разполагащият с това право, бил той обвиняем, подсъдим или пострадал, има право да прецени дали ще го упражни и евентуално в какъв обем, т.е. по отношение на каква част от него ще атакува подлежащият на обжалване акт. Когато е заявено съгласие с решението по един правен проблем и с основанието за постановяването му, съдът не би могъл служебно да отмени разрешилият този проблем акт в разрез с интересите на самия обжалвал. А в настоящия случай първостепенният съд е постъпил именно така, нарушавайки по този начин забраната за reformatio in pejus. Този съд е проявил недопустима строгост и формализъм, избирайки да отмени прекратителното постановление и да върне делото на прокурора за мотивиране на акта, макар че никой от обвиняемите или евентуално ощетеното юридическо лице, не е оспорил пред него самото прекратяване, не е оспорил аргументацията на прокурора, правилността на направените от него фактически изводи, нито се е оплакал от възприетото от него основание за прекратяване на наказателното производство. Отменяйки постановлението, първостепенният съд практически е поставил под съмнение правилността на прекратяването, въпреки че между страните подобен спор не е съществувал. След като прекратяването е постановено поради липса на престъпление и няма заявено несъгласие от страна на евентуалния пострадал, отмяната на постановлението и връщането на делото на прокурора с аргументите, с които е сторил това първостепенният съд, е немислимо. Този подход е лишен и от смислов капацитет. Неясна остава концепцията на състава от СГС за възможностите, които в конкретната процесуална ситуация би му осигурило мотивиране на прекратителното постановление по желания от него начин – дали и евентуално в каква насока той би ревизирал постановлението, ако установи, че то е основано на процесуална дейност, страдаща от сериозни недостатъци, по какъв начин и с какви правни последици би оспорил извода на прокурора за липса на извършено престъпление и каква перспектива, различна от постановеното от представителя на прокуратурата, би могъл да очертае този съд пред наказателното производство.
Правото на жалба е субективно право, което служи за защита на накърнен интерес. Упражняването му не би могло да резултира в накърняване на собствените на носителя на това право интереси. Съдът е именно органът, който би трябвало да гарантира правото на обвиняемия да получи защита в пълния полагащ му се обем и справедливо решаване на поставения от него проблем, но не и да съдейства за задълбочаването на този проблем, а още по-малко да продуцира нов, както се е получило в настоящия случай. Вярно е, че постановлението от 28.05.2013г., с което е прекратено наказателното производство, не съдържа подробно изложение в разказвателен стил на всички фактически положения, приети от прокурора за установени по делото. В тази връзка обаче внимание заслужава факта, че наказателното производство веднъж вече е било прекратено с надлежно мотивиран акт. Отмяната на този акт е била мотивирана от новопостъпили в прокуратурата данни за евентуално извършено престъпление от длъжностни лица в [фирма], сред които и двамата обвиняеми, за проверка и изясняване на които са били дадени от страна на В. конкретни указания за извършване на конкретно посочени процесуални действия и за изясняване на конкретно посочени в отменителното постановление обстоятелства. Тази особеност в процесуалното развитие е дала основание на прокурора от СГП да ограничи произнасянето си по реда на чл. 243 НПК до излагане на резултатите от проведеното допълнително разследване и тяхната способност да обосноват извършено престъпление от някое от обвиняемите лица, в каквато насока именно са били и указанията, дадени с отменителното постановление на В.. Като цяло съдържанието на постановлението за прекратяване дава възможност на съда да прецени дали констатациите на прокурора обективно съответстват на резултатите от извършеното допълнително разследване, дали са налице фактически и/или логически грешки при интерпретирането на тези резултати, дали има игнориране на доказателства или позоваване на информация, която не е налична по делото, дали разследването е проведено с необходимата пълнота и обективност.
С оглед спецификите на ситуацията обаче такава проверка е безпредметна, тъй като дори да констатира, че е допуснато нарушение на закона при прекратяването на наказателното производство (било то при събирането и проверката на доказателствата, било то при осигуряването на средствата за защита в хода на самото разследване или при изготвянето на самото постановление за прекратяване) това не би могло да резултира в отмяна на постановлението и връщане на делото на прокурора, защото водещо при това решение би трябвало да е гарантирането на правата и законните интереси на обвиняемите лица и на евентуалния пострадал. А интересите на двамата обвиняеми по делото са защитени в максимална степен с прекратяването на наказателното производство, при това с аргумент за липса на извършено престъпление. Инициатива от други лица, в т.ч. и такива, които биха могли да претендират да са претърпели вреди от разследваната дейност, липсва.
Що се касае до жалбата на защитника на обв. П. срещу постановлението за прекратяване на наказателното производство, разглеждането й по същество не би могло да доведе до целения с нея резултат.
В производството по чл. 243, ал. 4 и сл. НПК съдът дължи контрол върху законосъобразността и обосноваността на постановлението за прекратяване. Това от своя страна предполага преценката на обстоятелства като обективността, пълнотата и всестранността на разследването, съответствието между приетите от прокурора за установени фактически положения и доказателствата по делото, всеобхватността на доказателствения анализ, спазването на процесуалните правила при събиране, проверка и оценка на доказателствата, съблюдаването на гаранциите за правото на защита в хода на проведеното разследване, както и на поставените от закона изисквания към съдържанието на прокурорските актове. Мнението на решаващия прокурор по отношение на извършената отмяна на предходно постановление за прекратяване, случила се в рамките на упражнен инстанционен контрол в системата на самата прокуратура, не е сред тези обстоятелства. Това мнение не би могло да бъде подлагано на критичен анализ от страна на съда. Касае се за субективно оценъчно отношение на прокурора, при формирането на което той е напълно свободен. Същото важи и по отношение на преценката на прокурора от горестоящата прокуратура да възобнови прекратеното наказателно производство на осн. чл. 243, ал. 9 НПК. Цитираната процесуална норма не поставя ограничения пред прокурора от горестоящата прокуратура като тези, които стоят пред окръжния и Главния прокурор в производството по гл. ХХХІІІ НПК. Поради това едно просто несъгласие на прокурора от горестоящата прокуратура с оценката на фактите, направена в постановлението за прекратяване на едно наказателно производство е достатъчно като основание за отмяна на този акт и не подлежи на съдебен контрол. От друга страна, съгл. текста на самото отменително постановление, издаването му не е било плод на моментен волеви импулс на неговия автор, а е било провокирано от постъпил във В. след постановеното на 27.12.2005г. прекратяване на наказателното производство сигнал от председателя на Столичния общински съвет, придружен от решения на Столичния общински съвет и междинен доклад на създадената Временна комисия на Столична община, съдържащи данни за евентуално извършени неправомерни действия от длъжностни лица в [фирма], сред които и обвиняемите Л. П. и В. П.. Дали тази информация е изисквала проверка и по какъв ред е следвало да бъде извършена тази проверка, дали тя е била достатъчна, за да оправдае отмяна на прекратяването и дали ефективността на наказателното правосъдие е изисквала тази отмяна, не е в прерогативите на съда да преценява.
Неуместно е направеното от защитника на обв. П. позоваване на решение на ЕСПЧ по дело Ф. срещу България. Решението третира съвършено различен казус, в който чрез възобновяване на едно прекратено наказателно производство /случило се след вътрешна проверка в прокуратурата/ по времето на протичащо производство пред граждански съд по ЗОДОВ се е стигнало до отхвърляне на заявената по ЗОДОВ претенция като преждевременна именно с оглед на факта на възобновяването на наказателното дело. Настоящият случай не е такъв. Възобновяването на делото е било не самоинициатива на прокурор от горестоящата прокуратура, а е било мотивирано с гореупоменатия сигнал, подаден от председателя на СОС и не е било свързано със създаване на повече ограничения за обвиняемите лица от тези, които поначало налагат нуждите на самото наказателно производство. Отделно от това, в самото цитирано от защитника решение на ЕСПЧ е отбелязано, че възобновяването на производството по инициатива на прокурора от горестоящата прокуратура не противоречи само по себе си на изискванията на чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧ като прокуратурата не следва да се ограничава от възобновяване на процес в случаи, когато е предявен иск за вреди след неговото прекратяване.
С тези аргументи въззивният съд прие, че ревизия на постановлението за прекратяване на наказателното производство в желаната от обв. П. и защитника му насока не е възможно да бъде извършена в рамките на настоящото производство. Поради това и на осн. чл. 243, ал. 7 НПК СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД

О П Р Е Д Е Л И:

ОТМЕНЯ определение № 2969 от 30.09.2013г. на Софийски градски съд-Наказателно отделение, 13-ти състав, постановено по НЧД № 3984/2013г.
ПОТВЪРЖДАВА постановление на прокурор при Софийска градска прокуратура от 28.05.2013г., с което и на осн. чл. 243, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК е прекратено наказателното производство по сл. дело № 76/2012г. по описа на НСлС, водено срещу Л. В. П. и В. С. П. с оглед на престъпление по чл. 282, ал. 3 вр. ал. 2 вр. ал. 1 НК.
Определението е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: 1.


2.