АПЕЛАТИВЕН СЪД - С., Гражданско отделение, 8 състав, в публично съдебно заседание на пети ноември през две хиляди и деветнадесета година, в следния състав:
при участието на секретаря Н. Б., като разгледа докладваното от съдия Рубиева въззивно гражданско дело № 1025 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.
С решение № 8148 от 28.12.2018г., постановено по гр. д. № 10339 по описа за 2012г. СГС, I ГО, 11 състав е осъдил Х. А. Д., Д. А. А.-М., С. Д. С., А. А.-Ш., М. Т., О. Ш. М., М. Р., М. А.-Х. и А. Х., всички граждани на Либийска арабска джамахирия и служители на Главно следствено управление на Л. да заплатят на Н. С. Н. сумата 500 000лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени и неимуществени вреди от противоправно поведение спрямо ищцата, изразяващо се в изолация, травматични увреждания, изтезания, в унизителното и нечовешко третиране, в причиняване на страдания, извършени в периода 09.02.1999г. - 24.07.2007г. на територията на Л., както и сумата 26 617лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от пропуснат доход за периода 09.02.1999г. - 24.07.2007г., ведно със законната лихва по либийското право върху двете суми от 24.07.2012г. до окончателното им изплащане, като е отхвърлил иска за имуществени вреди от пропуснат доход за разликата до претендирания размер от 30 000лв., ведно със законната лихва. С решението СГС, I ГО, 11 състав е отхвърлил исковете на Н. С. Н. против А. А.-Н., А. Е.-Х. и М. И. А.-С. като неоснователни. С решението СГС, I ГО, 11 състав е осъдил Х. А. Д., Д. А. А.-М., С. Д. С., А. А.-Ш., М. Т., О. Ш. М., М. Р., М. А.-Х. и А. Х. да заплатят по сметка на СГС, на основание чл. 78, ал.6 ГПК, държавна такса и разноски в размер на 31 146.39лв.
Срещу решението в осъдителната му част е подадена жалба от ответниците в първоинстанционното производство - А. А.-Н., А. Е.-Х., М. И. А.-С., Х. А. Д., Д. А. А.-М., С. Д. С., А. А.-Ш., М. Т., О. Ш. М., М. Р., М. А.-Х. и А. Х., чрез назначения от съда особен представител. Във въззивната жалба се поддържа, че обжалваният акт е недопустим, евентуално неправилен. В жалбата се релевира оплакване, че първостепенният съд се е произнесъл по искове, които са недопустими. Поддържа се твърдение, че обжалваното решение е неправилно, тъй като спрямо ответниците в Либийския съд е налице оправдателна присъда във връзка с повдигнати срещу тях обвинения в извършване на престъпни деяния. В жалбата се изразява несъгласие с приетото от решаващия съд относно презумпцията за вина, като се излага, че този извод не може да почива на българското законодателство. Релевира се довод за неоснователност на извода на първата инстанция, че в случая е неприложима кратката 3 – годишна давност. Прави се оплакване, че по делото не са доказани извършените от ответниците противоправни деяния. Изразява се несъгласие с приетия размер на обезщетение за неимуществени вреди. Прави се искане въззивният съд да отмени решението в обжалваната част и да постанови друго, с което исковете да бъдат отхвърлени.
Въззиваемата – Н. С. Н., чрез своя процесуален представител, в срока по чл. 263 ГПК е подала отговор на въззивната жалба, в който изразява становище за неоснователност на въззивната жалба, като излага подробни съображения.
С влязло в сила определение на настоящия състав е оставена без разглеждане като процесуално недопустима, поради липса на правен интерес, въззивната жалба, подадена от името на А. А.-Н., А. Е.-Х., М. И. А.-С. и в тази част въззивното производство е прекратено.
Решението като необжалвано е влязло в сила в отхвърлителната му част.
Въззивният съд, като взе предвид становищата и доводите на страните и след като обсъди събраните по делото доказателства в рамките на въззивната жалба, приема за установено следното:
Обжалваното решение е валидно, същото е допустимо и правилно. Въззивният състав споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за уважаване на предявените искове, като на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба на ответниците за допуснати от първостепенния съд нарушения въззивният състав приема следното: По делото не се спори, че Софийски градски съд е международно компетентен да разгледа предявените искове на основание чл.18, вр. чл.4, ал.1, т.2 от КМЧП и чл.107, ал.1 от ГПК. Не се спори, че българският процесуален закон, на основание чл. 29 от КМЧП, е приложимият по отношение на съдопроизводствения ред, по който следва да се разглежда делото, а приложимото към спора материално право е либийското право, съобразно разпоредбата на чл.105, ал.2 от КМЧП. Предявените при условията на пасивно субективно и обективно съединяване искове са с правно основание чл. 45 ЗЗД и чл. 86, вр. чл. 84, ал.3 ЗЗД, тъй като, на основание чл. 39 КМЧП, квалификацията на фактическия състав на непозволеното увреждане се извършва от българското право.
Неоснователно е възражението на въззивниците за недопустимост на предявените искове, тъй като съдът осъдил ответниците в тяхно лично качество, докато те са били служители на Главно следствено управление на Л. джамахирия, поради което е следвало да бъде осъден възложителят. В исковата молба и последващите молби-уточнения ищцата изрично излага, че с исковете ангажира деликтната отговорност на ответниците в личното им качество. Нито в обстоятелствената част на исковата молба, нито в уточненията към нея ищцата не се позовава на съществуващо между ответниците и Главното следствено управление на Л. трудово или друг вид правоотношение. Следва да се посочи, че от приетото по делото и неоспорено от страните заключение за установяване материалното право на Л. арабска джамахирия не бе установено да е предвидено, че съществуването на възможност за предявяване на иск срещу възложителя на работата (съответно аналогова разпоредба на чл. 49 от ЗЗД) изключва възможността за предявяване на иск срещу прекия делинквент.
Неоснователно и недоказано е възражението на въззивниците, основаващо се на твърдението за неоснователност на предявените искове поради наличието на постановени по отношение на ответниците от Либийски съд оправдателни присъди във връзка с повдигнати срещу тях обвинения в извършване на престъпни деяния /действия и бездействия/ по отношение на българските медицински сестри. По делото, обаче, не са представени въпросните оправдателни присъди. Поради това, поддържаните в жалбата твърдения за обвързващата съда материална доказателствена сила на същите са лишени от каквото и да е основание.
Неоснователно е поддържаното в жалбата твърдение, че първостепенният съд е приел презумпцията за вина на база българското законодателство. Такъв извод решаващият съд не е правил. В решението съдът подробно е разгледал основното заключение на проф. Натов относно установяване съдържанието на правото на Л. арабска джамахирия, в което се сочи, че в либийското право е уредена презумпция за вина. Експертът отбелязва, че щом бъде установено, че обективно е настъпила вреда, вината на причинителя се предполага, без оглед на това какви са били намеренията му и дали е предполагал или допускал, че от поведението му ще възникнат вреди. От приетото и неоспорено заключение се установява, че презумпцията за вина в либийското гражданско право е аналогична на тази, предвидена в българското материално право.
Неоснователно е съдържащото се в жалбата оплакване за недоказаност извършването на противоправните действия и/или бездействия, които са източник на уврежданията, от страна на ответниците, по отношение на които са уважени исковете за обезвреда.
За да стигне до този извод, настоящият въззивен състав съобрази събраните пред първата инстанция писмени доказателства /становище на Комитета по правата на човека на О. от 20.03.2012г., решение на съда в Х./ и гласни доказателства /разпитите на свидетелите К. В., С. Д. и З. Г./. Съдът изцяло споделя мотивите на първата инстанция относно доказателствената сила на становището на Комитета по правата на човека на О., като в жалбата липсват доводи срещу изложените в тази връзка мотиви на първостепенния съд. Събраните от първоинстанционния съд гласни доказателства са допустими, свидетелите установяват свои преки впечатления, обективни са и не противоречат на останалите доказателства, поради което въззивният състав изцяло ги кредитира. Според основното и допълнително заключение относно установяване съдържанието на правото на Л. арабска джамахирия, основен източник на правото, който се прилага с приоритет, са религиозните разпоредби на Исляма, т.нар. Ислямско религиозно право Ш., след това са писаните светски закони – в.т.ч. Либийски граждански кодекс /Л./ от 1954 г., и на трето място племенните обичаи. Съгласно основното заключение, институтът на непозволеното увреждане е познат в либийското гражданско право, в което се ползват понятията „противоправни деяния“ или „прегрешения“. Съгласно чл.166 от Гражданския кодекс на Л., всеки който е причинил вреди другиму е длъжен да обезщети пострадалия. Следователно, за да бъде основателна претенцията, следва да са осъществени следните кумулативни предпоставки: противоправно деяние, с което са нарушени правно установени забрани, или общото правило да не се вреди другиму, от това противоправно деяние да са настъпили вреди и да е налице причинно-следствена връзка между вредите и поведението на дееца. Според заключението на експерта, противоправно деяние е налице, когато то води до преминаване на установени от правото лимити на поведение и нарушаване на правно установени забрани. Деянието или прегрешението могат да бъдат лично поведение на извършителя или поведение на друго лице, както и отговорност за вреди от вещи. Деликтната отговорност се поражда, когато лицето извърши противоправно деяние или прегрешение и с това наруши предписаното общо задължение, адресирано до всички, да не се вреди другиму. Нарушението, довело до вреди, поражда задължение за „прегрешилия“ да поправи причинените вреди.
От събраните пред първата инстанция доказателства, съдът приема за установено, че от арестуването на ищцата на 09.02.1999г. до 16.05.1999г. тя е била държана в изолация в полицейски участък и в последствие в школа за полицейски кучета, а не в затвор, а по време на съдебния процес до 24.07.2007г., /когато се е завърнала в България/, ищцата е държана в условията на строг тъмничен затвор при унизителни условия /в т.см. становище на Комитета по правата на човека, в превод на л.63 от делото/. От свидетелските показания въззивният съд приема за установено, че през първите няколко дни ищцата е била държана с други повече от 20 жени в малка и мръсна килия, без прозорци; хранена е била като животно - с хляб и „буламач“; разрешено й е било да пие вода само по време на храна и то от обща за всички задържани бутилка с вода; забранено й е било да ползва тоалетна - за такава й е била предоставена една картонена кутия от прясно мляко; първите 40 дни не е имала възможност да се къпе. Била е подложена на жестоки физически и психически изтезания с цел да направи самопризнания, върху които прокуратурата да изгради обвинение по повод смъртта на стотици либийски деца от Х. вирус. Изтезанията са включвали бой с пръчки по тялото и по стъпалата, бой с кабели, увисване на ръце, стоене на един крак, пускане на ток през тялото, заплашване от разкъсване от кучета, заплаха за семейството й. Ищцата е била държана в изолация, без контакт с останалите задържани, не й е бил осигурен адвокат, нито е имала възможност да се свърже със семейството си. От побоя трудно ходела, ръцете и краката й са били подути, направила е и опит за самоубийство. Не е имала възможност да се свърже с българското посолство, да помоли за помощ, нито да подаде жалба срещу условията в които е държана. Посочените изтезания безспорно съставляват противоправно поведение и представляват „изтезание“ по смисъла на Конвенцията на О. против изтезанията и на Международния пакт за граждански и политически права. Отделно от това с описаните по-горе действия са нарушени и разпоредби на либийското право - забрана обвинено лице да се подлага на каквато и да е форма на физическо или психическо изтезание, или друго жестоко, нечовешко или унизително отношение; забрана държавни служители да изтезават или да нареждат изтезание на обвинено лице, или да използват насилие срещу задържано лице и по този начин да накърнят достойнството му или своеволно да му причинят физическа болка; забрана да се задържа лице за повече от 24 часа без одобрението на прокурор; забрана за задържане за продължителен период от време без санкцията на съда; забрана за задържане на място, което не е предназначено за това и което не може да бъде наблюдавано или контролирано; забрана да не се осигури достъп до адвокат, до близък и възможност за подаване на жалба.
Субекти на това противоправно поведение са били ответниците Х. А. Д., Д. А. А.-М., С. Д. С., А. А.-Ш., М. Т., О. Ш. М., М. Р., М. А.-Х. и А. Х.. Всеки един от тези ответници е имал различна роля в осъществените спрямо ищцата противоправни действия, които бяха установени както от нейните обяснения, така и от показанията на свидетелите В., Д. и Г.. Всички те са причинили на ищцата вреди, поради което, независимо от ролята им - по-голяма или по-малка, отговорността им пред ищцата е солидарна. Следва да се посочи, че в чл.172 от Гражданския кодекс на Л., е предвидено, че когато няколко лица са отговорни за вредата, тяхната отговорност е солидарна. Те следва солидарно да обезщетят пострадалия. В този смисъл ответниците следва да понесат отговорността за своите противоправни действия солидарно.
По отношение на следващата предпоставка вредата, то съгласно основното заключение на обезщетение подлежат както реално настъпилите вреди, така и бъдещи сигурни вреди. Вредата е всичко онова, което накърнява правата или законните интереси на лицето. За материална вреда се приема тази, която накърнява имуществото или физическия интегритет /тялото/ на пострадалия. Тук се включват посегателства върху човешкия живот, телесни повреди, водещи до финансови разноски за лекуване на пострадалия или финансови загуби, поради увредено здраве и невъзможност човек да получава предишните си доходи и всички посегателства върху собствеността и имуществото на пострадалия. Неимуществените или морални вреди са накърняване на честта, достойнството, чувствата и др. Обезщетението в либийското гражданско право обхваща както имуществени, така и неимуществени вреди. Изрична уредба за това се съдържа в Гражданския кодекс, както и в предписанията на Ислямското религиозно право /И./ Ш.. Последното приема и урежда обезщетение за вреди, настъпили поради прегрешение по отношение свободата на трето лице, честта му, репутацията му, социалното му положение или финансовия му статус. Това са неимуществени, морални вреди. В чл. 224 от Гражданския кодекс също се урежда отговорност за морални вреди. Обезщетението за имуществени вреди е общоприет принцип както в гражданското право, така и в И. Ш., и според обичаите. Според чл.173 във връзка с чл.224 и 225 от Гражданския кодекс обезщетението за имуществени вреди обхваща претърпените загуби на пострадалото лице. Съгласно чл. 167, ал.3 и чл.173 от Гражданския кодекс съдът определя обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, като взема предвид всички обстоятелства по случая.
От събраните по делото доказателства, съдът приема за установено, че в резултат на противоправното поведение на ответниците Х. А. Д., Д. А. А.-М., С. Д. С., А. А.-Ш., М. Т., О. Ш. М., М. Р., М. А.-Х. и А. Х. на ищцата са причинени вреди - както телесни увреждания и свързаните с тях болки и страдания, така и морални страдания, и терзания. Такива са й причинени както по време на ареста й в полицейския участък в [населено място] и в школата за полицейски кучета в същия град, така и по-късно по време на съдебния процес. Въз основа на изтезанията ищцата е направила самопризнания, на които е почивал обвинителния акт срещу нея. Съдебното производство е приключило едва през юли 2007г., като от задържането си през февруари 1999г. до освобождаването си в България ищцата е била задържана под стража за период от 8г. и половина, и то при изключително тежки и нечовешки условия. От показанията на разпитаните пред първата инстанция свидетели съдът приема за установено, че в резултат на осъществените от ответниците изтезания и мъчения, Н. Н. е била съсипана не само психически, но и физически: от много жизнена, усмихната, физически активна и положително настроена се е превърнала в развалина, трудно подвижна, сринала се тотално психически и физически, изгубила желание за живот - направила опит за самоубийство, изгубила съня си, получила продължително стресово психично разстройство, била обсебена от натрапчиви мисли, изолирала се от околния свят. Задържането и изтезанията в Л. са й се отразили пагубно и в личен план - съпругът й я напуснал, което довело и до развода им. Това допълнително е утежнило психическото състояние на ищцата, която се чувствала безкрайно потисната и притеснена, както за себе си, така и за семейството си.
Неоснователно е възражението на жалбоподателите, че присъденото от първата инстанция обезщетение е в завишен размер. Ищцата е била подложена от ответниците на изключително нехуманно и унизително отношение, което се е характеризирало с изключителна жестокост за един продължителен период от време, през който са били погазени всички нейни права на човешко същество, този процес безвъзвратно я е променил и то в негативен план, загубила е надеждата и радостта в живота. Наложило се е да започне всичко наново както в професионален, така и в личен план. Като и към момента ищцата не е успяла да се възстанови от причиненото й, увредите са както по отношение на физическото й здраве, така и по отношение на психическото й здраве. С оглед на това, въззивният съд приема за справедливо обезщетение в размер на 500 000лв., което включва, както имуществени вреди, така и неимуществени вреди, с оглед съдържанието, което се влага в тях, съобразно цитираните разпоредби на Либийския граждански кодекс.
По отношение на претенцията за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи /нереализиран доход/, то в жалбата не се съдържат оплаквания. От приетата и неоспорена съдебно-икономическа експертиза, съдът приема за установено, че размерът на вредите за времето на задържането на ищцата възлиза на сумата 26 617лв., за която сума исковата претенция следва да бъде уважена.
Съдът приема, че е налице и причинно-следствената връзка между поведението на извършителите и причинените вреди, която е необходимо условие, за да се породи тяхната отговорност за обезвреда. Либийското право държи на пряката причинно-следствена връзка, докато непряката се счита за ирелевантна.
Неоснователно е възражението на въззивниците за неправилност на решението на Софийския градски съд поради погасяване по давност на исковете. От приетото по делото допълнително заключение за установяване съдържанието на правото на Л. арабска джамахирия, се установява, че предвидената в чл. 175, ал. 1, изр. 2-ро от Либийския граждански кодекс обща погасителна давност за ангажиране на деликтната отговорност на дееца е от 15 години, т.е към датата на предявяване на исковете (м. юли 2012 г.) и предвид началния период на увреждането м. февруари 1999 г. (продължило до м. юли 2007 г.), същият не е бил изтекъл. Както се посочва и от двамата експерти – основно и допълнително заключение, според практиката на съдилищата в Л., краткият три годишен срок се прилага за обикновени, рутинни, житейски ситуации, при които страните по деликтното правоотношение са се познавали. В настоящия случай, липсват както твърдения, така и доказателства от ответниците, което е в тяхна доказателствена, че са били налице условията за прилагане на предвидената от либийския закон и съдебната практика по прилагането му кратка тригодишна погасителна давност по чл. 175 ЛГК.
В заключение: Въззивният състав приема, че по делото ищцата проведе пълно и главно доказване на всички предпоставки, за да бъде ангажирана отговорността на ответниците за обезвреда. Предявените искове са основателни и следва да бъдат уважени. Изводите на двете инстанции съвпадат, поради това обжалваното решение като правилно следва да бъде потвърдено. Не са налице релевираните в жалбата на ответниците основания за незаконосъобразност на първоинстанционния съдебен акт.
При този изход на спора пред настоящата инстанция, право на разноски има въззиваемата. От същата не е релевирана претенция за присъждане на такива.
Въззивниците следва да бъдат осъдени, на основание чл. 78, ал.6 ГПК, да заплатят по сметка на САС разноските за особен представител в размер на 1600лв.
Мотивиран от горното, САС, ГО, 8 състав

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 8148 от 28.12.2018г., постановено по гр.д. № 10339 по описа за 2012г. от СГС, I ГО, 11 състав в обжалваната част.
ОСЪЖДА Х. А. Д., Д. А. А.-М., С. Д. С., А. А.-Ш., М. Т., О. Ш. М., М. Р., М. А.-Х. и А. Х. да заплатят, на основание чл. 78, ал.6 ГПК, по сметка на САС сумата от 1600лв. – разноски за възнаграждение за особен представител.
Решението като необжалвано е влязло в сила в отхвърлителната му част.
Решението може да са обжалва от страните пред ВКС в едномесечен срок от връчването му, при наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.